Олимп

— Бих могъл — каза Орфу.

— Какво общо има поетът Джон Кийтс с квантовото телепортиране и причината за настоящата квантова криза? — попита Манмът.

— Предполагам, че постчовеците са направили своя пробив в брана-дупките и квантовото телепортиране преди повече от хилядолетие и половина именно поради знанието си за холистичната квантова природа на човешкото съзнание — този път съвсем сериозно каза йониецът. — Направих някои предварителни проучвания с квантовия компютър на кораба. Ако представите човешкото съзнание като вълнов феномен, каквото е всъщност, разложите на терабайти квантовите данни на вълновата основа на самата физическа реалност и приложите съответните релативистични полеви трансформации на Куоломб към вълновите функции на ум-съзнание-реалност, лесно ще разберете как постчовеците са отворили брана-дупки към нови вселени и са се телепортирали в тях.

— Как? — попита премиер интегратор Астейг/Че.

— Отначало са отворили брана-дупки към алтернативни вселени, съдържащи точки в пространство- времето, в които вече е имало свързани двойки вълни на човешкото съзнание — каза Орфу.

— Ъ? — обади се Манмът.

— Какво е реалността, ако не квантова вълна, колапсираща през различните вероятностни състояния? — запита Орфу. — Как работи човешкият ум, ако не като някакъв интерферометър, възприемащ колапсирането на същите тези вълни?

Манмът поклати глава. Беше забравил за намиращите се на мостика моравеки, за това, че след по- малко от три часа могат да пратят подводницата му и спускателния кораб на Земята, за опасността, в която се намираха… беше забравил всичко с изключение на главоболието, което му бе причинил приятелят му Орфу от Йо.

— Постчовеците са отваряли брана-дупки към алтернативни вселени, които са започнали да съществуват чрез — или най-малкото са били наблюдавани от — фокусираните лещи на съществуващите по-рано холографски вълни. Човешко въображение. Човешки гений.

— Ох, по дяволите — каза генерал Бех бин Адее.

— Възможно е — отвърна Орфу. — Ако приемете съществуването на безкрайно или почти безкрайно много алтернативни вселени, то много от тях са били представени от чистата сила на човешкия гений. Разгледайте ги като сингуларности на гений — анализатори на Бел-състояния и чистачи на квантовата пяна на реалността.

— Това е метафизика — смаяно възкликна Чо Ли.

— Това са глупости — отсече Сума IV.

— Не, това е ставащото тук — каза Орфу. — Имаме тераформиран Марс с променена гравитация и от нас се иска да приемем, че подобно тераформиране е възможно за няколко години. Това са глупости. Имаме статуи на Просперо на един Марс, на който гръцки богове живеят на планината Олимп и пътуват през пространството и времето до една алтернативна Земя, на която Ахил и Хектор се сражават за бъдещето на Илион. Това са глупости. Освен ако…

— Освен ако постчовеците не са отворили портали именно към онези светове и вселени, представени по-рано от силата на човешкия гений — каза Астейг/Че. — Което би могло да обясни статуите на Просперо, калибанските създания на Земята и съществуването на Ахил, Хектор, Агамемнон и всички останали на Илион-Земя.

— Ами гръцките богове? — саркастично се подсмихна Бех бин Адее. — Да не би да ни предстои среща и с Йехова и Буда?

— Напълно възможно — каза Орфу от Йо. — Но аз лично бих предположил, че срещнатите от нас олимпийски богове са трансформирани постчовеци. Ето къде са изчезнали те преди четиринадесет столетия.

— Но защо им е било да решат да се променят тъкмо в богове? — попита Ретроград Синопесен. — И то богове, чиито сили идват от нанотехнологиите и квантовите трикове?

— А защо пък не? — контрира Орфу. — Безсмъртие, избор на пол, секс помежду им и с всеки смъртен, когото си изберат, създаване на божествено и смъртно поколение — нещо, което постчовеците като че ли не са правили сами, — да не споменаваме продължаващата цяло десетилетие шахматна партия, каквато е обсадата на Троя.

Манмът потърка чело.

— И тераформирането и гравитационната промяна на Марс…

— Да — каза Орфу. — Вероятно е продължило през по-голямата част от четиринадесетте столетия, а не само три години. И е постигнато с квантовата технология на боговете.

— Значи там долу или някъде другаде съществува истински Просперо? — попита Манмът. — Онзи Просперо от „Бурята“ на Шекспир?

— Или нещо или някой, който много прилича на него — каза Орфу.

— А онова чудовище-мозък, дошло преди няколко дни на Земята през брана-дупката? — обади се Сума IV гневно. — Нима и то е герой от безценната ти литература на човеците?

— Възможно е — отговори Орфу. — Навремето Робърт Браунинг написал поемата „Калибан срещу Сетебос“, в която чудовището Калибан от Шекспировата „Буря“ размишлява за своя бог — създание на име Сетебос, което Браунинг описва чрез героя си единствено като „многорък като сепия“. Сетебос е бог на произволната сила, който се храни от страха и насилието.

— Всичко това е доста спекулативно — каза Астейг/Че.

— Да — съгласи се Орфу. — Но същото се отнася и за фотографираното от нас създание, приличащо на огромен мозък, придвижващ се на грамадни човешки ръце. Невъзможна форма на еволюцията в която и да било вселена, не сте ли съгласни? Робърт Браунинг обаче е имал впечатляващо въображение.

— Нима долу на Земята ще срещнем и Хамлет? — Сума IV вече изобщо не криеше сарказма си.

— О — обади се Манмът. — О! Това би било чудесно.

— Хайде да не се отвличаме — намеси се Астейг/Че. — Орфу, откъде ти хрумна всичко това?

Орфу въздъхна и не отговори гласно. Вместо това един холографски проектор в комуникационния отсек на очуканата коруба на огромния йониец излъчи изображение, което се понесе над масата.

В малка виртуална библиотека лежаха шест плоски книги. Манмът видя как едната — озаглавена „По следите на изгубеното време. Том III. Обществото на Германт“ — се отвори на страница 445. Изображението се уголеми и текстът можеше да се прочете.

Внезапно Манмът се сети, че Орфу е оптически сляп — той не би могъл да вижда какво прожектира. Това означаваше, че е научил наизуст всичките томове на Пруст. От тази мисъл му се доплака.

Манмът зачете заедно с останалите висящия във въздуха текст:

Днес хората с вкус твърдят, че Реноар е голям художник от XVIII в. Но с това свое твърдение те забравят елемента време и че е било нужно много време, дори от висотата на XIX в., Реноар да бъде признат за велик артист. За да успее да получи подобно признание, оригиналният художник или писател действа по системата на очния лекар. Курсът им на лечение с техните картини или проза не винаги е приятен. Когато в края на лечението лекарят ни каже — „Сега погледнете!“ и я гледай! — светът около нас (който не е бил създаден веднъж завинаги, а се създава толкова често, колкото често се ражда истински артист) започва да ни изглежда напълно различен от предишния, но същевременно идеално ясен. Пресичащите улицата жени са различни от онези, които сме виждали досега, защото те са жените на Реноар — онези, които упорито сме отказвали да разглеждаме като жени. Файтоните също са на Реноар, както и водата и небето; изкушаваме се да тръгнем на разходка в онази гора, която навремето ни приличаше на всичко друго на този свят, но не и на гора, като например на гоблен с безброй багри, но без характерните тъкмо за гората цветове. Такава е новата и преходна вселена, създадена току-що. Тя ще просъществува, докато следващата геологическа катастрофа не се наблюдава от нов художник или писател със свой особен талант.