Моравеките около проекционната маса стояха в мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на вентилаторите, шумовете на машините и тихите фонови разговори на онези, които на практика управляваха „Кралица Маб“ в този критичен момент на приближаване до екваториалния и полярния пръстен на Земята.
— Ама че солипсистична безсмислица — наруши най-сетне тишината генерал Бех бин Адее. — Ама че метафизичен боклук. Ама че пълна конска фъшкия!
Орфу не отговори.
— Може и да е конска фъшкия — обади се премиер интегратор Астейг/Че. — Но е най-правдоподобната конска фъшкия, на която съм попадал през последните девет месеца сюрреализъм. И тя спечели на Орфу от Йо пътуване в трюма на подводницата „Смуглата дама“, когато спускателният кораб се отдели и навлезе в земната атмосфера, по-точно след… два часа и четиринадесет минути. Да се приготвим.
Орфу и Манмът вървяха към асансьора. Манмът беше като замаян, а огромният йониец се рееше мълчаливо с помощта на дюзите си. Изведнъж ги застигна гласът на Астейг/Че:
— Орфу!
Йониецът се завъртя и изчака, учтиво насочил мъртвите си камери и очните си стъбла към премиер интегратора.
— Щеше да ни кажеш кой е Гласът, с когото ще се срещнем днес.
— О, ами… — За първи път приятелят на Манмът изглеждаше объркан. — Това е просто предположение.
— Кажи го — каза Астейг/Че.
— Е, като се има предвид скромната ми теория, кой би настоявал с женски глас да види пътника ни — Лаертовия син Одисей?
— Дядо Коледа? — предположи генерал Бин Адее.
— Не точно — отвърна Орфу. — Калипсо.
Явно никой от моравеките не знаеше това име.
— Или от вселената, от която дойдоха новите ни приятели — продължи Орфу, — магьосницата, известна и като Цирцея.
62.
Харман се удави, но не бе мъртъв. След няколко минути щеше да му се иска да беше.
Водата — всъщност златната течност, — изпълваща кристалния додекаедър, бе свръхобогатена с кислород. Щом дробовете му се напълниха изцяло, кислородът започна да прониква през тънкостенните им капиляри в кръвта. Беше достатъчно, за да поддържа работата на сърцето му — по-скоро, да накара сърцето да забие отново, тъй като бе спряло за половин минута по време на удавянето — и да задържи мозъка му жив… притъпен, ужасен, на пръв поглед откъснат от тялото му, но жив. Не можеше да си поеме дъх, инстинктите му продължаваха да крещят за въздух, но въпреки всичко тялото му поемаше кислород.
Отварянето на очите бе огромна борба, която в крайна сметка го награди с картина на вихър от милиарди златни думи и десет милиарда трептящи изображения, чакащи да се родят в мозъка му. Смътно си даваше сметка за шестстенния панел на кристалния шкаф и още по-смътния силует извън него, който би трябвало да е Мойра, а може би Просперо или дори Ариел, но сега всички тези неща нямаха значение.
Все още искаше да диша по правилния начин. Ако не бе в полусъзнание, упоен от течността в подготовката за трансфера, вероятно само рефлексът му за задавяне щеше да е достатъчен, за да го убие или да го накара да се побърка.
Кристалният шкаф обаче си бе запазил други начини да го подлуди.
Информацията започна да се влива. Информация от един милион книги, както му бяха казали Мойра и Просперо. Думи и мисли от почти един милион отдавна мъртви умове — всъщност повече, тъй като всяка книга представляваше множество от други умове със своите аргументи, опровержения, страстни съгласия, пламенни възражения и противопоставяния.
Информацията започна да се влива, но това не приличаше на нищо почувствано или изпитано досега. През многото изживени десетилетия Харман се бе научил да чете и бе станал първият старостилен човек от безброй векове, който намираше смисъл в заврънкулките, кръгчетата и точките в старите книги, разпадащи се къде ли не по лавиците. Но думите от книгите попадаха в ума му линейно, със скоростта на разговор — след като се бе научил да чете, Харман сякаш винаги бе чувал нечий глас, не точно неговия, който изричаше всяка прочетена дума в главата му. Сиглирането бе по-бърз, но и не толкова ефективен начин за абсорбиране на книга — нанотехнологичната функция вкарваше данните през едната от ръцете в мозъка подобно на товарени във вагонетка въглища, без да доставя бавното удоволствие на четенето. И след сиглирането на книга Харман винаги откриваше, че е получил някакви нови данни, но че смисълът на книгата се е изгубил при отсъствието на нюанс и контекст. Никога не бе чувал гласа в главата си по време на сиглиране и често се питаше дали то не е било замислено като функция на старостилните човеци от Изгубената ера, с чиято помощ да се възприемат таблици суха информация и порции предварително обработени данни. Сиглирането не беше начин да прочетеш роман или пиеса на Шекспир, макар единствената Шекспирова пиеса, на която бе попадал до този момент, да бе изумителната и затрогваща творба „Ромео и Жулиета“. Докато не я бе прочел, Харман дори не бе подозирал, че съществува такова нещо като „пиеса“ — единственият начин за подобен род забавления за останалите бе торинската драма за обсадата на Троя, и то само за последното десетилетие.
Но докато четенето бе бавен линеен поток, а сиглирането приличаше на внезапно гъделичкане на мозъка, след което оставаха някакви частици информация, този кристален шкаф бе…
Информацията, която получаваше Харман, не постъпваше през очите, ушите или другите човешки сетива, които природата бе развила за предаване на данни на нервите и мозъка. Строго погледнато, тя не се предаваше чрез докосване, въпреки че милиардите й късчета в златната течност проникваха през всяка пора на кожата му и във всяка клетка на тялото му.
Сега Харман знаеше, че ДНК обича стандартния модел на двойната спирала. Че еволюцията я е избрала по ред причини да пренася най-ценния си товар, но най-вече защото двойната спирала е най-лесният и ефективен начин за движение и в двете посоки на свободната енергия, която определя гънките, връзките, формите и функцията на такива гигантски молекули като белтъците, РНК или ДНК. Че химическите системи винаги се стремят към състояние на най-ниско количество свободна енергия и тя се свежда до минимум, когато синхронните нишки нуклеотиди се чифтосат подобно на двойно спирално стълбище.
Но постчовеците, прекроили хардуера и софтуера на човешкия геном на Хармановото разклонение на старостилните човеци, бяха променили значителен процент от излишната ДНК в телата на източения вид. Вместо завитата надясно B-ДНК те бяха поставили завитата наляво двойна спирала на Z-ДНК с обичайната големина — около два нанометра в диаметър — и я бяха използвали като крайъгълни камъни, от които изграждаха скелето на по-сложни ДНК спирали като двойнопресечените молекули, свързвайки тези нишки от DX-ДНК в непропускливи белтъчни капсули. В тези милиарди и милиарди скелетни протеинови клетки в костите, мускулните тъкани, червата, тестисите, пръстите и космите на Харман се намираха макромолекулите на биологическото възприемане и организиране, служещи като градивни частици на още по-сложни затворени клъстери на наноелектронната органична памет.
Цялото му тяло, всяка негова клетка поглъщаше съдържащата един милион тома библиотека на Тадж Мойра.
