Стигна до помещение, което бе килнато само на десетина градуса по вертикалата, но древният сблъсък с океанското дъно на шейсет метра под повърхността, много преди появата на Пролома, бе смазал метала и бе изтръгнал няколко дебели метални цилиндъра от скобите им. Пистолетът нямаше да му е нужен. В старото корито не живееше нищо. Харман закрепи пистолета на кръста си — отдясно — и частично го покри с еластичната тъкан на термокожата: закрепи го толкова стабилно, сякаш носеше един от кобурите, за които бе научил в кристалния шкаф.
Посегна с дясната си ръка към един от падналите цилиндри, любопитен дали търсещата данни функция ще работи през тънките само молекула ръкавици на термокожата.
Работеше.
Намираше се в торпедния отсек на бойна подводница клас „Мохамед“. ИИ в насочващата система на това конкретно торпедо — „торпедо“ не бе съществувало нито като дума, нито като концепция допреди по- малко от секунда — беше мъртъв вече повече от две хиляди години, но в замлъкналите микросхеми имаше достатъчно остатъчна памет и Харман разбра, че дланта му се намира над ядрена бойна глава, натикана в края на тежащо тон и половина високоскоростно самонасочващо се и търсещо да порази нещо торпедо. Точно тази бойна глава — „бойна глава“ също бе термин, на който не бе попадал до този момент — бе просто термоядрено оръжие с мощност само 475 килотона тротилов еквивалент. Взривът на намиращата се на няколко сантиметра под дланта му сфера с размер на перла щеше да развие температура десетки милиони градуси за една милионна от секундата. Харман почти усети свитите вътре смъртоносни неутронни и гама-лъчи, невидимите драконови змиорки на смъртта, готови да се хвърлят във всички посоки със скоростта на светлината, да убиват и да поразяват всяка частица човешки нерви или тъкани, да ги разкъсват като минаващ през масло куршум.
Отдръпна ръка и я изтри в бедрото си, сякаш по дланта му бе полепнала някаква мръсотия.
Цялата подводница представляваше инструмент с едно-единствено предназначение — да убива човешки същества. Краткият му контакт с мъртвия насочващ ИИ на бойната глава му показа, че главите на торпедата нямат абсолютно никакво отношение към машината и истинската мисия на екипажа. А за да разбере каква е била мисията, трябваше да излезе от торпедния отсек, да тръгне нагоре по килнатата палуба през каюткомпанията и трапезарията, по една стълба и да продължи по коридора покрай сонарния отсек и интегрираната свързочна зала, след което трябваше да се изкачи по още една стълба, която да го отведе до мостика.
Само че всичко след тази половина на торпедния отсек се намираше под водата.
Лъчите на нагръдните му прожектори осветяваха мястото, където започваше северната стена на Пролома — на няма и четири метра пред него. Подводницата бе лежала на океанския хребет на шейсет метра под повърхността изцяло пълна с вода много векове, преди онова, което бе създало Пролома, да изсмуче водата от носовата й част. Не бе останало нищо живо — само изсушени черупки бяха останали от безбройните подводни организми, които вероятно бяха процъфтявали тук от столетия, а от екипажа не се виждаха никакви кости или други останки. Силовото поле, което удържаше Атлантическия океан, не прекъсваше физически морфичния метал на корпуса на подводницата — прожекторите осветяваха гладката му непокътната повърхност, — но Харман виждаше овалния разрез вътре в корпуса. Силовото поле на северната стена на Пролома задържаше водата във всяко отворено пространство, но само стъпка след него… можеше да си представи налягането на шестстотин стъпки и виждаше стената от мрак пред себе си — отразяваше лъчите на прожектора му като някаква черна полирана огледална повърхност.
Внезапно го изпълни задавящ, вцепеняващ ужас. Трябваше да сграбчи отвратителното торпедо, за да се задържи на крака и да не рухне на ръждясалите плочи на палубата. Искаше да избяга от древния боен кораб навън, при въздуха и слънчевата светлина, да смъкне осмозната маска и да повърне, ако така щеше да се отърве от отровата, внезапно изпълнила тялото и ума му.
Облягаше се просто на едно торпедо, предназначено да разрушава други кораби или най-много някое пристанище, но въпреки това термоядреният му заряд бе много по-силен от хвърления над Хирошима — поредната дума и образ, изникнали току-що в замаяната глава на Харман — и бе в състояние да унищожи напълно площ от двеста и шейсет квадратни километра.
Винаги бе точен в пресмятането на разстояния и размери. Представи си район шестнайсет на шестнайсет километра в сърцето на кратера Париж, или пък с Ардис Хол в центъра. В Ардис подобен взрив не само щеше за микросекунда да изпари къщата на имението и новите пристройки, но и да заличи построените с мъка палисади, а секунда по-късно огнената топка щеше да помете факс павилиона на два километра от центъра, да превърне реката в подножието на хълмовете в пара, гората — в пепел, а разширяващият се кръг на разрушенията щеше да достигне на север отвъд Гладната скала, където бе зърнал Ада и останалите с помощта на торинския саван.
Активира дремещите си биологически функции — прекалено късно — и получи съобщението, от което се ужасяваше най-много. Торпедният отсек бе изпълнен с латентно лъчение. Повредените термоядрени бойни глави би трябвало отдавна да са престанали да изпускат смъртоносни дози радиация, но явно междувременно бяха успели да облъчат всичко в предната част на подводницата.
Не — сензорите му казаха, че радиацията става по-силна право напред, зад торпедния отсек — в посоката, в която трябваше да тръгне, ако искаше да научи повече за този инструмент на смъртта. Може би през всички тези векове термоядреният двигател, задвижващ противния кораб, бавно бе изпускал смъртоносното си съдържание. Пред него започваше истински радиоактивен ад.
Харман бе запознат достатъчно с новите си биометрични функции, за да знае, че може да отправя запитване към мониторите. Направи го, но с най-простия възможен въпрос: „Термокожата в състояние ли е да ме предпази от тази радиация?“
Отговорът прозвуча със собствения му глас в ума му и бе напълно безпристрастен: „Не“.
Беше лудост да продължава напред. Освен това го беше
Беше истинско безумие да остава в този зловещ корпус, още по-голямо — да продължи навътре в него. Това бе равносилно на смърт — неговата собствена, смърт на надеждите за вида му, на вярата на Ада в завръщането му, на нуждата на нероденото му дете от баща в тези тъй ужасни и опасни времена. Смърт на всякаква надежда за бъдеще.
Но той трябваше да знае. Квантовите останки от ИИ в бойната глава на торпедото му бяха казали достатъчно, за да разбере, че трябва да научи отговора на един-единствен ужасен въпрос. Така че Харман направи тъкмо това — една ужасяваща стъпка напред.
За трите дни и нощи в Пролома това бе първият път, когато преминаваше през силовото поле. Беше полупропускливо, подобно на онези, през които бе преминавал навремето на орбиталния остров на Просперо — а сега Харман знаеше, че „полупропускливо“ означава, че е проектирано така, че да позволява на старостилните човешки същества или постчовеците да преминават през иначе непроницаемата преграда. Този път обаче пристъпваше от въздуха и топлината в студа, налягането и мрака.
Надяваше се, че термокожата ще го предпази ако не от радиацията, то поне от въздействието на дълбочината, както и стана; не пожела дори да извика данните за начина, по който е създаден костюмът и какво му позволява да работи — а знаеше, че разполага с тях. Не му пукаше за принципа на действие — важното бе, че го пази от налягането на океана.
Прожекторите на гърдите му автоматично засилиха яркостта си, за да се справят с отраженията и гъстата, изпълнена с незнайни частици вода.
Потопените части на подводницата бяха толкова пълни с живи организми, колкото стерилни бяха сухите части на торпедния отсек. Морските обитатели не само бяха оцелели в силната радиация, но пируваха с нея и процъфтяваха. Всяка метална повърхност бе скрита под пластове мутирали корали и маса зелена, розова и сиво-синкава светеща жива материя, влакна и драперии, и пипалата леко се поклащаха от недоловимото течение. Подобни на раци същества се разбягаха от светлините. Кървавочервена мурена се метна от една дупка в някогашния заден люк на торпедния отсек, след което дръпна главата си назад и само редиците зъби останаха да блестят под лъчите на прожекторите. Харман се постара да я заобиколи по-отдалеч.
