същата последователност като музата.
Колесницата се поклаща, издига се, отново се поклаща и се стабилизира, докато аз местя светещия виртуален енергиен регулатор до дисплея. Дърпам го наляво и колесницата завива наляво на петнайсет метра над върха. Докосвам иконката със стрелка напред и колесницата се понася напредна юг над синьото езеро. Ако някой бог я наблюдава, тя сигурно му се струва празна.
Прелитам над езерото, набирам малко височина и се опитвам да открия сградата. „Там — точно зад Великата зала на боговете“.
Някаква богиня — не я познавам — извиква от предните стъпала на грамадната постройка и сочи моята привидно празна колесница, ала вече е късно — намерил съм сградата, която ми трябва: грамадна, бяла, с отворен вход.
Започвам да усвоявам управлението на колесницата. Спускам се на шест метра височина и шеметно летя към сградата. Трябва да повдигна лявата страна на колесницата почти перпендикулярно на земята — не падам, в машината има някаква изкуствена гравитация — и профучавам между исполинските колони със седемдесет-осемдесет километра в час.
Вътре всичко е както го помня: грамадните вани, пълни с клокочеща лилава течност, зелените червеи, гъмжащи около безжизнено отпуснатите в тях богове. Лечителят — великанската стоножка с метални ръце и червени очи — е от отсрещната страна на възкресителната вана на Афродита и навярно се готви да я извади. Червените му очи поглеждат към мен и многобройните му ръце затреперват, когато колесницата полита в тихото пространство, ала съществото не стои между мен и моята цел и аз се понасям напред, преди то или нещо друго да успее да ме спре.
Едва в последния момент решавам да скоча, вместо да остна в колесницата. Трябва да е заради спомена за Елена, заради нощта с Елена — заради възкръсналата радост от живота в часовете с Елена.
Все още невидим с шлема на Хадес, скачам от бясно хвърчащата колесница, падам, усещам, че натъртвам или счупвам дясното си рамо, и с търкаляне спирам на пода. Колесницата продължава право към възкресителната вана, разбива пластмаса и стомана и вдига виолетови пръски на трийсет метра височина в огромното помещение. Нещо — част от колесницата или голям къс стъкло от ваната — разсича стоногия Лечител на две половини.
Тялото на Афродита се изтъркулва на пода с вълна от лилава течност и гърчеща се маса зелени червеи. Другите вани — включително ваната на Арес в неговото червеево гнездо — се разклащат, но не се строшават и не се преобръщат.
Задействат се аларми и сирени и ме оглушават.
Опитвам да се изправя, обаче главата, левият ми крак и дясното ми рамо ужасно ме болят и пак се свличам на пода. Запълзявам към единия край на залата в опит да стоя настрани от зелената гадост. Страх ме е, че химикалите може да ми направят нещо, ала повече ме е страх, че ако не успея да се махна навреме, течността ще очертае тялото ми. Черни петна танцуват пред очите ми и усещам, че ще припадна. Богове и летящи роботи се втурват в грамадната медицинска зала.
През секундите, преди да изгубя съзнание, виждам могъщия Зевс да влиза с развят плащ и свъсено чело.
Онова, което ще се случи после, ще трябва да мине без мен. Отпускам чело на хладния под, затварям очи и оставям мрака да ме залее.
22.
Брегът на Хризе Планиция
— Аз убих своя приятел Орфу от Йо — каза Манмът на Уилям Шекспир.
Двамата се разхождаха по брега на Темза. Манмът знаеше че е късното лято на 1592 година, макар че не знаеше откъде знае. Реката гъмжеше от гемии, лодки и нискомачтови речни кораби. Зад Тюдоровите сгради и паянтови жилища на северния бряг се издигаха лондонските камбанарии и няколко криви кули. Над реката и зад бордеите по двата бряга висеше гореща мараня.
— Трябваше да спася Орфу, но не успях — продължи Манмът. Трябваше да крачи бързо, за да не изостава от драматурга.
Шекспир беше набит трийсетинагодишен мъж, любезен, облечен по-изискано, отколкото Манмът очакваше от актьор или драматург. Лицето на младежа представляваше остър овал с вече оредяваща коса, бакенбарди, брадичка и тънки мустаци — сякаш колебливо експериментираше с по-сериозна брада. Косата му бе кестенява, очите — сивкавозелени, носеше черен жакет, от който излизаше широка мека яка на бяла риза с увиснали шнурчета. На лявото си ухо носеше малка златна халка.
На Манмът му се искаше да му зададе хиляди въпроси — Какво пише в момента? Какъв е животът в този град, които скоро щеше да бъде пометен от чума? Каква е тайната структура на сонетите? — ала можеше да говори само за Орфу.
— Опитах се да го спася — обясни той. — Реакторът на „Смулата дама“ угасна и после акумулаторите свършиха на по-малко от пет километра от брега. Търсех заливче в някоя от многобройните пещери, място, където да скрия подводницата.
— „Смуглата дама“ ли? — попита Шекспир. — Така ли се казва корабът ти?
— Да.
— Моля, продължавай.
— С Орфу приказвахме за каменните лица — продължи Манмът. — Беше нощ — приближавахме се към брега през нощта под прикритието на мрака, обаче аз гледах с телескоп за нощно виждане и му описвах лицата. Той още беше жив. Корабът произвеждаше достатъчно диоксид за него.
— Какво е диоксид?
— Въздух — поясни моравекът. — Както казах, описвах му огромните каменни глави…
— Какви огромни каменни глави? Статуи ли?
— Каменни монолити, високи двайсетина метра.
— Познаваше ли лика на статуите? Беше ли някой твой познат, прочут владетел или завоевател?
— Беше прекалено далеч, за да различа подробностите — отвърна Манмът.
Бяха стигнали до широк сводест мост, покрит с триетажни сгради. Между тях минаваше около четириметрова улица, нещо като път през тунел, и в момента пешеходци в пъстри одежди водеха стадо овце на север към града. На колове по целия пасаж бяха набучени човешки глави, някои изсъхнали и мумифицирани, други почти само черепи, освен кичури коса или късове изтляла плът, трети поразително запазени, още с руменина по бузите и червени устни.
— Какво е това? — попита европейският меровек. Органичните му части се свиха.
— Лондонският мост — осведоми го Шекспир. — Разкажи какво се случи с твоя приятел.
Манмът се покатери върху каменната стена, която служеше за парапет. На изток се виждаше мрачна кула — където предполагаше, че се намира Кулата от „Ричард III“. Знаеше, че или сънува, или самият той умира от липса на въздух, и нямаше желание сънят му да свърши преди да зададе някой и друг въпрос на Шекспир.
— Започнахте ли вече да пишете сонетите си, господин Шекспир?
Драматургът се усмихна и погледна зловонната Темза, после насочи очи към смрадливия град. Навсякъде течеше помия, трупове на коне и говеда се разлагаха из тресавищата, от отворените канали се стичаха отвратителни миазми и плискаха в застоялите води. Манмът изключи всичко това от обонятелните си системи. Не знаеше как понася това този човек със своя истински нос.
— Откъде знаеш за моя експеримент със сонета? — попита Барда.
Манмът имитира човешко свиване на рамене.
— Просто предположих. Значи сте ги започнали?
— Засега си играя с формата — призна Шекспир.
— И кой е Момъка от сонетите? — полюбопитства Манмът; едва дишаше при мисълта за разгадаването на тази древна загадка. — Да не е Хенри Райътесли, граф Саутхамптън?
Шекспир изненадано запремигва и внимателно погледна моравека.
— Изглежда, вървиш плътно по петите ми за тия неща, малки ми Калибане?
Манмът кимна.
— Значи Райътесли е Момъка от сонетите, така ли?
