Откъм Орфу се разнесе гърленият му смях — звуци, които винаги напомняха на Манмът за вторични трусове след ледотресение на Европа или вторични вълни на цунами.
— Страхотна алитерация от страна на един загрижен космонавт — заключи йонийският моравек.
Манмът сви рамене, за миг се почувства зле, че приятелят му не може да види жеста, и после разбра, че Орфу го е видял. Новият радар на грамадния моравек беше изключително фин уред и не притежаваше само способност да вижда цветове. Орфу му бе казал, че с него различава едва доловимите промени на човешкото изражение. „Ще му е от полза, ако Хокънбери наистина дойде на тази мисия“ — помисли си Манмът.
— Напоследък много разсъждавах за човешката тъга и я сравнявах с това как ние моравеките понасяме загубата — сякаш прочел мислите и база данните му, каза Орфу.
— О, не, пак четеш оня французин — изпъшка Манмът.
— Пруст — рече приятелят му. — „Оня французин“ се казва Пруст.
— Знам. Но защо го правиш? Знаеш, че когато четеш „Спомени за едно време“…
— „По следите на изгубеното време“ — поправи го Орфу от Йо. — Чета частта, озаглавена „Печал и забрава“. Нали се сещаш, онази част, след като Албернит умира и разказвачът Марсел се опитва да я забрави, но не може.
— Уф, добре де. Виж, това наистина би трябвало да те ободри. Какво ще кажеш да ти дам „Хамлет“ за десерт?
Орфу остави предложението без отговор. Вече бяха достатъчно високо, за да виждат и целия кораб под себе си, и над стените на кратера Стикни. Манмът знаеше, че вакуумният моравек спокойно може да измине много хиляди километри в дълбокия космос, но изпитваше острото усещане, че са неуправляеми и се отдалечават от Фобос и базата Стикни — точно както беше предупредил Хокънбери.
— За да пререже въжетата на връзката с Албертин, бедният разказвач трябва да се върне в паметта и съзнанието си и да се изправи пред
— Звучи адски досадно — отбеляза Манмът, като се опитваше да изрази с гласа си по радиовръзката колко му е писнало от всички тия Прустови истории.
— И това не е дори половината — без да обръща внимание на намека или може би без да го е доловил, отвърна приятелят му. — За да продължи с жалеенето, клетият Марсел, разказвачът главен герой се казва точно като автора, който ти е известен… я чакай, ти си го чел, нали, Манмът? Миналата година на влизане в системата ме увери, че си го чел.
— Хм…
Даже въздишката на Орфу граничеше със субзвуков сигнал.
— Е, та както казвах, клетият Марсел не само трябва да се изправи пред своя легион от Албертини в съзнанието си, преди да може да я забрави, но трябва да се изправи и пред всички Марселовци, които са възприемали тези многобройни Албертини — онези, които са я желали безмерно, безумно ревнивите Марселовци, безразличните Марселовци, Марселовците, чиято преценка е била изопачена от желание…
— Има ли някакъв краен извод? — прекъсна го Манмът. През последния стандартен век и половина неговите интереси бяха насочени към Шекспировите сонети.
— Само смайващата сложност на човешкото съзнание — отвърна Орфу, завъртя корубата си на сто и осемдесет градуса, запали дюзите си и двамата се понесоха назад към кораба, ракетната площадка, кратера Стикни и безопасността — доколкото я имаше. Докато обръщаха, Манмът проточи късата си шия и погледна Марс. Знаеше, че е илюзия, но планетата му се стори по-близо. Фобос бързо напредваше към отсрещния лимб на планетата и вулканите Олимп и Тарзис вече почти не се виждаха.
— Някога питал ли си се по какво се различава нашата скръб от… да речем… скръбта на Хокънбери? Или на Ахил? — попита Орфу.
— Не — каза Манмът. — Хокънбери като че ли скърби колкото за мъртвата си жена, приятели, студенти и така нататък, толкова за загубата на повечето спомени от предишния си живот. Но кой може да е сигурен при хората? Пък и Хокънбери е само възкресен човек — някой или нещо го е изградило от ДНК, РНК, неговите стари книги и не знам още какви диагностични програми. Що се отнася до Ахил, когато му е тъжно, той отива и убива някого. Или много хора.
— Ще ми се да бях там и да видя неговата Атака срещу боговете през първия месец на войната — рече Орфу. — Както го описваш, клането е било поразително.
— Така си беше — потвърди Манмът. — Блокирах случайния достъп до онези файлове в моята НОП, защото са много мъчителни.
— Това е още един елемент в Пруст, за който разсъждавах. — Кацнаха върху горната страна на земния кораб и огромният моравек заби микрокотките си в дебелата обвивка на стелт материала. — Когато се съмняваме в невралните си спомени, ние можем да разчитаме на неорганичната си памет. Хората разполагат само с неясната маса от химически действаща неврологична памет. Всички те са субективни и емоционални. Как изобщо могат да вярват на паметта си?
— Не знам — призна Манмът. — Ако Хокънбери дойде с нас на Земята, може да добием някаква представа как действа умът му.
— Не че ще сме сами с него и ще имаме много време за приказки — рече Орфу. — Ускорението ще е невероятно и намаляването на скоростта ще стане още по-рязко. Освен това този път ще има бая навалица — поне десетина моравеки от Петте луни и стотина астровекски бойци.
— Този път готови за всичко, а?
— Съмнявам се — избуботи Орфу. — Въпреки че този кораб носи достатъчно оръжие, за да превърне Земята във въглени. Обаче досега нашите приготовления изостават от изненадите.
На Манмът му призля — същото усещане бе изпитал, когато научи, че корабът им за Марс тайно е бил въоръжен.
— Ти изобщо скърбиш ли за Корос Трети и Ри По така, както твоят разказвач Пруст тъгува за своята покойница?
Антената на финия радар на Орфу леко помръдна към по-дребния моравек, сякаш се опитваше да разчете изражението му. Манмът естествено нямаше изражение.
— Не — призна йониецът. — Ние не ги познавахме преди мисията и не пътувахме в един отсек с тях по време на полета. Преди Зевс да… ни пипне. Затова за мен те в общи линии са само гласове по комуникатора, въпреки че понякога влизам в НОП, за да ги видя… само за да почета паметта им, предполагам.
— Да. — Манмът също го правеше.
— Знаеш ли какво казва Пруст за разговора?
Европейският моравек потисна поредната си въздишка.
— Какво?
— Казва… „Когато разговаряме, вече не говорим ние… ние се моделираме по подобие на други хора, а не на личност, която се различава от тях“.
— Значи, когато разговарям с теб, всъщност се моделирам по подобие на един шесттонен мечоопашат рак с очукана коруба, прекалено много крака и без очи, така ли?
— Надявай се — избуботи Орфу от Йо. — Обаче винаги трябва да се стремиш към повече, отколкото е по силите ти.
9.
Пентезилея влетя в Илион на коня си един час след зазоряване. Следваха я дванайсет от най-умелите й сестри-воини, препускаха в колона по две. Въпреки ранния час и студения вятър хиляди троянци бяха по стените и от двете страни на пътя, който минаваше през Скейските порти и водеше до временния Приамов дворец. Всички аплодираха, сякаш царицата на амазонките пристигаше с хилядни подкрепления — тълпите
