— Съжалявам, сър — каза лейтенант Мюелер, като махна на хората си да се върнат зад редицата дървета. — Базата е блокирана.
— Разбира се, че базата е блокирана — рече Тео през стиснати зъби. — Аз подписах тези заповеди. Но също и наредих евакуацията на всички важни длъжностни лица на Хегемонията. Вие наистина пропуснахте онези плъзгачи, нали, лейтенант Мюелер?
Бронираната ръка се вдигна, сякаш за да почеше скритата зад шлема и визьора глава.
— А… да, сър. А, тъй вярно. Но това беше преди час, сър. Евакуационните кораби заминаха и…
— За Бога, Мюелер, мини на тактическия си канал и поискай разрешение от полковник Герасимов да ни пуснеш.
— Полковникът е мъртъв, сър. Един кораб беше нападнат в източния периметър и…
— Тогава от капитан Люелин — рече Тео. Той залитна, а после се хвана за облегалката на седалката на консула. Лицето му беше много бледо под кръвта.
— А… тактическите канали не работят, сър. Прокудените заглушиха широколентовите комуникации с…
— Лейтенант — изръмжа Тео с тон, който консулът никога по-рано не беше чувал от младия си приятел, — вече визуално ме разпознахте и сканирахте имплантната ми идентификация. Сега или ни пуснете в полето, или ни убийте.
Бронираният пехотинец погледна назад към редицата дървета, сякаш обмисляше дали да нареди на другите мъже да открият огън.
— Всички евакуационни кораби заминаха, сър. Нищо друго не се спуска надолу.
Тео кимна. Кръвта беше изсъхнала и се бе спекла по челото му, но сега изпод косата започна да се стича нова струйка.
— Задържаният под карантина кораб е още в бомбоубежище 9, нали?
— Да, сър — отвърна Мюелер, който най-после отново насочи вниманието си към тях. — Но това е граждански кораб и не би могъл да излезе в космоса при всичките тези рояци на прокудените…
Тео махна на офицера да млъкне и даде знак на Арундес да навлезе в периметъра. Консулът погледна към границата на защитното поле и вероятното минно поле, с които плъзгачът щеше да се срещне след десет секунди. Видя лейтенанта да маха и в синьо-виолетовите енергийни полета пред тях се появи вход. Никой не стреля. След половин минута пресичаха самия космодрум. Нещо голямо гореше в северния периметър. От лявата им страна купчина ремаркета и командни модули на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ горяха в клокочещ басейн от пластмаса.
„В тях е имало хора“ — помисли си консулът и отново трябваше да сдържи надигналото се в него гадене.
Бомбоубежище 7 беше разрушено — кръглите му стени от подсилен десетсантиметров въглерод- въглерод бяха отнесени настрани, сякаш бяха от картон. Бомбоубежище 8 гореше нажежено до бяло, което предполагаше плазмени гранати. Бомбоубежище 9 беше непокътнато и носът на кораба на консула се виждаше над стената му през блясъка на защитното поле клас 3.
— Вдигнато ли е другото поле? — попита консулът. Тео се отпусна назад на възглавниците. Гласът му беше дрезгав.
— Да. Гладстоун нареди свалянето на ограничителния купол. Това е просто обичайното защитно поле. Можеш да минеш през него с команда.
Арундес спусна плъзгача на асфалта, точно когато аварийните лампи светнаха в червено и синтезирани гласове започнаха да описват повреди. Помогнаха на Тео да излезе и спряха до задната част на малкия плъзгач, където иглометните пушки бяха избродирали прекъсната редица в кожуха на двигателя и перката. Част от капака се беше стопила от пренатоварване.
Мелио Арундес потупа машината и двамата мъже се обърнаха да помогнат на Тео да мине през вратата на бомбоубежището и да се качи по стълбата.
— Боже мой — каза д-р Мелио Арундес, — колко е красиво. Никога не съм бил в частен междузвезден космически кораб.
— Съществуват само няколко десетки такива — отвърна консулът, като постави осмозната маска върху устата и носа на Тео и внимателно спусна червенокосата глава в медицинския резервоар за спешно подхранване. — Колкото и да е малък, корабът струва няколкостотин милиона марки. Не е ефектно корпорациите и планетарните правителства да използват военните си кораби в онези редки случаи, когато трябва да пътуват между звездите. — Консулът затвори херметично резервоара и обмени няколко реплики с диагностичната програма. — Ще се оправи — каза накрая той на Арундес и се върна в холоямката.
Мелио Арундес стоеше до древния „Стенуей“ и нежно прокарваше длан по лъскавата повърхност на великолепното пиано. Той хвърли поглед през прозрачната част на корпуса над подвижната платформа на балкона и рече:
— Виждам пожари до главната порта. По-добре да се махаме оттук.
— Точно това правя — отвърна консулът и посочи на археолога кръглия диван в прожекционната ямка.
Арундес се отпусна в дълбоките възглавници и се огледа.
— Няма ли… ъ-ъ… пулт за управление? Консулът се усмихна.
— Мостик ли? Уреди в ямката? Може би кормило, с което да управлявам? Ъ-ъ. Кораб?
— Да — донесе се тихият глас от нищото.
— Готови ли сме за потегляне?
— Да.
— Свалено ли е защитното поле?
— Това беше нашето поле. Свалих го. — Добре, да се пръждосваме оттук. Не е нужно да ти казвам, че сме в центъра на война, нали?
— Не. Наблюдавах всичко. Последните кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ са в процес на напускане на системата на Хиперион. Морските пехотинци са загазили и…
— Спести си тактическия анализ за по-късно, Кораб — прекъсна го консулът. — Насочи курса ни към долината на Гробниците на времето и ни измъкни оттук.
— Да, сър — отвърна корабът. — Просто посочвах, че силите, които защитават този космодрум, нямат почти никакъв шанс да издържат повече от около час.
— Отбелязах си — рече консулът. — Сега тръгвай.
— Първо съм длъжен да предам следното векторно съобщение. То пристигна в 1622:38:14 ч. стандартно време, днес следобяд.
— Уха! Задръж го! — извика консулът, като замрази холопредаването. Половината от лицето на Мейна Гладстоун увисна над тях. — Длъжен си да покажеш това преди да тръгнем ли? На чии команди реагираш, Кораб?
— На президент Гладстоун, сър. Тя наложи приоритетна власт над всички функции на кораба преди пет дни. Това векторно съобщение е последното изискване, преди…
— Значи затова не реагираше на дистанционните ми команди — промърмори консулът.
— Да — свободно отвърна корабът. — Тъкмо щях да кажа, че излъчването на това съобщение е последното изискване, преди командването да премине към вас.
— И после ще изпълняваш това, което ти кажа?
— Да.
— И ще ни отведеш, където ти кажа?
— Да.
— Без тайни приоритетни заповеди?
— Без такива, за които да зная.
— Пусни съобщението — нареди консулът. Напомнящата за Линкълн физиономия на президент Мейна Гладстоун заплува в центъра на прожекционната ямка с издайническите потрепвания и прекъсвания, типични за векторното предаване.
— Доволна съм, че сте оцелял след посещението в Гробниците на времето — каза тя на консула. — Вече трябва да сте научил, че ви моля да водите преговори с прокудените, преди да се върнете в долината.
