— Странна луна — продължаваше Манмът. — Всъщност притеглен астероид — също като Деймос, естествено. Те много се различават един от друг. Фобос орбитира само на около шест хиляди километра над повърхността на Марс — всъщност почти се плъзга по атмосферата — и е обречен да се разбие в планетата след около осемдесет и три милиона години, ако някой не направи нещо по този въпрос.
— Като стана дума за разбиване… — започна Хокънбери.
В тоя момент стършелът рязко намали скоростта, спусна се в осветения с прожектори кратер и кацна до комплекс от трегери, кранове, светещи жълти балони, сини куполи, зелени кули, движещи се машини и стотици моравеки, които щъкаха насам-натам във вакуума. Кацането беше толкова плавно, че Хокънбери едва го усети през металния под и силовото поле на седалката.
— Най-после у дома — възкликна Манмът. — Е, не точно
Преди бившият схоластик да успее да отговори или пак да изкрещи, люкът се спусна навън и целият въздух с рев изтече от малкото помещение в космическия вакуум.
В предишния си живот Хокънбери беше класически филолог и преподавател, не особено грамотен в естествените науки, ала навремето бе гледал достатъчно научнофантастични филми, за да знае резултата от експлозивната декомпресия: разширяващи се очи, докато станат големи колкото грейпфрути, тъпанчета, избухващи със струи кръв, тъкани и кожа, кипящи и разкъсващи се от вътрешно налягане в абсолютния вакуум.
Нищо подобно не се случи.
Манмът спря на рампата.
— Няма ли да дойдеш? — Гласът на дребния моравек прозвуча металически.
— Защо не умирам? — попита Хокънбери. Имаше чувството, че изведнъж се е озовал в невидим мехур.
— Седалката ти те пази.
— Каква
— Не — развеселено отвърна Манмът. — Ела с мен. Силовото поле ще дойде с теб. То вече ти осигурява топлина, охлаждане, осмотично пречистване и рециклиране на кислорода, който ще ти стигне за трийсетина минути, и освен това изпълнява функцията на скафандър.
— Но… седалката… е част от кораба — възрази Хокънбери. После колебливо се изправи и усети, че невидимият мехур се движи с него. — Как ще излезе от стършела?
— Всъщност по-скоро стършелът е част от седалката — успокои го Манмът. — Довери ми се. Обаче гледай къде стъпваш. Когато слезеш на повърхността, седалката-скафандър ще ти оказва известен натиск, но гравитацията на Фобос е толкова слаба, че един мощен скок ти стига да изхвърчиш в космоса и адиос, Хокънбери.
Схоластикът спря в горния край на рампата и здраво се хвана за металната каса на люка.
— Хайде — подкани го Манмът. — Ние със седалката няма да те оставим да отлетиш. Да влезем вътре. Там има моравеки, които искат да поговорят с теб.
След като остави Хокънбери при Астейг/Че и другите премиер интегратори на Консорциума на Петте луни, Манмът напусна херметизирания купол и отиде да се разходи из кратера Стикни. Гледката беше великолепна. Дългата ос на Фобос постоянно сочеше Марс и моравекските инженери я бяха ориентирали така, че Червената планета винаги да е точно над Стикни, изпълвайки по-голямата част от черното небе, тъй като стръмните стени на кратера скриваха всичко наоколо. Малката луна се завърташе около оста си за седем часа, точно колкото й трябваше, за да обиколи Марс. Гигантският червен диск с неговите сини океани и бели вулкани бавно се въртеше над малката луна.
Завари приятеля си Орфу от Йо на неколкостотин метра височина в паяжината от кранове, трегери и кабели, свързваща кораба, който щеше да отлети за Земята, с кратера. По корпуса и мрежата като листни въшки пъплеха космически моравеки, инженерни боти, астровеки с черни коруби и калистански надзиратели. Прожектори и фенери танцуваха по тъмната повърхност на грамадния кораб. От безбройните автооксижени се сипеха водопади искри. Наблизо, по-сигурна в металното си гнездо, лежеше „Смуглата дама“, европейската подводница на Манмът. Преди месеци моравеките бяха извадили повредения съд от неговото скривалище в северното море Тетида на Марс, с влекачи го бяха вдигнали на Фобос и бяха ремонтирали и модифицирали издръжливата малка подводница, за да я използват в мисията на Земята.
Манмът повика приятеля си по някогашния им личен канал.
— Орфу ли виждам? Орфу, по-рано от Марс, още по-рано от Илион и винаги от Йо? Същия Орфу ли?
— Същият — потвърди йониецът. Даже по радиото или теснолъчевите канали неговото буботене преминаваше почти на субзвуково равнище. Вакуумният моравек използва дюзите на корубата си, за да отскочи на трийсет метра от кабелите до трегера, на който пазеше равновесие Манмът, хвана се за една греда с манипулаторните си щипци и увисна на няколко метра от него.
Някои моравеки — например Астейг/Че, хитиновите моравеки от Астероидния пояс, дори самият Манмът, макар и в по-малка степен — изглеждаха напълно хуманоидни. Ала не и Орфу от Йо. Предназначен и еволюирал за работа в серния пръстен на Йо сред магнитните, гравитационни и ослепяващи радиационни бури на космоса около Юпитер, моравекът беше дълъг пет метра и малко приличаше на мечоопашат рак, ако мечоопашатите раци имаха повече крака, сензорни пакети, дюзи, манипулатори, които почти — но не съвсем — можеха да служат за ръце, и стара очукана коруба, пукана и поправяна толкова пъти, че приличаше на залепена с теракол.
— Марс още ли се върти горе, приятелю? — избуботи Орфу.
Манмът вдигна глава.
— Да. Върти се като грамаден червен щит. Виждам Монс Олимпус — тъкмо се показва от терминатора.
— О, каква красота — рече вакуумният моравек. — Каква красота.
Манмът се поколеба за миг, после каза:
— Съжалявам за резултата от последната операция. Че не успяха да те поправят.
Орфу сви раменете на четирите си разчленени ръце-крака.
— Няма значение, приятелю. Защо са ми органични очи, когато си имам термосензори, газов хроматограф и масов спектрометър на коленете, радар — дълбочинен и фазов, — сонар и система за лазерно картографиране? С всички тия чудесни сетивни органи не мога да виждам само безполезни далечни неща като звездите и Марс.
— Да — съгласи се Манмът. — Обаче съжалявам. — Приятелят му бе изгубил органичния си оптичен нерв, когато едва не го унищожиха по време на първата им среща с олимпийски бог в марсианска орбита — същия бог, който взриви кораба им и го превърна в газ и жалки останки. Орфу имаше късмет, че е останал жив, знаеше Манмът, и че го бяха ремонтирали до сегашното му състояние, но все пак…
— Докара ли Хокънбери? — избуботи огромният йониец.
— Да. В момента премиер интеграторите му обясняват положението.
— Бюрократи — заяви Орфу. — Искаш ли да те разходя до кораба?
— Естествено. — Манмът скочи върху корубата му, хвана се за една скоба с най-здравите си клещи и се вкопчи в нея. Вакуумният моравек отлетя от ракетната площадка, понесе се към кораба и го обиколи. Намираха се почти на километър над дъното на кратера и за пръв път се видя истинската големина на земния кораб, завързан за площадката като балон с хелий. Беше поне четири пъти по-голям от космическия съд, с който преди повече от една стандартна година четиримата моравеки бяха пристигнали на Марс от Юпитер.
— Внушителен е, нали? — попита Орфу. Вече над два месеца работеше по кораба заедно с инженерите от Астероидния пояс и Петте луни.
— Голям е — рече Манмът. И усетил разочарованието на приятеля си, прибави: — И наистина извънредно красив — с изчанчените си изпъкналости, издутостта, извънредната си големина, чернотата и изискания си изглед.
