„Мамка му“ — пак си помисли тя.
Влезе Андромаха, жената на Хектор, и я погледна. Не държеше нищо, ала Касандра си представяше камата в ръкава й. Двете дълго мълчаха.
— Моля те, приятелко, развържи ме — накрая каза Касандра.
— Би трябвало да ти прережа гърлото, приятелко — отвърна Андромаха.
— Тогава давай, кучко — изсъска пророчицата. — Недей само приказва. — Не изпитваше страх, защото даже в калейдескопа от променящи се гледки от бъдещето през последните осем месеца, откакто беше умряло предишното бъдеще, никога не бе виждала Андромаха да я убива.
— Защо говори такива неща за смъртта на бебето ми, Касандра? Отлично знаеш, че преди осем месеца Атина Палада и Афродита влязоха в стаята на сина ми, заклаха го заедно с дойката и казаха, че принасянето му в жертва било предупреждение, защото боговете на Олимп били недоволни от неуспеха на мъжа ми да изгори аргивските кораби, и мъничкият Астианакс, когото с баща му наричахме Скамандър, щял да е ежегодното теле, избрано за жертвоприношение.
— Глупости — изсумтя Касандра. — Развържи ме. — Болеше я главата. Винаги имаше главоболие след най-живите си пророчества.
— Първо ми кажи защо излъга, че вместо Астианакс съм подхвърлила бебе на робиня в окървавената детска стая — настоя леденооката Андромаха. Кинжалът вече проблясваше в дланта й. — Как бих могла да го направя? Откъде бих могла да знам, че ще дойдат богините? И защо?
Касандра въздъхна и затвори очи.
— Не е имало никакви
Красивите очи на Андромаха бяха сини, студени и непроницаеми като лед по повърхността на планински поток напролет.
— Защо да го правя?
— Видяла си шанс да изпълниш плана на Троянките — отвърна Касандра. — Нашия план през всички тия години. Някак си да накараме мъжете си да прекратят войната с аргивците — война, която аз предричах, че ще свърши с нашата смърт или унищожение. Блестящо, Андромахо. Възхищавам се на смелостта ти.
— Само че, ако думите ти са верни, благодарение на мен сега водим още по-безнадеждна война с боговете. В предишните ти версии поне някои от нас жените се спасяваха — като робини, но живи.
Касандра сви рамене, неловко движение, тъй като ръцете й бяха завързани за стълбовете на леглото.
— Мислила си само за спасението на сина си, който щеше да е жестоко убит, ако предишното ни минало беше станало сегашно настояще. Разбирам те, Андромахо.
Андромаха вдигна ножа.
— Ако някога пак продумаш за това и ако тълпите, и троянски, и ахейски, ти повярват, цялото ми семейство ще загине, даже Хектор. Ще съм в безопасност само ако те убия.
Касандра се взря в безизразните й очи.
— Моята пророческа дарба още може да ти е полезна, приятелко. Тя може дори да те спаси — теб, твоя Хектор и Астианакс, където и да си го скрила. Знаеш, че когато получа видение, не мога да се владея. Вие с Елена и другите, които сте в тоя заговор, или стойте с мен, или оставете да ме пазят робини убийци и ме заключвайте, ако пак започна да издавам такива истини. Убийте ме, ако ги разкрия пред други.
Андромаха се поколеба, прехапа долната си устна, после се наведе напред и преряза коприненото въже на дясната китка на Касандра.
— Пристигнаха амазонките — съобщи тя, докато режеше и останалите въжета.
През нощта Менелай разговаря с брат си и когато Зората разпери розовите си пръсти, вече беше решен да действа.
Цяла нощ снова от един ахейски и аргивски лагер в друг около залива и покрай брега и слуша страховития разказ на Агамемнон за безлюдни градове и ниви, за изоставени пристанища — за пусти гръцки кораби, закотвени в Маратон, Еритрея, Халкида, Авлида, Хермиона, Тиринт, Хелос и десетки други крайбрежни селища. Слуша как Агамемнон разказва на ужасените ахейци, аргивци, критяни, итакчани, лакедемонци, калиднийци, бупрасийци, дулихийци, пилосчани, фарисчани, спартанци, месенци, тракийци и ехалийци, стотиците гръцки групи от континента, от скалистите острови, от самия Пелопонес, че градовете им са обезлюдени, а домовете им — изоставени, сякаш по волята на боговете — че храната гние на масите, по леглата са пръснати дрехи, баните и басейните са жабясали, оръжията лежат, захвърлени по земята. Вълните на Егейско море, разказа със силния си, звучен глас Агамемнон, подмятали пусти кораби с надути, ала дрипави платна, въпреки че небето било синьо и морето — спокойно през цялото им едномесечно плаване, поясни царят, но корабите били без хора: атински кораби, натоварени със стока или все още с горди редици гребла, ала без гребци, огромни персийски гемии, останали без несръчните си екипажи и калпавите си копиеносци, изящни египетски кораби, каращи пшеница към родните острови.
— По света не са останали мъже, жени и деца освен лукавите троянци и нас — викаше Агамемнон във всеки ахейски лагер. — Докато ние бяхме обърнали гръб на боговете, нещо повече, бяхме обърнали ръце и сърца срещу тях, те отнесоха надеждите на сърцата ни, нашите жени, роднини, бащи и роби.
— Мъртви ли са? — с мъчителни вопли питаха мъжете в лагерите. Ридания разкъсваха зимната нощ около аргивските огньове.
Царят винаги отговаряше с вдигнати длани и ужасяващо едноминутно мълчание.
— Няма следи от борба — казваше накрая. — Няма кръв. Няма разложени трупове, разкъсвани от гладни псета и кръжащи лешояди.
И във всеки лагер храбрите аргивски гребци, стражи, пешаци и вождове, които бяха придружавали Агамемнон до родината, разговаряха със своите другари. До изгрев слънце всички бяха научили страшната вест и ужасът отстъпваше мястото си на безпомощна ярост.
Менелай знаеше, че това е идеално за тяхната цел, за целта на братята Атриди: да насъскат ахейците не само пак срещу троянците и да приключат тая война, но и да отхвърлят диктатурата на бързоногия Ахил. За няколко дни, ако не и часове, Агамемнон отново щеше да стане главнокомандващ.
Призори, след като Агамемнон изпълни дълга си и се отчете пред всички гърци, великите вождове се разотидоха — Диомед се прибра в шатрата си, Големия Аякс Теламонов, който плака като дете, когато чу, че Саламин е пуст като всички други гръцки земи, Одисей, Идоменей и Малкия Аякс, който мъчително рида с всичките си локрийци, когато Агамемнон им разказваше какво е видял, даже старият Нестор — призори всички отидоха да поспят поне час-два.
— Е, разправяй за Войната с боговете — каза Агамемнон на Менелай, когато двамата седнаха в средата на своя лакедемонски лагер, заобиколени от верните си вождове, стражи и копиеносци. Другите се бяха отдръпнали на разстояние, за да оставят господарите да разговарят насаме.
Рижият Менелай разказа на по-големия си брат за ежедневните позорни сражения между моравекското магьосничество и божественото оръжие и за отделните единоборства, за смъртта на Парис и стотина по- нископоставени троянци и ахейци, за погребалната клада. Димът от трупния огън беше престанал да се издига и пламъците над стените на Троя бяха изчезнали само преди час.
— Прав му път — рече цар Агамемнон и впи белите си зъби в мръвката от прасенцето сукалче, което бяха изпекли за закуска. — Съжалявам само, че Аполон е убил Парис… щеше ми се аз да свърша тая работа.
Менелай се засмя, също хапна една мръвка, проми я с вино и описа на скъпия си брат как първата жена на Парис, Енона, се появила изневиделица и се хвърлила в пламъците.
Агамемнон се подсмихна.
— Ех, защо оная твоя кучка Елена не се беше хвърлила в огъня, братко!
Менелай кимна, но името на Елена накара сърцето му да се свие. Той разказа за бълнуването на Енона, че Филоктет, а не Аполон бил причината за Парисовата смърт, и за гнева, обхванал троянските редици, което наложило ахейската групичка набързо да напусне града.
