Но трябваше да научи.
Постави ръка върху черния метален монолит.
Подводницата се наричаше „Мечът на Аллах“. Напуснала пристанището си на…
Прескочи бордовите записи, датите, причините за древната война — забави се само колкото да се увери, че се е водила след рубикона, по времето на Шантавите години, когато Световният халифат е бил към края си, а демокрациите на Запада и в Европа били вече мъртви, Новият европейски съюз — илюзия на задушаващите се васални държави под властта на надигащото се Ханство…
Всичко това нямаше никакво значение. Единствено важното бе онова, което се намираше в корема на подводницата — също толкова реално, колкото и растящият в утробата на Ада плод.
Спря, колкото да изслуша на бързи обороти последните записи на двадесет и шестимата членове на екипажа на „Меча на Аллах“. Ракетната подводница клас „Мохамед“ бе автоматизирана до такава степен, че бе можела да се управлява и само от осем души. Доброволците обаче били толкова много, че на последната й мисия потеглили двадесет и шестима Избрани.
Всички били мъже. Всички били отдадени изцяло на вярата си. Всички предали душите си на Аллах, когато ги настигнала участта им — кордон нападателни подводници на Ханството, въздушни сили, орбитални станции и кораби, доколкото успя да разбере. Всички знаели, че им остават само още няколко минути живот — че оставали само още няколко минути до унищожаването на Земята.
Капитанът дал заповед за изстрелване. Главният ИИ я приел и я предал на машините.
Защо ракетите не са били изстреляни? Харман претърси ИИ чак до квантовите му черва, но така и не откри причината. Човекът бе дал командата, четирите комплекта физически ключове били завъртени, целевите координати и индивидуалните команди били потвърдени и предадени, на отделните ракети била дадена съответната последователност на изстрелване, виртуалните и истинските копчета били натиснати. Всички метални люкове и шлюзове били успешно отворени от мощната хидравлика — само един тънък син купол от фибростъкло отделял ракетите от океана и всяка тръба била напълнена с азот, за да се уравновеси налягането и океанът да не ги изпълни до момента на самото изстрелване. Четиридесет и осемте ракети се задвижвали от силозите си с помощта на азотни генератори, 2500-волтов заряд дал началото на изпускането на газа. За по-малко от секунда азотът създал налягане шест тона на квадратен сантиметър и запратил ракетите нагоре в собствените им газови мехури, за да изскочат във въздуха като коркови тапи и да задействат собствените си двигатели на твърдо гориво. Всички стартови процедури и механизми били обезпечени двойно и тройно. Ракетите би трябвало с рев да се понесат към целите си. Всички бойни индикатори на ИИ светеха в червено. Във всеки от четиридесет и осемте силоза в бременния корем на „Меча на Аллах“ процедурата минала успешно през етапите ГОТОВНОСТ, ИЗСТРЕЛВАНЕ и ИЗСТРЕЛВАНЕТО УСПЕШНО.
Но ракетите все още се намираха в силозите. Мъртвият и разпадащ се ИИ знаеше това и излъчваше нещо като срам и огорчение към изтръпналата длан на Харман.
Сърцето му заби толкова яростно и дишането му така се накъса, че осмозната маска трябваше да намали притока на кислород.
Четиридесет и осем ракети. Четиридесет и осем бойни платформи. Всяка бе многоцелева и носеше шестнадесет отделни заряда. Седемстотин шестдесет и осем бойни глави, всички до една прицелени и готови да излетят. Насочени към седемстотин шестдесет и осемте оцелели градове на света, към древни паметници и умиращи населени центрове на оцелелите от рубикона.
При това не бяха прости термоядрени заряди като онези в торпедата.
Всяка от седемстотин шестдесетте и осем бойни глави, все още намиращи се на борда на подводницата, носеше по една малка сдържана черна дупка. Върховното оръжие на човешката раса и Световния халифат по онова време —
Самите черни дупки бяха съвсем малки. Според описанието на един от мъртвите членове на екипажа в напрегнатата му прощална реч всяка била не по-голяма от „футболната топка, която ритах сред руините на Карачи като малък“. Но ако се бяха освободили от сдържащите ги сфери и бяха поразили целите си, резултатът би бил много по-ужасен в сравнение с обикновеното термоядрено оръжие.
Черната дупка щеше да се гмурне в земята и да създаде в центъра на целта си отвор с размерите на футболна топка. Но в секундата, през която е на открито, щеше да предизвика плазмена имплозия, хилядократно по-силна от термоядрен взрив. Спускащата се черна дупка щеше да превръща цялата пръст, скали, вода и магма пред себе си в издигащ се облак от пара и плазма, щеше да повлече след себе си хора, сгради, транспортни средства, дървета и цялата молекулярна структура на града-цел и на площ стотици квадратни километри около него.
Черната дупка, създала широкия един километър отвор в центъра на кратера Париж, била с диаметър по-малко от един милиметър, и при това нестабилна — погълнала сама себе си, преди да достигне земното ядро. Харман вече знаеше, че провалът на древния експеримент е станал причина за смъртта на единадесет милиона души.
Тези черни дупки не бяха проектирани да се самоизяждат. Те бе трябвало да отскачат напред-назад през Земята, да се връщат в атмосферата и отново да пронизват планетата. Седемстотин шестдесет и осем обвити в плазма и йонизираща радиация сфери чисто унищожение бяха предназначени да изрязват отново и отново кората, мантията, магмата и ядрото — и така в продължение на месеци и години, докато най- накрая не спрат в центъра на милата стара Земя и не започнат да поглъщат тъканта на самата планета.
Двадесет и шестимата членове на екипажа, чиито гласове бе чул Харман, без изключение бяха ликували при мисълта за резултата от тази мисия. Всички те щели да се възнесат в рая. Слава на Бога!
Повръщаше му се, но той се насили да задържи ръката си върху черния ИИ още една цяла, безкрайна, вечна минута. Трябваше да има някакви инструкции за обезвреждане на активираните черни дупки.
Сдържащите полета на бойните глави бяха изключително мощни, предназначени при нужда да издържат цели векове.
Бяха издържали повече от две и половина хилядолетия, но вече бяха станали изключително нестабилни. Достатъчно бе да се освободи една от черните дупки, за да я последват и всички останали. Нямаше абсолютно никакво значение дали ще започнат пътуването си към земното ядро от целите си, или от това място, до северната стена на Атлантическия пролом. Резултатът щеше да е същият.
В ИИ и в целия „Меч на Аллах“ нямаше никакви процедури за деактивирането им. Сингуларностите съществуваха — бяха съществували почти двеста и петдесет стандартни пет двайсетилетки, — а в един свят, където най-високите технологии на старостилните човеци се свеждаха до арбалетите, не съществуваше начин за изключването им.
Харман дръпна ръката си.
Нямаше спомени как е изминал обратния път през потопените части на подводницата, как се е върнал в сухия торпеден отсек и се е проврял през отвора в корпуса, за да излезе на огряната от слънцето кална ивица на Атлантическия хребет.
Спомняше си как смъква качулката и осмозната маска, как пада на четири крака и дълго повръща. Много след като изхвърли оскъдното съдържание на стомаха си — хранителните блокчета оставяха малко отпадъци, — напъните на сухо продължаваха.
Беше прекалено слаб, за да остане дори на четири крака, затова изпълзя настрани от повръщаното, претърколи се по гръб и се загледа в дългата тънка синя ивица на небето. Пръстените бяха далечни, но се виждаха ясно, движеха се като бледите стрелки на някакъв стар часовников механизъм, отброяващ часовете, дните, месеците или годините, когато сдържащите сфери на няколко метра оттук ще се разпаднат.
Знаеше, че трябва да се махне от радиоактивните останки — ако трябва, дори да пълзи на запад, — но сърцето му нямаше желание за това.
Накрая, вероятно след часове — синята ивица на небето започна да потъмнява, — Харман активира функцията за преглед на собствените си биологични монитори.
Както бе очаквал, полученото количество радиация бе смъртоносно. Световъртежът, който чувстваше, щеше да става все по-силен. Повръщането и сухите напъни щяха да се появят съвсем скоро. Кръвта вече се събираше под кожата му. Процесът вече бе започнал и след няколко часа милиарди клетки в червата му щяха да се превърнат в каша. Щеше да дойде ред на кървавата диария — отначало периодична, но след
