Олимп

Мъртвият ИИ на бойната глава му бе дал груб план на кораба — достатъчно, за да стигне до командния мостик, — но стълбата, която трябваше да го отведе до каюткомпанията и помещението за хранене, бе изчезнала. По-голямата част от подводницата бе изработена от суперсплави, които биха могли да издържат най-малкото още две хиляди години, дори по-дълго под вода, но стълбата — всъщност наклонен мост, както се оказа — отдавна бе корозирала.

Като зарови пръсти в тинята и люлеещите се маси от двете страни на наклонената шахта с надеждата, че не бърка в устата на някоя друга мурена, Харман бавно запълзя нагоре през зелената супа. Частици и колонии живи радиоактивни организми полепнаха по термокожата му и трябваше да ги изтрива от лещите и осмозната маска.

Когато стигна до нивото на каюткомпанията, бе на път да хипервентилира. От опит знаеше, че осмозната маска може да продължи да го снабдява с пресен кислород, но усещането за натиск върху всеки квадратен сантиметър от тялото му го караше да се гърчи. Не бе нужно да се обръща към модулите памет, за да знае, че термокожата го предпазва и от студа и налягането — същият тип костюм го бе запазил жив и при нулевото налягане в космоса, но безвъздушното пространство поне се усещаше като по- чисто.

„Дали тази слуз върху лещите ми навремето е била част от мъжете и жените, служили в подводницата?“

Пропъди тази мисъл. Беше не само отвратителна, но и абсурдна. Ако екипажът бе потънал заедно с подводницата, вечно гладните океански обитатели би трябвало да са оглозгали костите за отрицателно време, след което биха изяли и разградили и самите кости — за не повече от няколко години.

„Но все пак…“

Съсредоточи се върху опитите да си проправи път през обраслите с морска растителност сплескали се койки. Можа да разпознае спалното помещение единствено благодарение на грубия план в разпадащите се молекули памет на бойната глава. Сега помещението приличаше на буренясала крипта, в която вместо телата на Монтеки и Капулети се криеха мутирали ракообразни и страхуващи се от светлината подобия на змиорки.

„Трябва да прочета повече неща на този Шекспир. Толкова много неща в данните са свързани с негови мисли и творби“ — каза си Харман, докато минаваше през отворения люк и се провираше през сталагмитите от слуз, носещи се в някогашното помещение за хранене. Покритата с незнайни организми дълга обща маса му напомни за канибалската маса на Калибан на острова на Просперо преди толкова много месеци. Може би защото мекотелите бяха мутирали и имаха кървавочервен цвят.

Знаеше, че в другия край на червеникавата пещера за хранене трябва да има вертикална стълба — истинска стълба, а не наклонено мостче, — водеща към интегрираната свързочна зала, сонарния отсек и командния мостик.

Стълба нямаше. Тясната тръба на вертикалния коридор бе задръстена със зелена и синя морска растителност, напомняща му разказите на Деймън за превърнатия в гнездо от син лед кратер Париж.

Мрежата тук обаче бе оплетена от макар и мутирал, но земен морски живот. Харман започна да я разкъсва, разрушаваше с ръце векове бавно и постъпателно натрупване на живота. Искаше му се да има брадва. Водата около него стана толкова мътна, че не виждаше ръцете си. Нещо дълго и хлъзгаво — пак мурена? Или някаква водна змия? — се плъзна по тялото му и изчезна някъде надолу. Той продължи да маха налепите гъста слузеста радиоактивна маса, за да си пробие път през непрогледния мрак.

Имаше чувството, че се е родил отново. Но в много по-ужасен свят.

Беше толкова трудно, че няколко секунди след като стигна в свързочната зала, не успя да разбере, че е в нея. Навсякъде висяха зелени пипала, водата бе толкова изпълнена с плаващи частици, че лъчите на собствените му прожектори го заслепяваха. Остана да лежи в тази първична супа, прекалено изтощен, за да помръдне.

Накрая се сети, че всяка прекарана в гибелния корпус секунда означава по-голяма вероятност за собствената му смърт, размърда се, отърси пълзящите стръкове и пипала от раменете и гърба си и продължи опипом към кърмата.

Свързочният отсек бе все още жив.

Харман замръзна. Някакви напълно непознати засега функции на тялото му отчитаха пулсиращата готовност на скритите под живия сиво-зелен килим машини да действат и да общуват. Не с него. Комуникационните ИИ не забелязваха присъствието му — способността им да общуват с човешки същества отдавна бе умряла с изместването на квантовото ядро на компютрите им.

Но те искаха да общуват с някого — и най-вече да получават команди от някого, от нещо.

Харман разбра, че няма да намери каквото търси в интегрирания свързочен отсек, и наполовина закрачи, наполовина заплува към кърмата покрай сонара и GPS кабината. Не знаеше защо вградената му памет нарича малкото пространство кабина, но и не искаше да знае.

Ако някога се бе замислял за подводниците — което не бе правил, — вероятно щеше да се досети, че те са създадени за пътуване под водата и че са съставени от малки отсеци, всеки от които може да се изолира с врата (люк) и е водонепроницаем. Тази не беше такава. Помещенията бяха големи и не бяха изолирани или разделени на части. Ако океанът успееше да проникне вътре — както очевидно бе станало, — смъртта на екипажа нямаше да настъпи от бавно удавяне и след борба за въздух в пълнещите се части, а от една силна вълна от налягане, която щеше да убие всички за секунди. Сякаш хората, които бяха работили тук, бяха предпочели да умрат моментално и в широко пространство, вместо бавно да се давят в отделни килии.

Спря да плува и остави краката си да потънат в тинята и да опрат плочите на палубата. Едва сега забеляза, че се намира в средата на командния мостик.

Тук морската растителност бе по-малко и оголеният метал се виждаше почти навсякъде. Благодарение на плана на ИИ на бойната глава успя да разпознае контролните центрове за изстрелването на торпедата и за управление на оръжията. Обиколи помещението, като докосваше метал и пластмаса с покритата си с термокожа длан; вградените в материала мъртви квантови мозъци му говореха.

Нямаше стол за капитана. Той бе стоял тук, до централната холографска проекционна маса, точно срещу централния дисплей — виртуален при съответните условия и проектиран от панелите с течни кристали, ако виртуалната система се повреди — на който се показваше състоянието на всяка от многото системи и функции на кораба.

Прокара ръка през зеления сумрак и си представи сонарните дисплеи да се появяват… тук. Тактическите — отляво… там. Няколко метра назад в посоката, от която беше дошъл, се намираха покритите със сивкавозелени водорасли столове, от които членовете на екипажа бяха следили постоянно сменящите се виртуални дисплеи, бяха контролирали и докладвали за състоянието на баласта, баланса, радара, сонара, глобалното местоположение, уредите с дистанционно управление, готовността на торпедата и оръжейните системи, физическите клапани за потапяне…

Рязко отдръпна ръка. Не му трябваха всички тези глупости. Искаше само да разбере…

Ето го.

Черен метален монолит непосредствено зад мястото на капитана. По него нямаше никакви ракообразни, мекотели, корали или слуз. Устройството бе толкова черно, че лъчите от прожекторите на Харман не се бяха отразили от него при първите няколко обиколки на мостика.

Това бе централният ИИ на подводницата, проектиран да контактува по стотици начини с капитана и екипажа. Харман знаеше, че всеки квантов компютър, дори да е произведен през онази изгубена епоха и да е мъртъв вече две хилядолетия, би бил по-жив и от най-живото нещо на планетата, ако работи и с един процент от пълния си капацитет. Квантовите изкуствени умове умираха трудно. И бавно.

Знаеше, че не разполага с кодовете за достъп до централните банки на ИИ и че може би дори не владее езика, на който би ги разбрал. Но знаеше също, че това няма значение. Знаеше, че функциите му са били разработени и програмирани наногенетично в неговата ДНК много след смъртта на тази машина. Тя не би трябвало да има тайни за него.

Тази мисъл го ужасяваше.

Искаше да се махне от наводнената крипта. Искаше да се махне от радиацията, която пронизваше кожата му, мозъка, вътрешностите и очите му дори докато стоеше тук и се мъчеше да вземе решение.