—
— Какво търсиш тук?
Тя бавно протегна ръка и го докосна. Деймън очакваше дланта й да мине през него, но допирът й бе толкова истински, колкото и на всеки от обитателите на Ардис. Усети натиска на дългите й пръсти през якето си. Стори му се, че долавя и нещо като слаб ток.
— Искам да дойда с теб и да наблюдавам обсъждането и гласуването дали Никой да вземе аероскутера ви — тихо каза тя.
„Откъде знае това, по дяволите?“ — запита се той.
— Ако се появиш, сигурно няма да има обсъждане и гласуване — каза на глас. — Дори Оди… Никой… ще поиска да разбере коя си, откъде си и какво искаш.
Тя отново сви рамене.
— Може би. Но аз ще съм невидима за останалите. Само ти ще можеш да ме виждаш. Това е един малък номер, който Просперо вгради в сестрите ми, когато заминаха да станат богове. Реших да го запазя и за себе си. Полезен е от време на време.
Даймън отново докосна свирката с лявата си ръка, плъзна показалец по спусъка на пушката и погледна жената, която ставаше плътна, после прозрачна и отново плътна. В думите й имаше прекалено много неща, за да може още на момента да формулира подходящите въпроси. Интуицията му подсказваше, че най- доброто, което може да направи, е да я наблюдава. Не можеше да си обясни защо това му изглежда разумно.
— Защо искаш да присъстваш на обсъждането? — попита той.
— Интересно ми е какъв ще е резултатът.
— Защо?
Тя се усмихна.
— Деймън, щом мога да съм невидима за останалите четиридесет и петима души, включително и за Никой, със сигурност бих могла да се скрия и от теб. Искам обаче да знаеш, че съм тук. Ще говорим след събранието и гласуването.
— За какво да говорим?
В редкия застоял въздух на умиращия свят на Просперо Деймън бе видял мъртвите кафяви мумифицирани тела, за които Сави, Харман и той бяха решили, че са последните постчовеци. Всички бяха жени. Повечето бяха наръфани от Калибан още преди векове. Деймън нямаше представа дали това привидение е онова, за което се представя. Повече му приличаше на богините от торинската драма, която гледаше само от време на време — може би на Атина или на една много по-млада Хера. Не така хубава като Афродита, доколкото я бе забелязвал. Внезапно се сети, че преди близо година в кратера Париж бяха почнали да вдигат улични олтари, посветени на боговете от торинската драма за Троянската война.
Но сега всички в кратера Париж бяха мъртви, дори и собствената му майка. Градът бе погребан под синия лед на Сетебос. Ако жителите на родния му град се бяха молили на торинските богове и богини, това не им бе донесло нищо добро. Ако съществото пред него бе богиня от драмата, тя определено нямаше да донесе нищо добро и на него.
— Можем да поговорим за това къде е приятелят ти Харман — каза призрачната фигура, която се бе нарекла Мойра.
— Къде е той? Как е? — Деймън се усети, че вика.
Тя се усмихна.
— Можем да поговорим след гласуването.
— Поне ми кажи защо това гласуване е толкова важно, че си дошла от… от някъде си специално за него — настоя Деймън. Гласът му бе толкова твърд, колкото бе успял да стане самият той през изминалата година.
Мойра кимна.
— Дойдох да го чуя, защото е важно.
— Защо? За кого? Как?
Тя не отговори. Усмивката й бе изчезнала.
Деймън пусна свирката.
— Кое е важно — да дадем аероскутера на Никой или да
— Просто искам да наблюдавам — каза призракът-Сави, наричащ се Мойра. — Не да гласувам.
— Не те попитах това.
— Зная — каза нещото с гласа на Сави.
Камбаната за събранието удари. Хората започнаха да се събират около централния заслон, палатка и кухня.
Нямаше нужда да бърза. Знаеше, че може да е доста опасно да заведе жив войникс в лагера. Знаеше също, че разполага с много малко време за вземане на решение.
— Щом можеш да наблюдаваш събранието, без никой да те види, защо се разкри за мен? — тихо попита той.
— Казах ти — отвърна младата жена. — Така реших. Или пък съм като вампирите — мога да вляза някъде само ако ме поканят.
Деймън не знаеше какво е вампир, но сметна, че за момента това не е толкова важно.
— Не — каза той. — Не смятам да те каня вътре, докато не ми дадеш убедителен довод да го направя.
Мойра въздъхна.
— Просперо и Харман споменаха, че си инат, но не си представях, че можеш да бъдеш
— Говориш така, сякаш си виждала Харман. Кажи ми нещо за него как е, къде е. Нещо, което ще ме накара да повярвам, че си го срещала.
Мойра продължи да го гледа и Деймън изпита чувството, че въздухът помежду им е нажежен.
Камбаната млъкна. Събранието бе започнало.
Деймън стоеше мълчалив, без да помръдне.
— Добре. — Мойра отново леко се усмихна. — Приятелят ти Харман има белег в областта на пубиса, непосредствено над пениса. Не съм го питала как се е сдобил с него, но го е получил през последната си двайсетилетка. Лечебните вани на острова на Просперо никога не биха го оставили.
Деймън дори не мигна.
— Никога не съм виждал Харман гол — каза той. — Трябва да ми кажеш нещо друго.
Мойра непринудено се разсмя.
— Лъжеш. Когато двамата с Просперо му дадохме термокожата, която носи в момента, Харман каза, че много добре знае как да я облече — нали знаеш, трудно е — и че двамата с него сте носили термокожи в продължение на седмици горе на острова. Каза, че веднъж ви се е наложило да се събличате пред Сави, за да навлечете костюмите. Виждал си го гол. Виждал си и белега.
— Защо Харман носи в момента термокожа? — попита Деймън. — Къде е той?
— Заведи ме на събранието — каза Мойра. — Обещавам, че след това ще ти разкажа за Харман.
— Трябва да разкажеш на Ада. Те са… женени — каза Деймън. Странната дума не беше лесна за произнасяне.
Мойра се усмихна.
— Ще разкажа на теб, а ти ще разкажеш на Ада, ако сметнеш за подходящо. Тръгваме ли?
И го хвана под ръка, сякаш щеше да я води на официална вечеря.
Деймън не се дръпна.
— …това е началото и краят на моето искане — казваше Никой-Одисей, докато гледаше как Деймън се присъединява към петдесет и четиримата присъстващи. Повечето седяха на спални постелки или одеяла. Някои бяха прави. Деймън застана настрани, зад правостоящите.
— Искаш да вземеш аероскутера ни, единственото нещо, което ни дава някакъв шанс за спасение — каза Боуман. — И не искаш да ни кажеш за какво ти е или колко време ще го задържиш.
— Правилно — каза Никой. — Може да ми потрябва само за няколко часа — мога да го програмирам да
