и то усилено, за постигане на ново равновесие на силите. Искам Да кажа, че дори и двете им вълни да успеят, това ще означава изваждане на двайсет и пет от почти двестате свята в Мрежата и Протектората.
— Да — рече шефът на дипломатическото ведомство Персов, — но не забравяйте, сенаторе, че сред тях са някои от най-важните ни в стратегическо отношение светове… например този. ТС2 е само на двеста трийсет и пет часа след Небесна врата в графика на прокудените. Сенатор Ришо погледна надолу към Персов.
— Отлично съзнавам това — студено отвърна тя. — Просто казвам, че прокудените не могат наистина да имат предвид да ни завоюват. Това би било чисто безумие от тяхна страна. Нито пък ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ ще позволят на втората вълна да проникне толкова дълбоко. Сигурно това така наречено нахлуване е прелюдия към преговори.
— Навярно — рече нордхолмският сенатор Роанквист, — но подобни преговори непременно ще зависят от…
— Почакайте — прекъсна го Гладстоун.
Сега колоните данни показваха повече от сто кораба на прокудените в орбита около Небесна врата. Наземните сили там бяха инструктирани да не стрелят, ако не стрелят по тях, и на трийсетината изгледа, излъчвани във военния салон, не се забелязваше никаква активност. Изведнъж обаче, облачната покривка над Мъдфлат проблясна, сякаш бяха включени гигантски прожектори за претърсване. Десетина лъча кохерентна светлина с широчина от по сто метра пронизаха залива и града, поддържайки илюзията за претърсване. На Гладстоун й се стори, че между земята и облаците се издигнаха гигантски бели колони.
Илюзията рязко изчезна, когато от основата на всяка от колоните светлина изригна вихър от пламъци и разрушение. Водата в залива закипя, докато огромни гейзери пара не обгърнаха по-близките камери. Изгледът от възвишенията показваше как едновековни каменни сгради в града избухват в пламъци и рухват, сякаш сред тях се движеше торнадо. Прочутите в цялата Мрежа градини и
Променадата избухнаха в пламъци и се взривиха в прах и летящи останки, сякаш сред тях се движеше невидим плуг.
Двестагодишни хвощови папрати се превиваха, сякаш от ураганен вятър, скриваха се в пламъци и изчезваха.
— Копия от фотонни кораби клас „Кули“ — наруши тишината адмирал Сингх. — Или техния еквивалент при прокудените.
Градът гореше, избухваше, разораван на ситни отломки от колоните светлина, а после отново разкъсван на части. Тези векторни образи нямаха аудиоканали, но Гладстоун си представяше, че чува писъци.
Наземните камери прекъснаха една по една. Излъчването от възвишенията на Атмосферогенераторната станция изчезна в бял проблясък. Въздушните камери вече не предаваха. Двайсетината наземни изображения започнаха да трептят и изгасват — едно от тях с ужасен тъмночервен взрив, който накара всички в помещението да разтъркат очи.
— Плазмена експлозия — съобщи Ван Цайдт. — С нисък мегатонов обхват. — Излъчването бе от въздушния защитен комплекс на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци на север от Междуградския канал.
Изведнъж всички образи изчезнаха. Потокът от данни прекъсна. Лампите в помещението започнаха да се включват, за да компенсират настъпилия така внезапно мрак, който секна дъха на всички.
— Първичният векторен предавател е унищожен — обясни генерал Морпурго. — Намираше се в основната база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ до Висока порта. Заровен под най-силното ни защитно поле, петдесет метра скала и десет метра бръснеща преграда.
— Концентрирани ядрени заряди? — попита Барбра Дан Гидис.
— Поне — отвърна Морпурго.
Сенатор Колчев се изправи, а лусианската му грамада излъчваше почти мечешко усещане за сила.
— Добре. Това не е някаква проклета игра на преговори. Прокудените току-що превърнаха един свят от Мрежата в пепел. Това е истинска, безмилостна война. Залогът е оцеляването на цивилизацията. Какво ще правим сега?
Всички погледи се насочиха към Мейна Гладстоун.
Консулът издърпа почти изпадналия в безсъзнание Тео Лейн от развалините на плъзгача и се запрепъва в продължение на петдесет метра, подхванал по-младия мъж, който беше преметнал ръка през рамото му, преди да падне на ивицата трева под дърветата по брега на р. Хули. Плъзгачът не се беше взривил, а лежеше смачкан до срутената каменна стена, където най-после бе спрял. По речния бряг и изоставения булевард бяха пръснати парчета метал и керамични полимери.
Градът гореше. Дим замъгляваше гледката от другата страна на реката и тази част на Джактаун, Стария квартал, изглеждаше, сякаш там, където дебелите колони черен пушек се издигаха към ниското покривало от облаци, бяха запалени няколко огъня. Бойни лазери и следи от ракети продължаваха да разкъсват мъглата, понякога взривявайки изтребители, балони на параотблъскване и защитни полета, които продължаваха да падат през облаците като плява, отвявана от наскоро ожънато поле.
— Тео, добре ли си?
Генерал-губернаторът кимна, понечи да намести очилата по-високо на носа си… и спря смутено, когато разбра, че очилата му липсват. Кръв течеше по челото и ръцете на Тео.
— Ударих си главата — уморено каза той.
— Трябва да използваме твоя инфотерм — рече консулът. — Да намерим някой да ни вземе.
Тео кимна, вдигна ръка и се намръщи при вида на китката си.
— Няма го — каза той. — Инфотермът го няма. Трябва да погледнем в плъзгача. — Опита да се изправи на крака.
Консулът го бутна обратно. Тук бяха под прикритието на няколко декоративни дървета, но плъзгачът беше на открито и приземяването им не бе останало тайна. Консулът беше зърнал няколко бронирани отряда да се движат по съседната улица, когато плъзгачът се бе спуснал за аварийното си кацане. Сигурно бяха СЗС, прокудени или дори морски пехотинци на Хегемонията, но консулът си представяше, че направо ще ги застрелят, независимо от принадлежността си.
— Няма значение — рече той. — Ще намерим телефон. Ще се обадим в консулството. — Възрастният мъж се огледа и разпозна района от складове и каменни сгради, където бяха катастрофирали. На няколкостотин метра нагоре по реката имаше изоставена стара катедрала — помещението за катедралния съвет се беше срутило и висеше над брега.
— Зная къде сме — обади се консулът. — Точно на един-два квартала разстояние от „При Цицерон“. Хайде. — Той вдигна ръката на Тео през главата си и я намести на раменете си, като изправи ранения на крака.
— Цицерон бива — промърмори Тео. — Може да намерим нещо за пиене.
Откъм южната улица се чу тракането на иглометни пушки и ответното цвъртене на енергийни оръжия. Консулът пое колкото можеше повече от тежестта на Тео и полу тръгна, полу се запрепъва по тясната алея край реката.
— О, по дяволите — прошепна консулът.
„При Цицерон“ гореше. Старият бар и хан — стар колкото Джактаун и много по-стар от по-голямата част от столицата — беше загубил три от четирите си хлътнали към реката сгради в пожара и само една решителна бригада от клиенти с кофи вода спасяваха последната част.
— Виждам Стан — каза консулът, като посочи към огромната фигура на Стан Левески, застанала до началото на редицата мъже с ведра. — Ето. — Консулът помогна на Тео да седне под един бряст до алеята. — Как е главата ти?
— Боли.
— Ще се върна веднага с помощ — обеща консулът и тръгна колкото можеше по-бързо по тясната алея към мъжете.
Стан Левески зяпна консула, сякаш виждаше призрак. Лицето на едрия мъж беше измазано със сажди и сълзи, а очите му бяха разширени и почти неразбиращи. „При Цицерон“ беше принадлежал на семейството му от шест поколения. Сега слабо валеше и пожарът като че ли бе победен. Мъжете се развикаха по
