Олимп

Направен шкафът е от злато,
от ярки перли и кристал,
отворен той е към света
и малка чудна лунна нощ.

Болеше. Страшно болеше. Удавен, обърнал корем като мъртъв шаран в златната течност на кристалния шкаф, Харман почувства болката в краката и ръцете си, които бяха заспали, но отново се събуждаха бавно и мъчително. В крайниците му сякаш се забиваха десетки хиляди нажежени остри игли. Но не бяха само краката и ръцете. Клетките в цялото му тяло, по всяка вътрешна и външна повърхност, молекулите във всяко клетъчно ядро и стена на колективния организъм на име Харман се събуждаха за данните, течащи по пътя на свободната енергия през ДНК веригите на Ян-Шен-Юрке.

Болеше повече от способността му да си представи или понесе. Отваряше уста да изкрещи от болка, но в дробовете му нямаше въздух и гласните му струни само вибрираха в златната течност.

Метални наночастици, въглеродни нанотръби и по-сложни наноелектронни устройства в тялото и мозъка на Харман, елементи, съществували там още преди раждането му, усетиха тока, поляризираха се, завъртяха се, преподредиха се в три измерения и започнаха да пренасят и съхраняват информация. Всеки сложен ДНК мост в трилионите клетки на Харман започна да се върти, да се подрежда, да се рекомбинира и да запазва данните по ДНК гръбнака на най-съществената му структура.

Харман виждаше лицето на Мойра до стъклото, втренчените й очи, които бяха очите на Сави, изкривеното й от кристала изражение, в което се четеше нещо… безпокойство? Разкаяние? Чисто любопитство?

И друга Англия аз там видях,
друг Лондон с неговия Тауър,
друга Темза, хълмовете други
и друг прекрасен Съри Бауър.

Книгите, разбра Харман през Ниагарския водопад от болка, са просто възли в почти безкрайната четиризмерна матрица от информация, развиваща концепцията за осредняване на сянката на Истината вертикално през времето и надлъжно през познанието.

Веднъж като дете в яслата Харман бе взел един лист плътна хартия и един от още по-редките маркери, наричани моливи, и бе покрил листа с точки, след което прекара часове в опити да съедини точките с линии. Сякаш винаги имаше възможност да се начертае друга линия, да се свържат други две точки… и преди да свърши, кремавият лист се бе превърнал в почти твърда графитна маса. По-късно Харман се питаше дали младият му ум не се е опитвал да улови и изрази възприятието му за факс порталите, през които минаваше, откакто бе пораснал достатъчно, за да може да върви — всъщност, достатъчно голям, за да може майка му да го носи със себе си. От известните триста факс павилиона можеха да се направят девет милиона комбинации.

Това събиране на частиците информация и съхраняването им в клетките на макромолекулите бе хилядократно по-сложно и безкрайно по-болезнено.

О, що за радост, тройна радост
душата ми изпълни като пламък.
Понечих да целуна моята девица
и тройно повече получих.

Харман знаеше, че Уилям Блейк си е вадил хляба като гравьор, при това не особено популярен. Всичко е контекст. Умрял в горещата задушна неделна вечер на 12 август 1827 г. и в деня на смъртта му почти никой от съседите му не подозирал, че иначе кроткият, но често избухващ гравьор бил поет, уважаван от далеч по-известните си колеги по перо, в това число от Самюъл Колридж. Контекстът за данните е това, което е водата за делфина. Делфините са вид морски животни, доведени до изчезване в началото на 22 в. Блейк се смятал в буквалния смисъл на думата за пророк от мащаба на Йезекил или Исаия, макар да изпитвал единствено презрение към популярните по негово време мистицизъм, занимания с окултизъм или теософия. Йезекил Мао Кент е морският биолог, останал до последния делфин Алморениан д’Ажур, умрял от рак в бенгалския делфинариум в горещата задушна вечер на 11 август 2134 г. Комисията за приложни видове към НОН решила да не възстановява фамилията Delphinidae от запазените ДНК резерви, а да я остави да се присъедини към всички измрели морски бозайници.

Докато се взираше гол навън от центъра на кристала, Харман откри, че самите данни са поносими. Онова, което щеше да го убие, бе постоянната болка от контекста, който се разпространяваше по нервите му като паяжина.

Опитвах същността да уловя
с жар пламтяща, с огнени ръце,
но пръсна се кристалният ми шкаф
и като бебе рева ми поде.

Ревящо бебе в пустошта,
ревяща, стенеща жена,
и вятърът навън отново
изпълних с вопли на неволя.

Достигна предела на възможностите си да поема толкова много болка и сложност. Размърда крайниците си в гъстата златна течност и откри, че подвижността му е по-малка от тази на зародиш, че пръстите му са се превърнали в перки, че мускулите му са атрофирали до жалки парцали и че болката е истинският посредник и плацентна течност на вселената.

„Аз не съм tabula rasa!“ — поиска му се да изкрещи на мръсника Просперо и на кучката Мойра. Това щеше да го убие.

„Раят и адът са родени заедно“ — помисли си Харман и разбра какво си е мислел Блейк, знаеше какво е имал предвид с отхвърлянето си на калвинистката вяра в предопределението на Сведенборг:

Сатана, наистина си бил кретен,
не различаваш дрехата от мен.
Спри! Спри го! Моля те, Господи…
Макар да те почитат с имена свещени
като Йехова и Исус, ти пак ще си останеш
Синът на утрото, линеещ в уморена нощ,
сън на пътници, изгубени под хълма.