Ада да разширят лагера, преди войниксите да ги нападнат отново.
— Имаш ли представа защо стоят настрана от това бебе сетебос? — попита Хана.
— Никой няма представа — отвърна Ада, после я заведе до Ямата. Сетебосът — Никой го бе нарекъл въшка — беше на дъното, свил ръце и пипала под себе си, но жълтите му очи се взираха нагоре към тях с нечовешко безразличие, което бе много по-лошо от зложелателство.
Хана стисна главата си в ръце.
— О… о, Боже… впива се в ума ми, сякаш иска да влезе вътре.
— Именно — тихо каза Ада. Бе взела една иглена пушка и сега небрежно я насочи към синьо-сивата плът и розовите ръце на три метра под тях.
— Ами ако… успее? — попита Хана.
— Имаш предвид дали няма да започне да ни контролира? Да ни обърне един срещу друг?
— Да.
Ада сви рамене.
— Почти го очакваме. Всеки ден, всяка нощ. Обсъждали сме го. Засега само чуваме как бебето сетебос ни вика — смътно, подобно на неприятна миризма някъде на заден фон. Но щом призивите му станат по- силни, както е сега с теб, те са насочени само към един човек. Ако останалите го чуем и го почувстваме, то е като… не зная… като ехо или нещо такова.
— Значи смяташ, че ако може да овладее някого, то ще е само един човек?
Ада отново сви рамене.
— Нещо такова.
Хана погледна тежката иглена пушка в ръцете на приятелката си.
— Но ако това нещо те овладее в момента, можеш да ме убиеш. Да убиеш мнозина, преди…
— Да — каза Ада. — Обсъждали сме и това.
— И решихте ли нещо?
— Да — много тихо повтори Ада. — Ще убием тази гадина, преди да се стигне дотам.
— Но преди това ще трябва да измъкнеш всичките си хора оттук. Разбирам защо не искаш да дадеш аероскутера на Одисей.
Ада въздъхна.
— Знаеш ли защо му трябва, Хана?
— Не. Много неща не ми казва.
— И въпреки това го обичаш.
— Още от първия ден, когато се видяхме на Моста.
— Била си под торинския саван, когато работеше, Хана. Знаеш, че Одисей е
— Да — каза Хана и погледна надолу.
Бебето сетебос отново започна да снове напред-назад върху многобройните си розови ръце. Пет пипала запълзяха по стената на ямата, а други ръце сграбчиха скарата и задърпаха метала, дори като че ли го огънаха. Многобройните жълти очи на създанието бяха изключително ярки.
Деймън се връщаше от гората за събранието — и изведнъж видя призрака. Носеше на гръб тежък чувал и тъкмо си мислеше колко по-добре би било да е на пост или в ловния отряд, вместо да сече и събира дърва за огрев, когато само на десетина метра от него от гората излезе жена.
Отначало я мярна само с периферното си зрение — достатъчно, за да забележи, че не е войникс, а човешко същество, жена и следователно част от групата — и няколко секунди продължи да върви. Държеше иглената пушка в дясната си ръка, насочена надолу. Погледът му бе сведен, бе се прегърбил под тежкия товар. Когато се обърна към нея да я подсети за събранието, замръзна.
Беше Сави.
Изправи се и тежестта на импровизираната платнена раница едва не го събори по гръб. Нямаше да бъде преиграване, ако бе тупнал на земята. Бе толкова изненадан, че можеше само да зяпа.
Наистина бе Сави — но не сивокосата стара Сави, която бе убита пред очите му и отмъкната от Калибан в пещерите под кошмарната дупка на Просперо на орбиталния остров преди близо година, а много по-млада, много по-бледа и много по-красива Сави.
Възкресена Сави? Не.
„Призрак“ — прониза го едновременно мисълта и страхът. В неговата епоха на старостилните човеци никой не вярваше в духове, не съществуваше дори идеята за тях; никога не бе чувал за духове с изключение на отделните споменавания в торинската драма. Не бе чувал истории за призраци, докато миналата есен не бе започнал да сиглира древните книги в имението Ардис.
Но това срещу него просто трябваше да е призрак.
Младата Сави сякаш не бе съвсем реална. Имаше нещо в нея — нещо трептящо, — когато го забеляза, обърна се и закрачи право към него. Деймън можеше да вижда през нея, дори по-добре, отколкото когато гледаше през холограмата на Просперо горе на орбиталния остров.
И все пак някак си разбираше, че това срещу него не е холограма. Беше… нещо… истинско, истинско и живо въпреки мекото бледо сияние на тялото и факта, че краката й като че ли не докосват земята и не огъват високата кафява трева. Носеше само термокожа и нищо повече. От опита си с тези дебели не повече от пласт боя костюми Деймън знаеше, че човек се чувства по-гол, отколкото когато е без дрехи. Точно така изглеждаше и тя, докато вървеше към него. Гола. Термокожата бе светлосиня, но показваше движението на всеки мускул и по-скоро подчертаваше, отколкото скриваше лекото олюляване на гърдите й. Деймън бе свикнал да гледа Сави в термокожа, но вместо леко сплесканите гърди, отпуснатия задник и мършавите бедра на старицата, привидението имаше стегнат бюст, плосък корем и силни млади мускули.
Освободи раменете си от ремъците, пусна товара на земята и стисна пушката с две ръце. Виждаше новата палисада на двеста метра и дори нечия тъмна глава зад трупите, но наоколо не се виждаше никой друг. Двамата с призрака бяха сами в замръзналото поле край гората.
— Здравей, Деймън.
Гласът беше на Сави. По-млад, по пълен с живот от хипнотизиращия глас, който помнеше, но определено беше на Сави.
Не каза нищо, докато тя не спря на една ръка разстояние. Тялото й сякаш трептеше — в един момент бе плътно и солидно, а в следващия — прозрачно и нереално. Когато бе плътна, дори можеше да различи ореолите около леко щръкналите й зърна. Младата Сави е била изключително красива, осъзна Деймън.
Тя го огледа от глава до пети с тъмните си очи, които тъй ясно си спомняше.
— Изглеждаш добре, Деймън. Доста си отслабнал. Направил си мускули.
Той пак не отговори. Всички излизащи в гората носеха по една от свирките, които бяха изровили сред руините. Неговата висеше на връв на врата му. Трябваше само да я вдигне до устата си и да свирне, и за по-малко от минута десетки въоръжени мъже и жени щяха да тичат към него.
Сави се усмихна.
— Прав си. Не съм Сави. Никога не сме се срещали. Познавам те единствено от описанията на Просперо и видеозаписите.
— Коя си ти? — попита той. Гласът му бе прегракнал и напрегнат.
Привидението сви рамене, сякаш самоличността му нямаше кой знае какво значение.
— Казвам се Мойра.
Името не означаваше нищо за Деймън. Сави никога не бе споменавала за никаква Мойра. Нито пък Просперо. За един безумен миг си помисли дали Калибан не може да се преобразява.
— Какво си ти? — най-сетне проговори Деймън.
— А! — разсмя се жената с дрезгавия смях на Сави. — Прекрасен интелигентен въпрос. Не „Защо приличаш на моята мъртва приятелка Сави“, а „Какво си ти“. Просперо се оказа прав. Никога не си бил толкова глупав, колкото изглеждаш. Дори преди година.
Деймън докосна свирката на гърдите си и зачака.
— Аз съм постчовек — каза призракът на Сави.
— Вече няма постчовеци — възрази Деймън и вдигна свирката.
