Консулът скръсти ръце и се втренчи в образа на Гладстоун. Навън слънцето залязваше. Разполагаше само с няколко минути, преди Рахил Уайнтрауб да достигне часа и минутата на своето раждане и просто да престане да съществува.
— Разбирам желанието ви да се върнете и помогнете на приятелите си — продължи Гладстоун, — но в този момент не можете да помогнете с нищо на детето… експерти в Мрежата ни уверяват, че нито криогенния сън, нито сомнията могат да задържат болестта на Мерлин. Сол знае това. От другата страна на прожекционната ямка Арундес каза:
— Истина е. Експериментират от години. В състояние на сомния тя ще умре.
— …можете да помогнете на милиарди хора в Мрежата която мислите, че сте предал — продължаваше Гладстоун.
Консулът се наведе напред, опря лакти на коленете си и брадичка — на юмруците си. Сърцето му биеше много шумно в ушите му.
— Аз знаех, че вие ще отворите Гробниците на времето — каза Гладстоун, а тъжните й кафяви очи сякаш бяха втренчени в консула. — Предсказателите на Техноцентъра показаха; че лоялността ви към Мауи-Обетована… и към спомена за бунта на баба ви… ще вземат връх над всички фактори. Време беше Гробниците да бъдат отворени и единствено вие можехте да активирате уреда на прокудените, преди самите прокудени да решат да го сторят.
— Чух достатъчно — заяви консулът и се изправи, обръщайки гръб на прожекцията. — Спри съобщението — нареди той на кораба, като знаеше, че той няма да се подчини.
Мелио Арундес мина през изображението и силно стисна ръката на консула.
— Оставете да я чуем. Моля ви. Консулът поклати глава, но остана в ямката със скръстени ръце.
— Сега се случи най-лошото — продължи Гладстоун. — Прокудените нахлуват в Мрежата. В момента унищожават Небесна врата. На Божия горичка й остава по-малко от час, преди нашествието да я помете. Наложително е да се срещнете с прокудените в системата на Хиперион и да преговаряте… да използвате дипломатическото си майсторство, за да започнете диалог с тях. Прокудените няма да отговорят на нашите векторни или радиосъобщения, но сме ги подготвили за идването ви. Според мен, те все още ви вярват.
Консулът простена, приближи се до пианото и удари с юмрук по капака му.
— Остават ни минути, не часове — каза Гладстоун. — Ще ви помоля да отидете първо при прокудените в системата на Хиперион, а после да се опитате да се върнете в долината на Гробниците, ако трябва. Знаете по-добре от мен резултатите от войната. Милиони ще загинат ненужно ако не успеем да намерим безопасен канал, по който да комуникираме с прокудените.
Решението е ваше, но моля ви, помислете за последствията, ако се провалим в този последен опит да открием истината и да запазим мира. Ще се свържа с вас, когато стигнете рояка на прокудените.
Образът на Гладстоун проблясна, замъгли се и избледня.
— Ще отговорите ли? — попита корабът.
— Не. — Консулът започна да се разхожда напред-назад между пианото и прожекционната ямка.
— Нито един космически кораб или плъзгач не се е приземявал до долината с непокътнат екипаж от почти два века — обади се Мелио Арундес. — Тя трябва да знае колко малки са шансовете да отидете там… да оцелеете от Шрайка… и после да се срещнете с прокудените.
— Сега нещата са други — рече консулът, без да обръща лице към другия мъж. — Приливите на времето побесняха. Шрайка отива там, където поиска. Навярно този феномен, който не е допускал приземяването на управлявани от хора машини, вече не действа.
— И навярно вашият кораб ще се приземи отлично без нас — възрази Арундес. — Точно както и толкова много други.
— По дяволите — извика консулът и се обърна, — вие знаехте какви са рисковете, когато казахте, че искате да дойдете с мен!
Археологът спокойно кимна.
— Не говоря за риска за самия себе си, сър. Готов съм да приема всеки риск, ако това означава, че бих могъл да помогна на Рахил… или дори само да я видя отново. Вашият живот е този, който може да крие ключа за оцеляването на човечеството.
Консулът разтърси юмруци във въздуха и започна да се разхожда напред-назад като затворена в клетка хищна птица.
— Това не е честно! Преди бях пионка на Гладстоун. Тя ме използваше… цинично… нарочно. Убих четирима прокудени, Арундес. Застрелях ги, защото трябваше да активирам проклетото им устройство, за да отворя Гробниците. Мислиш ли, че ще ме посрещнат с отворени обятия?
Тъмните очи на археолога се вдигнаха към консула без да мигат.
— Гладстоун смята, че ще преговарят с вас.
— Кой знае какво ще направят? Или пък какво смята Гладстоун. Хегемонията и нейната връзка с прокудените вече не са мой проблем. Искрено желая да ги тръшне чума.
— До тази степен, до която страда човечеството?
— Не познавам човечеството — с изтощен монотонен глас отвърна консулът. — Познавам обаче Сол Уайнтрауб. И Рахил. И една ранена жена, на име Брон Ламиа. И отец Пол Дюре. И Федман Касад. И…
Мекият глас на кораба ги обгърна.
— Северният периметър на космодрума е пробит. Започвам последни процедури за отлитане. Моля, заемете местата си.
Консулът почти се препъна към холоямката си, дори когато вътрешното задържащо поле го притисна при рязкото усилване на вертикалния му диференциал, запечатвайки всеки обект на мястото му и предпазвайки пътниците далеч по-добре, отколкото който и да било колан или аварийна мрежа. Когато преминеха в свободно падане, полето щеше да се отслаби, но все още щеше да играе ролята на планетната гравитация.
Въздухът над холоямката се замъгли и показа как бомбоубежището и космодрумът бързо се отдалечават под тях, а хоризонтът и далечните хълмове се разтърсват и се накланят, когато корабът се хвърля през осемте g на обходните маневри. Няколко енергийни оръжия премигнаха в тяхна посока, но колоните данни показаха, че външните полета се справят с незначителните поражения. После хоризонтът се отдалечи и изви, когато лазурното небе потъмня в чернотата на космоса.
— Цел? — попита корабът.
Консулът затвори очи. Зад тях прозвуча звън, за да съобщи, че Тео Лейн може да бъде изваден от възстановителния резервоар и преместен в главното лечебно отделение.
— Колко време има до момента, в който ще можем да се срещнем с елементи на силите на прокудените? — попита консулът.
— Трийсет минути до ядрото на рояка — отвърна корабът.
— А колко време има, докато стигнем в обхвата на оръжията на нападателните им кораби?
— В момента ни следят.
Изражението на Мелио Арундес беше спокойно, но пръстите му се бяха вкопчили до побеляване в облегалката на дивана в холоямката.
— Добре — въздъхна консулът. — Тръгвай към рояка. Избягвай кораби на Хегемонията. Съобщавай на всички честоти, че сме невъоръжен дипломатически кораб, който иска да преговаря.
— Излъчването на това съобщение е заповядано и установено от президент Гладстоун, сър. В момента се предава по вектора и на всички комуникационни честоти.
— Продължавай — рече консулът. Той посочи към инфотерма на Арундес. — Виждате ли колко е часът?
— Да. Шест минути до точния момент на раждането на Рахил.
Консулът се отпусна назад и очите му отново се затвориха.
— Изминали сте дълъг път за нищо, д-р Арундес. Археологът се изправи, олюля се за миг преди да застане стабилно в симулираната гравитация и погледна през прозореца на балкона към черното небе и все още блестящия лимб на отдалечаващата се планета.
— Навярно не съм — каза той. — Навярно не съм.
