Илион

показаха, че зелените пръсти са студени — и я натисна надолу. После стисна дясната му ръка и я задърпа към себе си, докато пръстите и дланта на моравека не се притиснаха в хладната прозрачна плът.

Съществото продължи да дърпа ръката му и да се притиска напред и накрая дланта на моравека хлътна в плоските гърди и… проникна в тях.

Манмът понечи удивено да отдръпне ръка, ала зеленото човече не го пускаше. Моравекът видя тъмната си длан да потъва в течността, която клокочеше в гърдите му, усети как прозрачната плът плътно обхваща предмишницата му.

Всички зелени човечета вдигнаха ръце към гърдите си.

Разперените пръсти на Манмът докоснаха нещо твърдо, почти сферично. Видя зелено кълбо, голямо приблизително колкото човешко сърце, разположено в средата на гърдите на човечето. Дланта му усети пулсиране.

Зеленото човече отново го задърпа и Манмът разбра и хвана органа с органичните си пръсти.

КАКВО

ИСКАШ?

Изумен, Манмът едва не го пусна. После се насили да остане неподвижен, стиснал в дланта си зеленото сърце на човечето. Беше усетил как въпросът потича към мозъка му с пулсиране и вибрации. Не с думи, определено не на английски, френски, руски, китайски, първичен или който и да било друг познат му език. Не знаеше как да реагира адекватно, затова отговори с глас.

— Искам да спася своя приятел, който е на онзи кораб.

Сто и петдесет зелени глави едновременно се обърнаха да погледнат подводницата. Триста черни очи в продължение на няколко секунди се взираха в него, после пак се насочиха към Манмът.

КАЖИ

НИ

С

МИСЛИ

КЪДЕ

Е

ТОЙ

Манмът затвори очи и си представи Орфу в трюма, видя люковете и вътрешния коридор. Вибриращият отговор запулсира нагоре по ръката му:

ЧАКАЙ

Ръката му изведнъж се освободи и той я измъкна от стегнатата плът на зеленото човече с ясно доловим плясък. Съществото се свлече на пясъка, претърколи се на една страна и остана неподвижно — зелените топки в тялото му престанаха да плават, черните му очи побеляха и сляпо се изцъклиха, пръстите му потръпнаха и после се вцепениха. Сто четирийсет и няколкото други се извърнаха и ефикасно се заеха със задачата да спасят Орфу.

Манмът се строполи на пясъка до безжизнения труп на пратеника. „Майко Божия — помисли си моравекът. — Общуването ги убива“.

По стръмната пътека от скалата продължаваха да прииждат зелени човечета. Двеста. После триста. Шестстотин. Манмът престана да се опитва да ги брои и като пренебрегна молбата на мъртвия пратеник да чака, нагази в прибоя и тръгна към заседналата подводница. Спусна се през шлюза на командния мостик в сухата си екоясла и провери дали някой акумулатор не се е задействал. Не бяха. Мина през вътрешния шлюз в наводнения коридор към трюма и заплува до сплескания корпус. Оттам не можеше да стигне до Орфу. Върна се в контролната кабина и отново опита кабелния канал. Мълчание. Взе томчето със сонетите, спасено във водонепроницаемия си калъф, и събра още някои вещи в раницата си — дистанционния комуникатор, който беше сглобил за Орфу, в случай че успееше да го измъкне, дисковете с корабните дневници, разпечатани карти, сигнален пистолет, акумулаторни клетки — и излезе навън през командния мостик.

Зелените човечета бяха донесли грамадни намотки от черното си въже, с което бяха теглили каменната глава по скалата. Имаха и десетки валове, върху които се бе движила огромната платформа. Работеха с невероятна ефикасност — някои плуваха до подводницата и завързваха въжета над и под ватерлинията, други забиваха метални пръчки дълбоко в пясъка, монтираха скрипци на скалата и прокарваха въжета от брега до подводницата и обратно.

„Смуглата дама“ беше тежка — особено с наводнения реактор, трюм и коридори — и Манмът не можеше да си представи, че тези зелени човечета наистина ще я измъкнат.

Обаче успяха.

След двайсет минути между подводницата и брега бяха опънати стотици въжета и в двата им края имаше множество зелени човечета. Те разбираха, че операцията е спасителна и първо задърпаха въжетата от брега — образува се нещо като черна паяжина до плажа на изток, — за да преобърнат подводницата на десния й борд.

На моравека инстинктивно му се искаше да помогне с тегленето, ала знаеше, че е безполезно. Вместо това чакаше на корпуса на „Смуглата дама“ и веднага щом люковете на трюма бяха измъкнати от тинята, се гмурна в плитката вода с акумулаторен лост, включил нараменните си прожектори на пълна мощност.

Люковете на трюма бяха изкривени и частично стопени при навлизането в атмосферата. Манмът успя да ги отвори само няколко сантиметра. Доплака му се от разочарование и той заудря по корпуса с безсилна ярост, но изведнъж усети, че не е сам, и се обърна в тинестата вода.

Шест зелени човечета стояха наблизо на дъното и го наблюдаваха. Очевидно нямаха нужда да дишат.

Тъй като не искаше отново да „общува“ с цената на смъртта на някой от тях, Манмът посочи открехнатия люк, после повърхността, имитира навиване на въже и усукване около разкъсания метален ръб. Накрая се престори, че тегли въжето.

Шестте зелени човечета едновременно кимнаха, отблъснаха се от дъното и заплуваха към повърхността на три метра над тях.

След минута се върнаха — вече шейсет. Някои носеха въжета, други — черни пръчки, измъкнати от валовете, с които бяха теглили каменните глави. И пак заработиха с невероятна ефикасност, някои групово — отваряха с още няколко сантиметра люковете в двата срещуположни края на трюма, други провираха въжето вътре, сякаш вдяват конец. След минути под блокиралите люкове бяха прокарани десетки въжета. Човечетата пак се отблъснаха към повърхността и дадоха знак на Манмът да ги последва.

Той отново дишаше въздух, усещаше слънчевите лъчи по полимера и кожата си и стоеше върху корпуса на „Смуглата дама“, докато стотици зелени човечета прокарваха въжетата през системата от скрипци на скалата и ги теглеха.

Подводницата заскърца, корпусът запъшка, водата се размъти и „Дамата“ се наклони още трийсет градуса надясно, после се завъртя, дъното се издигна във въздуха и кърмата се насочи към брега. Изкривените люкове се огънаха, ала не се отвориха.

Манмът повторно ги атакува с акумулаторния си лост. Полустопеният метал не поддаваше. Ацетиленовата му горелка бе останала без енергия.

Зелените човечета внимателно го накараха да се откаже от безплодните си усилия и той с препъване тръгна по хлъзгавия корпус към трюма, решен да се бори с изкривените люкове, докато не угаснат енергийните му клетки, но после видя, че зелените човечета още не са приключили работата си.

Те навързаха и снадиха въжета и превърнаха петдесетте отделни парчета в едно цяло. После прокараха въжетата нагоре по скалата през грамадни скрипци, свързани с решетка от поддържащи пръчки, които някак си бяха забили в камъка. Накрая десетина пъти усукаха въжетата около шията на гигантската каменна глава