Олимп

усеща как малко краче се опира в корема й.
Мънички сънища поглъщат плода, подготвят го за аромата на яслата.

II.

Мъж деликатно избърсва устни с червена салфетка.
Очи, насочени към море от облаци над високи тухлени комини,
потопени във внезапния спомен за стъблата на глога, докосващи се в бурята.
Протяга мънички ръце към шумолящите розови цветчета.
Аромати на отдавна отминали дни се сгушват в ниските криле на мъничките ноздри.

III.

Единадесет дни. Единадесет живота на малко създание, излизащо от какавида.
Единадесет смълчани утрини на топлина и пълзящи по паркета сенки.
Единадесет хиляди удара на сърцето, преди да падне нощта и мрак да покрие езерцето на двора.
Единадесет, отбелязано от стрелките на часовника, когато го слагаше на гърдите си.
Единадесет дни гледаха спящото розово телце върху червената вълна.

IV.

Фрагменти от роман изпълваха въображението му,
но хвърчащи страници се понесоха през тъмните канали на ума му.
Някои празни, на други имаше само бележки под линия.
Мъчително изстрада контракциите на своето въображение.
Но изразени с мастило, спомените не преживяха нощта.

Когато буботенето на йониеца по интеркома затихна, Манмът помълча известно време, опитваше се да оцени качеството на творбата. Имаше проблем с това, но знаеше, че стихотворението означава много за Орфу от Йо — в края на рецитацията гласът на огромния моравек почти трепереше.

— От кого е? — попита Манмът.

— Не зная — отвърна Орфу. — На някаква поетеса от двайсет и първи век, но името й било забравено още през Изгубената епоха. Нали помниш, попаднах на него като млад, още преди наистина да прочета Пруст, Джойс или който и да било друг сериозен човешки автор. И точно това стихотворение свърза за мен Джойс и Пруст като две страни на едно и също съзнание. Сингуларност на човешки гений и проницателност. Така и не успях да проумея това схващане.

— Горе-долу като първия път, когато попаднах на сонетите на Шекспир… — започна Манмът.

— Включете видеоканала от „Кралица Маб“ — нареди Сума IV на всички на борда.

Манмът активира връзката.

Две човешки същества се съвкупяваха бурно на широко легло с копринени чаршафи и ярки вълнени завивки. Енергията и настойчивостта им поразиха Манмът, който бе чел достатъчно за човешките сексуални контакти, но никога не се бе замислял да прегледа видеозаписи от архивите.

„Какво показват? — попита Орфу по личния им канал. — Получавам шантави телеметрични данни — високо кръвно, приток на допамин, адреналин, побеснял пулс… да няма някакъв смъртен двубой?“

„Ааа…“ — успя само да каже Манмът. Фигурите се претърколиха, без да се разделят и без да спират да се движат ритмично, почти френетично. За първи път моравекът видя лицето на мъжа.

Одисей. Жената като че ли бе Сикоракса, която бе посрещнала ахейския им пътник на орбиталния астероиден град. Сега разголените й гърди и задник изглеждаха още по-големи, макар че точно в момента гърдите й бяха сплескани от гръдния кош на Одисей.

„Ъъъ…“ — отново започна Манмът.

Сума IV го измъкна.

— Този канал не е важен. Превключете на предните камери на спускателния кораб.

Манмът се подчини. Знаеше, че Орфу се обръща към термалния радар и другите източници на данни, които е в състояние да ползва.

Наближаваха превърнатия в кратер от черната дупка Париж, но точно като на снимките от „Кралица Маб“, не се виждаше никакъв кратер, а само една катедрала-купол, изградена сякаш от подобен на мембрана син лед.

— Къде е нашият многорък приятел, построил това нещо? — излъчи Сума IV към „Кралица Маб“.

— От орбита не засичаме никакви брана-дупки — моментално отговори Астейг/Че. — Не ги откриват нито сензорите на кораба, нито камерите на посетите спътници. Нещото като че ли временно прекъсна пируването в Аушвиц, Хирошима и на другите места. Може би се е върнало в Париж.

— Така е — обяви Орфу по общия канал. — Вижте термичните данни. Нещо много голямо и противно се е настанило точно в центъра на синята паяжина, под най-високата част на купола. Има много термални отвори — сякаш загрява гнездото си с топлината на кратера. Но то си е там, няма съмнение. В инфрачервения спектър почти могат да се различат стотиците прекалено уголемени пръсти под топлите области на светещия мозък.

— Е, най-сетне сме в твоя Париж — каза Манмът по личния канал. — Градът на…

По-късно Манмът така и не успя да разбере как Сума IV бе успял да реагира толкова бързо, макар да бе свързан с управлението и централния компютър на спускателния кораб.

Шестте мълнии изскочиха от различни части на огромния син купол. Спасиха се единствено благодарение на височината и изумителните рефлекси на цилота.

Спускателният кораб превключи от постояннотоковия въздушнореактивен на избягващия реактивен двигател, рязко изви с натоварване 75 g, пикира, превъртя се и започна да се издига на север, но въпреки това шестте милиардволтови мълнии го пропуснаха само с неколкостотин метра. Имплозията и ударната вълна на гръмотевицата ги преметнаха два пъти, но Сума IV не изгуби управлението. Крилете се свиха и корабът се понесе напред.

Пилотът отново рязко зави, нарочно превъртя кораба, включи пълния активен стелт, предприе контрамерки и изпълни въздуха над парижката катедрала-купол от син лед с електронни смущения.

Десетина огнени топки се издигнаха от погребания под леда град, втурнаха се в небето със скорост три маха и ги затърсиха, увеличавайки скоростта си. Манмът гледаше радара с нещо повече от небрежен интерес; знаеше, че Орфу със своята пряка връзка със сензорния радар чувства приближаващите ги плазмени ракети.

Те не успяха да открият спускателния кораб. Сума IV вече ги бе изпреварил, бе достигнал височина 32 000 метра и продължаваше да се издига към покрайнините на атмосферата. Огнените топки експлодираха на различни височини под тях и ударните им вълни се припокриха като яростни вълни в езеро.

— Защо този шибаняк… — започна Орфу.

— Тишина! — рязко нареди Сума IV. Спускателният кораб се превъртя, пикира, обърна се на юг, разшири сферата на радарното и електронното смущаване и отново започна да се издига към космоса. Нямаше нови огнени топки и мълнии от града, който се отдалечаваше зад тях с огромна скорост, вече на 600 километра надолу и зад тях, и ставаше все по-малък и по-малък с всяка секунда.

— Май нашият многорък приятел има оръжия — обади се Манмът.

— Ние също — разнесе се гласът на Меп Аху по общия канал. — Мисля, че трябва да му пуснем една