изпълнен със странно чувство за тъга.
Останките от руините лежаха на един хребет, продължаващ на запад към кривата на егейския бряг — тук никога не бе имало истински залив, а само леко извиване на брега, където в древността корабите бивали завързвани за колове или задържани с помощта на каменните си котви. И където Агамемнон и останалите гръцки герои изтеглили стотиците си черни кораби.
По онова време Средиземно, или винотъмното море, се простирало в безкрая на запад. А сега зад лекото трептене на постчовешкото забранително поле, което можеше да прекъсне енергията на кораба за частица от секундата, се простираше само прах, скали и далечни зелени поля — сухият Средиземноморски басейн. Лесно се различаваха и древните острови, които някога се бяха издигали от водите — островите, завладени от Ахил преди нападението срещу Троя — Лесбос и Тенедос, които сега се открояваха само като стръмни, покрити с гори хълмове със скалисти основи, забиващи се в пясъчното дъно на басейна.
Между пресушеното Егейско море и хребета с руините на Троя Манмът можеше да различи широката около километър и половина алувиална равнина. Сега тя бе покрита с гора и шубраци, но дребният моравек лесно си я представяше такава, каквато е била по времето на Одисей, Ахил, Хектор и останалите воини — около четири и половина километра плитко море, блата и песъчливи алувиални равнини, изпълнен с хора бряг, след това широката равнина между брега и града — сега покрита с гора, но напълно оголена през десетте години събиране на дърва за приготвяне на храна и погребални клади.
На север все още можеше да се види вода — протокът, наричан някога Дарданели, Хелеспонтът, заприщен от блестящите силови ръце, подобно на онези между Гибралтар и Африка в западния край на пресушеното Средиземноморие.
— Постчовеците трябва да са изградили някаква огромна подземна отводнителна система, иначе всичко щеше да е потопено — обади се по вътрешната връзка Орфу, сякаш изучаваше района с помощта на радара и другите уреди.
— Да — излъчи Манмът, без да се интересува особено от инженерните аспекти. Мислеше си за лорд Байрон, за Александър Велики и за всички онези, тръгнали на поклонение до Илион, до Троя, до това странно свещено място.
„Всеки камък тук си има име“. Думите сякаш изникнаха в ума на Манмът. Кой беше написал това? Лукан?17 Може би. По всяка вероятност.
А сега на възвишението се виждаха само сиво-белите белези на скалата. Купчина камъни, всички до един безименни. Манмът осъзна, че гледа руините на руините — някои от тези драскотини и белези вероятно бяха от времето на фанатика на тема Троя и археолог-аматьор Шлиман и неговите безотговорни и брутални разкопки от 1870 година — преди повече от три хиляди години на тази истинска Земя.
Мястото вече не беше особено. Последното име, с което бе познато на всяка човешка карта, бе Хисарлък. Скали, изсъхнали дървета, алувиална равнина и висок хребет, гледащ на север към Дарданелите и на запад към Егейско море.
Но във въображението си Манмът виждаше ясно къде са се сблъсквали армиите в равнините на Скамандър и Симоент. Виждаше къде са се издигали стените и откритите кули на Илион на местата, където дългият хребет се спускаше рязко към морето — още тогава гърците го нарекли Трънливия хълм, но жреците и жриците в троянските храмове често го споменавали като Могилата на Мирина — и си спомни как бе видял лицето на Зевс да се издига на юг като гъбата на някаква атомна бомба преди няколко месеца.
Преди шест хиляди години.
Докато спускателният кораб завършваше последната си висока обиколка, Манмът различи великата Скейска порта, която бе задържала крещящите гърци — в наблюдаваната от самия Манмът „Илиада“ нямаше огромен дървен кон, а голямата главна улица минаваше през пазара и централните фонтани до двореца на Приам, разрушен при бомбардировките преди повече от десет месеца негово време. Непосредствено на североизток от него се намираше величественият храм на Атина. На мястото, където сега имаше само скали и шубраци, Манмът от Европа виждаше оживената Дарданска порта, главната стражева кула и мястото на север от нея, където навремето Елена…
— Тук няма нищо — каза пилотът им Сума IV по интеркома. — Махам се оттук.
— Да — каза Манмът.
— Да — избуботи Орфу по комуникационната линия.
Поеха на север, прибраха крилете за бавен полет и отново преодоляха звуковата бариера. Ехото от звуковия удар остана незабелязано от двете страни на пустите Дарданели.
— Вълнуваш ли се? — попита Манмът приятеля си по личната линия. — След няколко минути ще стигнем Париж.
— Кратера, където някога се е намирал центърът на Париж — отвърна Орфу. — Мисля, че онази черна дупка преди хилядолетия е видяла сметката на апартамента на Пруст.
— И все пак той е писал именно там — каза Манмът. — Както и за известно време и един приятел на име Джеймс Джойс, ако не се лъжа.
Орфу избоботи.
— Защо никога не си ми казвал, че си толкова голям почитател на Джойс, колкото и на Пруст? — настоя Манмът.
— Никога не е ставало дума.
— Но защо тези двамата са в центъра на вниманието ти, Орфу?
— А ти защо си избрал Шекспир, Манмът? И защо сонетите вместо пиесите? Защо Смуглата дама и момъка, вместо „Хамлет“ например?
— Не, отговори на въпроса ми — каза Манмът. — Моля те.
Настъпи тишина. Манмът се заслуша в рева на постояннотоковия въздушнореактивен двигател зад и над тях, в съскането на минаващия през вентилатори и клапани кислород, в статичния шум по основните комуникационни линии.
Накрая Орфу проговори.
— Помниш ли сладкодумната ми реч на „Кралица Маб“ за това как големите творци — сингуларностите на гения — могат да породят нови реалности? Или най-малкото да позволят създаването на универсални брана-дупки към тях?
— Как бих могъл да забравя? Не предполагах обаче, че говориш сериозно.
— Съвсем сериозно говорех — избуботи Орфу. — Интересът ми е към човешките същества от двадесети — двадесет и втори век по тяхното християнско летоброене. Много отдавна реших, че именно Пруст и Джойс са съзнанията, акуширали при раждането на този период.
— Доста съмнителна препоръка, доколкото си спомням историята — тихо каза Манмът.
— Не. Искам да кажа, да.
Летяха мълчаливо още няколко минути.
— Искаш ли да чуеш едно стихотворение, на което се натъкнах като съвсем малък, току-що излязъл от растителните сандъци и заводските конвейери?
Манмът се опита да си представи един млад, новороден Орфу от Йо. Отказа се.
— Да. Кажи ми го.
Никога не бе чувал буботещият глас на приятеля му да изрича поезия. Беше странно и същевременно приятно.
Мъртвороден
