Олимп

това непрекъсната: тялото му щеше буквално да изсира разложените вътрешности. После кървенето щеше да стане предимно вътрешно, стените на клетките щяха да се разрушат и цялата система да рухне.

Знаеше, че ще живее достатъчно дълго, за да види и почувства всичко това. След един ден щеше да бъде прекалено слаб дори за да се влачи между пристъпите на диария и повръщане. Щеше да се просне неподвижен в Пролома и тялото му щеше да се размърдва само от време на време от неволните гърчове. Знаеше, че няма дори да може да гледа небето, докато умира — биологичните монитори вече съобщаваха за образуването на причинени от радиацията пердета на двете му очи.

Ухили се. Нищо чудно, че Просперо и Мойра му бяха дали хранителни блокчета само за няколко дни. Несъмнено бяха знаели, че няма да му потрябват повече.

„Защо? Защо да ме правят Прометей за човешкия род с всички тези функции, с цялото познание, с обещанията за Ада и цялото човечество, само за да ме оставят да умра тук… по този начин?“

Все още бе достатъчно с ума си, за да осъзнае, че милиарди човешки същества са отправяли подобни последни мисли към мълчаливото небе през часовете и минутите, преди да умрат.

Беше и достатъчно интелигентен, за да може да отговори на собствения си въпрос. Прометей откраднал огъня от боговете. Адам и Ева опитали плода на познанието в райската градина. Всички древни митове за сътворението разказваха различни версии на една и съща история, разкриваха една и съща ужасна истина — открадни огъня и познанието от боговете и ще станеш нещо повече от животните, от които си произлязъл, но все пак ще си останеш много по-несъвършен от всеки истински бог.

В този момент Харман бе готов да даде всичко, само и само да се отърве от личните и религиозни завети на двадесет и шестимата луди, съставлявали екипажа на „Меча на Аллах“. В страстните им прощални думи се усещаше цялата тежест на товара, който трябваше да отнесе на Ада, Деймън, Хана, на своите приятели и на своята раса.

Осъзна, че всичко през последната година — торинската драма за Троя, която бе малкият шеговит подарък на Просперо за старостилните човеци, продължена чрез Одисей и Сави, различните им безумни приключения, смъртоносната драма на острова на Просперо горе на е-пръстена, бягството му, научаването на хората от Ардис как да изработват оръжия, полагането на грубите основи на някакъв вид общество, откриването на политиката, дори плахото търсене на някакъв вид религия…

Всичко това ги бе направило отново хора.

Човешката раса се бе завърнала на Земята след повече от четиринадесет столетия кома и безразличие.

Харман осъзна, че детето му от Ада ще е изцяло човек. Може би първият истински човек след всички онези удобни, нечовешки, наглеждани от фалшивите постчовеци векове на застой — изправен пред заплахи и смъртна опасност на всяка крачка, принуден да изобретява, насилен да създава връзки с другите човешки същества, само за да оцелее от войниксите, калибаните и самия Калибан, от чудовището Сетебос…

Щеше да е вълнуващо. Щеше да е ужасно. Щеше да е истинско.

И всичко това щеше да доведе — би довело — отново до „Меча на Аллах“.

Претърколи се на една страна и отново повърна. Този път изхвърли предимно кръв и слуз.

„Влошавам се по-бързо, отколкото предполагах“.

Затворил очи от болка — от всички разновидности на болката, но най-вече от болката, причинена от новото му познание, — Харман се отпусна на десния си хълбок. Пистолетът го убиваше.

Той го свали от колана си, както му бе показала Мойра, и опря дулото до слепоочието си.

75.

Демогоргон заема половината от изпълненото с пламъци небе. Азия, Пантея и мълчаливата им сестра Йона продължават да се свиват и да треперят от страх. По скалите, хребетите и ръбовете на близките вулкани се виждат гигантски извисяващи се фигури — титани, Часове, чудовищни коне, подобни на Лечителя грамадни стоножки, нечовешки колесничари, още титани, събиращи се подобно на съдебни заседатели по стъпалата на гръцки храм. Лещите на термокожата позволяват на Ахил да вижда всичко. Почти му се иска да не могат.

Обитателите на Тартар са прекалено чудовищни. Титаните са твърде космати и титанични; колесничарите и наречените от Демогоргон Часове същества пък изобщо не могат да се видят във фокус. Видът им кара Ахил да си спомни как веднъж е разсякъл корема на един троянец и как оттам към него е погледнал някакъв малък хомункулус, и как сините му очи като че ли примигват през раздробените ребра и разкъсаните вътрешности. Това е единственият случай, когато е повръщал на бойното поле. Към тези колесничари и богини на времето е също толкова трудно да се гледа.

Докато Демогоргон чака чудовищните заседатели да се натуткат и съберат, Хефест измъква тънка нишка от кръглия шлем на абсурдния си костюм и закрепва края й за шлема на Ахил.

— Сега чуваш ли ме? — пита сакатият бог-джудже. — Имаме няколко минути да поговорим.

— Чувам те, но това не се ли отнася и за Демогоргон? Чуваше те преди.

— Не, това е кабелна връзка. Демогоргон може да е каквото си иска, но не и Дж. Едгар Хувър.

— Кой?

— Няма значение. Чуй ме, сине Пелеев, трябва да се разберем какво ще казваме на тази гигантска паплач и на Демогоргон. Много неща зависят от това.

— Не ме наричай така! — изръмжава Ахил и му хвърля поглед, който е смразявал кръвта на враговете му на бойното поле.

Хефест наистина отстъпва уплашено назад и без да иска, опъва нишката-кабел.

— Как да не те наричам?

— Сине Пелеев. Не желая никога повече да чувам тази фраза.

Богът на занаятите вдига облечените си в тежки ръкавици ръце.

— Добре де. Но въпреки това трябва да поговорим. Имаме само минута-две преди да започне този маймунски съд.

— Какво е „маймунски“? — На Ахил започва да му писва от двусмислените приказки на минибога. Бързоногият мъжеубиец държи меча в ръката си. Почти е убеден, че за да убие този така наречен безсмъртен, е достатъчно просто да разреже металния костюм на брадатия глупак, да отстъпи назад и да гледа как богът на огъня се задавя до смърт в киселинната атмосфера. Но все пак Хефест е олимпийски безсмъртен, дори и без лечителните вани на голямата буболечка. Така че най-вероятно дебелоокият брадат инвалид също като него само ще кашля, ще се дави, ще драйфа и ще се гърчи от болка цяла вечност, докато някоя от океанидите не реши да го излапа. Ахил чувства силен подтик да разбере дали ще стане така.

Едва успява да се противопостави на подтика.

— Няма значение — казва Хефест. — Какво смяташ да кажеш на Демогоргон? Не е ли по-добре аз да взема думата?

— Не.

— Е, в такъв случай трябва да си съгласуваме историите. Какво друго ще помолиш Демогоргон и титаните, освен да убият Зевс?

— Няма да моля това нещо да убива Зевс — твърдо казва Ахил.

Брадатият бог-джудже изглежда изненадан под стъкления си мехур-шлем.

— Така ли? Помислих си, че затова сме тук.

— Смятам сам да убия Зевс — казва Ахил. — И да нахраня с черния му дроб Аргус, кучето на Одисей.

— Добре — въздъхва Хефест. — Но за да седна на трона на Олимп — сделката, която ми предложи и с която Нюкта се съгласи — ще трябва да убедим Демогоргон да действа в наша полза. А той е луд.

— Луд ли? — казва Ахил. Повечето от чудовищните фигури вече като че ли са се наместили сред хребетите, кратерите и потоците лава.

— Не го ли чу какви ги дрънка за върховния Бог? — пита Хефест.

— Не зная кого има предвид, ако не е Зевс.

— Има предвид някакъв единствен и върховен бог в цялата вселена. — И без това грубият глас на