Агамемнон се плесна по бедрото.
— Чудесно! Това е последната капка. След две денонощия ще използвам недоволството и ще вдигна ахейците. До края на седмицата пак ще воюваме с троянците, братко, заклевам се в камъните и пръстта на бащината ни могила.
— Но боговете… — започна Менелай.
— Боговете ще са си такива, каквито бяха — самоуверено го прекъсна брат му. — Зевс е неутрален. Някои помагат на хленчещите обречени троянци. Повечето са наши съюзници. Обаче тоя път ще свършим работата докрай. Илион за нула време ще се превърне в пепелище… както от Парис тая сутрин са останали само кости и пепел.
Менелай отново кимна. Знаеше, че трябва да попита брат си как смята да възстанови мира с боговете и да свали непобедимия Ахил, ала нямаше търпение да обсъди по-неотложен въпрос.
— Видях Елена — рече той и се хвана, че заеква, когато се опитва да произнесе името на жена си. — Още няколко секунди и щях да я убия.
Агамемнон избърса мазнината от устата и брадата си, отпи глътка вино от сребърна чаша и повдигна вежди, за да покаже, че го слуша.
Менелай му описа твърдата си решителност и възможността да се добере до Елена — провалени от внезапната поява на Енона и предсмъртните й обвинения срещу Филоктет.
— Имахме късмет, че се измъкнахме живи от града — повтори той.
Агамемнон примижа и отправи поглед към далечните стени. Някъде виеше моравекска сирена, ракети се носеха към невидима олимпийска цел в небето. Силовото поле над главния ахейски лагер зажужа по- силно — преминаваше към по-висока степен на готовност.
— Трябва да я убиеш днес — рече по-големият и по-мъдър брат на Менелай. — Още тая сутрин.
— Тая сутрин ли? — Менелай облиза устни. Бяха сухи въпреки свинската мазнина.
— Тая сутрин — повтори предишният и бъдещ главнокомандващ на всички гръцки войски, събрани за обсадата на Троя. — След ден-два очертаващият се разрив между нашите хора и ония троянски псета ще е толкова цялостен, че страхливците пак ще затворят тъпите си Скейски порти.
Менелай погледна към града. Изгряващото зимно слънце обагряше стените в розово. Обзе го смут.
— Няма да ме пуснат вътре сам…
— Влез преоблечен — прекъсна го Агамемнон, отново отпи от чашата и се оригна. — Мисли така, както би разсъждавал Одисей… както би разсъждавала някоя лукава невестулка.
По свой начин горд не по-малко от брат си и който и да било друг ахейски герой, Менелай не беше убеден, че това сравнение му допада.
— Как да се преоблека?
Агамемнон посочи царската си шатра — алената коприна плющеше на вятъра.
— Там са лъвската кожа и шлемът, носени от Диомед, когато миналата година двамата с Одисей се опитаха да откраднат паладиона от Троя — рече той. — Тоя странен шлем ще скрие рижата ти коса и глиганските бивни ще скрият брадата ти — да не споменавам, че лъвската кожа ще скрие разкошните ти ахейски доспехи. Сънените стражи на портите ще те помислят за поредния си варварски съюзник и няма да те спрат. Ала върви бързо — преди стражата да се смени и да заключат портите за нас до края на обреченото съществувание на Илион.
Менелай обмисля предложението само няколко секунди. После се изправи, здраво стисна рамото на брат си и отиде в шатрата да се преоблече и въоръжи с още смъртоносни оръжия.
8.
Луната Фобос приличаше на грамадна набраздена прашна маслина, около която кръжаха ярки светлини. Манмът обясни на Хокънбери, че вдлъбнатината е гигантски кратер, наречен Стикни, и че светлините са моравекската база.
Полетът не мина без известен приток на адреналин за бившия схоластик. Бе виждал отблизо достатъчно много моравекски стършели и знаеше, че нито един от тях няма илюминатори, затова смяташе, че ще гледа в някой телевизионен монитор. Обаче беше подценил моравекската астероидна технология — защото според Манмът всички стършели бяха на астровеките. Хокънбери също предполагаше, че ще има ускорителни кресла или седалки като в космическите совалки от XX век, с дебели колани и закопчалки.
Нямаше седалки. Нямаше за какво да се хванат. Невидими силови полета обгърнаха Хокънбери и дребния моравек, сякаш седяха върху редкия въдух. От трите им страни и отдолу ги заобиколиха холограми или някакви триизмерни проекции, толкова истински, че нямаше усещане за прожектиране. Не само че седяха на невидими седалки, но и тия невидими седалки и техните тела висяха над три и половина километрова бездна, докато стършелът профучаваше през Дупката и набираше височина на юг от Монс Олимпус.
Хокънбери изкрещя.
— Гледката ли те смущава? — попита Манмът.
Хокънбери отново изкрещя.
Моравекът бързо докосна появилия се като по вълшебство холографски пулт и пропастта под тях се сви и потъна в металния под на корпуса като обикновен широкоекранен телевизор. Панорамата наоколо продължи да се разгръща, докато прелитаха покрай обгърнатия в силово поле връх на Монс Олимпус — към тях се стрелкаха лазери или енергийни копия и се пръскаха в енергийното поле на стършела, — после синьото марсианско небе порозовя, почерня и стършелът се издигна над атмосферата, въпреки че огромният лимб на Марс сякаш се въртеше, докато не изпълни виртуалните илюминатори.
— Така е по-добре — изпъшка Хокънбери; размахваше ръце в опит да се хване за нещо. Седалката от силово поле не спираше движенията му, ала не го и освобождаваше. — Боже Господи — изохка той, когато корабът се завъртя на сто и осемдесет градуса и запали двигателите си. Фобос внезапно се появи почти точно над тях.
Нямаше нито звук. Нито шепот.
— Съжалявам — каза Манмът. — Трябваше да те предупредя. В момента през задния илюминатор се вижда Фобос. Той е по-малката от двете луни на Марс, горе-долу тринайсет километра… макар че, както сам виждаш, формата му в никакъв случай не е сферична.
— Прилича на картоф, одраскан от котка — успя да каже Хокънбери. Луната се приближаваше към тях адски бързо. — Или на великанска маслина.
— На маслина, да — съгласи се моравекът. — Заради кратера в отсамния край. Казва се Стикни — на името на жената на Ейсаф Хол, Анджелин Стикни.
— Кой е тоя… Ейсаф… Хол? — изпелтечи схоластикът. — Някой астронавт… или космонавт?… — Най- после беше открил за какво да се хване. За Манмът. Дребният моравек явно нямаше нищо против да стискат метално-пластмасовите му рамене. Безшумно се задействаха ракетни дюзи или двигатели и задният холоекран запламтя. Хокънбери едва успяваше да не трака със зъби.
— Ейсаф Хол е астроном от военноморската обсерватория на Съединените щати във Вашингтон — с обичайния си мек глас отвърна Манмът. Стършелът отново се преобръщаше. И се въртеше. Фобос и кратерът Стикни последователно изпълваха холографските прозорци.
Хокънбери бе убеден, че ще катастрофират и че след по-малко от минута ще е мъртъв. Опита се да си спомни някоя молитва от детството — проклети да са всички ония години на интелектуален агностицизъм! — но му идваше наум само стихчето „Дядо Господи, прости ми…“
Изглеждаше на място. И той продължи да го повтаря.
— Струва ми се, че Хол е открил двете луни на Марс през хиляда осемстотин седемдесет и седма — обясняваше Манмът. — Няма данни дали госпожа Хол е оценила факта, че на нейно име е кръстен грамаден кратер, или поне аз не знам за това.
Хокънбери изведнъж разбра защо корабът е изгубил контрол и ще се разбият. Никой не го пилотираше. Вътре бяха само двамата и единственият пулт, реален или виртуален, който беше докоснал Манмът, управляваше холографските образи. Замисли се дали да спомене за тоя пропуск на органичния робот, ала тъй като кратерът Стикни вече се приближаваше със скорост, която нямаха шанс да намалят преди сблъсъка, запази мълчание.
