Хефест е още по-груб по комуникационния кабел. — Един бог с главно „Б“ и никакви други.
— Това е абсурдно — казва Ахил.
— Така е — съгласява се богът на огъня. — Именно затова расата му го прокуди в света-затвор Тартар.
— Раса? — невярващо повтаря Ахил. — Да не искаш да кажеш, че има още демогоргони?
— Разбира се. Нищо не съществува в един-единствен екземпляр, Ахиле. Дори и ти трябва да си го разбрал. Този тук е луд, та дрънка. Почита някакъв единствен всемогъщ бог с главно „Б“ и понякога го нарича „Тихия“. Или „Мълчаливия“.
— Тихия? — Ахил се опитва да си представи мълчалив бог. Тази концепция определено не съответства на опита му.
— Да — изръмжава Хефест през слушалките. — Само че това „Тих“ не изчерпва целия единствен и всемогъщ бог с главно „Б“, а само една от проявите Му… с главно „М“.
— Стига с главните букви — казва Ахил. — Значи Демогоргон
— Не — настоява богът на огъня и занаятите. — Този голям Бог просто има много лица или аватари, или форми. Нещо като Зевс, когато иска да изчука някоя смъртна жена. Нали помниш, че се превърнал в лебед, за да…
— Какво общо има всичко това с изслушването, което ще започне след около
Хефест рязко поставя длани върху стъкления мехур на мястото, където би трябвало да са ушите му.
— Шшш — изсъсква по интеркома богът-джудже. — Виж какво, това има
— Но ти току-що каза, че Демогоргон е затворник.
— Казах. Но Нюкта — Нощ — отвори брана-дупката от Олимп дотук. Можем да се върнем през нея, освен ако не се затвори, преди да свърши това проклето изслушване, процес, градско събрание или каквото и да е там. Освен това си мисля, че Демогоргон може да се махне оттук, когато си пожелае.
— Че що за затвор е това, щом можеш да се махнеш, когато ти скимне? — пита Ахил. Мъжеубиецът започва да подозира, че ненормалният тук е именно брадатият бог-джудже.
— Трябва да знаеш някои неща за расата на Демогоргон — казва главата-мехур върху тялото от метални мехури. — Всичко, което се знае за тях, е… много малко. Този Демогоргон се е затворил самичък, защото така му бе казано. Може да се телепортира където си иска и когато си иска… ако сметне, че е достатъчно важно. Просто трябва да го убедим, че е достатъчно важно.
— Но нали имаме брана-дупката — казва Ахил. — И какво получава Нюкта от всичко това? В Одисеевия дом, преди да събудя Зевс, ти ми каза, че Нощ може да отвори дупката, и аз ти повярвах. Но защо? Какво ще спечели тя?
— Оцеляване — отговаря Хефест и се оглежда. Всички чудовищни фигури като че ли са заели местата си. Съдът заседава. Всички очакват Демогоргон да заговори.
Ахил също вижда това.
— Какво искаш да кажеш с това „оцеляване“? — изсъсква той по интеркома. — Сам каза, че Нюкта е една от богините, от които Зевс се страхува. От нея и от проклетите й Съдби. Нищо не може да й направи.
Стъкленият мехур се раздвижва насам-натам — Хефест поклаща глава.
— Не Зевс. Просперо, Сикоракса и… хората… съществата, които помогнаха за създаването на Зевс, на мен, на другите богове и дори на титаните. Нямам предвид бога на небето Уран, който се сноши с Гея, Майката-Земя. А преди тях.
Ахил се опитва да настрои ума си за друг създател на титаните и боговете, различен от Земята и Небето. Не успява.
— Държаха в капан едно същество на име Сетебос и твоята Илион-Земя на Марс в продължение на десет години — продължава Хефест.
— Кой? — Ахил вече е напълно объркан. — Кой е този Сетебос? И какво общо има всичко това с нещата, които ще кажем на Демогоргон след по-малко от минута?
— Ахиле, ти познаваш достатъчно добре историята ни. Нали знаеш как Зевс и другите млади олимпийци победиха баща си Кронос и останалите титани, макар те да бяха по-могъщи от тях?
— Зная — отвръща Ахил и отново се чувства като детето, обучавано навремето от кентавъра Хирон. — Зевс спечелил войната между боговете и титаните, като призовал на помощ ужасни същества, срещу които титаните били безсилни.
— И кое било най-ужасното от всички тези ужасни същества? — пита брадатият бог-джудже по интеркома. От наставническите му нотки на Ахил му иде да го изкорми на секундата.
— Сторъкия — отвръща той, като влага последните останки от търпението си. Всеки момент Демогоргон ще заговори, а нищо от това дърдорене не е подсказало на Ахил какво да каже. — Чудовищното многоръко същество, което вие боговете наричате Бриарей, а първите хора — Егейон.
— Съществото на име Бриарей и Егейон всъщност се нарича Сетебос — изсъсква Хефест. — В продължение на десет години това създание бе отвличано от намеренията си и оставено да се храни от жалката ви война между троянци и ахейци. Но сега то отново е свободно и квантовите опори на цялата слънчева система стават неустойчиви. Нюкта се тревожи, че те ще унищожат не само тяхната Земя, но и новия Марс и цялото й тъмно измерение. Брана-дупките свързват всичко. Те са прекалено безразсъдни — Сикоракса, Сетебос, Просперо и цялата им пасмина. Мойрите предричат пълно квантово унищожение, ако някой или нещо не се намеси. Нюкта би предпочела мен, сакатото джудже, на трона на Олимп, вместо да рискува подобно пълно квантово стопяване.
Ахил няма никаква шибана идея какви ги дрънка богът-дребосък и затова мълчи.
Демогоргон като че ли прочиства своето не-гърло, за да сложи край на приказките и движението сред тълпата титани, колесничари, лечители, Часове и други уродливи фигури.
— Добрата новина е, че Демогоргон и неговият бог Тихия хапват сетебоси на закуска — изсъсква тихо Хефест по интеркома, сякаш огромната безформена маса над тях може да ги чуе въпреки комуникационния проводник.
— Не Демогоргон е лудият — прошепва в отговор Ахил. — Ти си луд, та дрънкаш.
— Както и да е, няма ли все пак да ме оставиш аз да говоря? — напрегнато пита Хефест.
— Добре — отвръща Ахил. — Но само кажи нещо, с което не съм съгласен, и ще разпоря префърцуненото ти костюмче на отделни железни топки, после ще отрежа истинските ти топки и ще ти ги натикам в гърлото през стъклото.
— Става — казва Хефест и дърпа свързващия ги кабел.
— МОЖЕШ ДА ЗАПОЧНЕШ С МОЛБАТА СИ — прогърмява гласът на Демогоргон.
76.
Решиха да гласуват дали да позволят на Никой да вземе аероскутера. Събранието бе насрочено по обед, когато имаше най-малко часови и повечето ежедневни задачи щяха да са приключени, за да могат да участват възможно най-много от оцелелите от Ардис — заедно с новодошлите и Хана, с което общият им брой ставаше петдесет и петима. Вестта за искането на Никой обаче бе стигнала и до най-далечния часови — характерът му бе настроил повечето от хората твърдо против него.
Хана и Ада прекараха сутринта в разговори за случилото се с тях. Младата жена неутешимо страдаше от загубата на приятелите си и на Ардис Хол, но Ада й напомни, че той може да бъде възстановен — или поне някаква негова груба версия.
— Мислиш ли, че ще доживеем, да го видим? — попита Хана.
Ада само мълчаливо стисна ръката й.
Разговаряха за Харман, за подробностите около странното му изчезване от Голдън Гейт със създанието Ариел и за чувството на Ада, че е все още жив — някъде.
Разговаряха и за дребни неща — за начина на приготвяне на храна в последно време и за надеждите на
