вълна. Дървета с един километър височина се превиваха и пречупваха от първата вълна на взрива, източните им страни избухваха в пламъци, милиони листа се разхвърчаваха наоколо и допълваха почти твърдата стена от останки, устремила се към Светодървото. Зад пламтящия кръг избухна нова плазмена бомба. После трета.
Дюре и храмерът паднаха по стъпалата и бяха отнесени в другия край на долната платформа като листа по тротоар. Хардийн грабна едно горящо стълбче от муирово дърво, хвана Дюре за ръката в желязна хватка и се изправи на крака, насочвайки се към все още искрящия телепортал, подобно на човек, привел се от циклонеи вятър.
Полу в безсъзнание, полусъзнаващ, че го теглят, Дюре успя да се изправи на собствените си крака, точно когато Гласът на Светодървото Сек Хардийн го издърпа до ръба на портала. Дюре се вкопчи в рамката му, прекалено слаб, за да се придвижи през последния метър и погледна покрай телепортатора, за да види нещо, коего никога нямаше да забрави.
Някога, преди много, много години, близо до любимия си Вилфранж-сюр-Сайон, момчето Пол Дюре бе застанало на върха на една скала, на сигурно място з ръцете на баща си и в безопасност в дебелото бетонно убежище, и беше наблюдавало през тясното прозорче как четирийсетметрова цунами се устремява към брега, където живееха.
Тази цунами, тук, на Божия горичка, беше висока три километра, бе направена от пламък и се носеше като че ли със светлинна скорост през безпомощните върхари на гората към Светодървото, Сек Хардийн и Пол Дюре. Унищожаваше всичко, до което се докоснеше. Носеше се с невероятен рев, издигаше се по- нависоко и все по близо, докато не изличи света и небето с пламък и шум.
— Не! — изкрещя отец Пол Дюре.
— Вървете! — извика Истинският глас на Светодървото и натика йезуита през телепортала в мига, в който платформата, стволът на Светодървото и робата на храмера избухнаха в пламъци.
Телепорталът се затвори още докато Дюре залиташе през него и свивайки се, отряза тока на обувката му. Както падаше, Дюре усети, че тъпанчетата му се пръсват и че дрехите му тлеят. Удари тила си в нещо тежко и отново пропадна в още по-пълен мрак.
Гладстоун и другите гледаха в ужасено мълчание, докато гражданските спътници предаваха векторни образи от смъртните гърчове на Божия горичка.
— Сега трябва да ги ударим — надвика адмирал Сингх пукота на пламтящите гори. Мейна Гладстоун си помисли, че може да чуе писъците на човешките същества и безбройните дървесни видове, които живееха в храмерските гори.
— Не можем да ги допуснем по-близо! — извика Сингх.
— Разполагаме само с дистанционните устройства, за да взривим сферата.
— Да — отвърна Гладстоун, но макар че устните й помръднаха, тя не чу нито звук.
Сингх се обърна и кимна на полковника от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос. Полковникът докосна тактическия си комутатор. Пламтящите гори изчезнаха, гигантският холос стана съвсем тъмен, но звукът на писъците някак си продължаваше да се чува. Гладстоун разбра, че това е звукът на кръвта, пулсираща в ушите й.
Тя се обърна към Морпурго.
— Колко време… — Президентът прочисти гърлото си.
— Генерале, колко време остава до нападението на Mare Infinitum?
— Три часа и петдесет и две минути, г. президент — отвърна генералът.
Гладстоун се обърна към бившия командир Уилям Аджънта Лий.
— Готова ли е вашата спецчаст, адмирале?
— Да, г. президент — отвърна Лий с пребледняло под загара лице.
— Колко кораба ще вземат участие в удара?
— Седемдесет и четири, г. президент.
— И ще ги ударите встрани от Mare Infinitum?
— Точно в Ойортния облак, г. президент.
— Добре — рече Гладстоун. — Успешен лов, адмирале. Младият мъж прие пожеланието като сбогуване и напусна помещението. Адмирал Сингх се наведе и прошепна нещо на генерал Ван Цайдт. Седептра Акаси се наведе към Гладстоун и каза:
— Силите за сигурност на Правителствения дом докладват, че някакъв мъж току-що се е телепортирал в охраняемия терминал с остарял код за приоритетен достъп. Мъжът е ранен и е отведен в лазарета в източното крило.
— Лейт? — попита Гладстоун. — Севърн?
— Не, г. президент — отвърна Акаси. — Свещеникът от Пацем. Пол Дюре. Гладстоун кимна.
— Ще се срещна с него след срещата си с Албедо — заяви тя на помощничката си. После се обърна към групата и съобщи: — Освен ако някой не иска да добави нещо към това, което казахме, ще се оттеглим за трийсет минути и ще обсъдим отбраната на Аскуит и Иксион, когато се съберем отново.
Групата се изправи, когато президентът и антуражът й минаха през постоянния свързващ портал, водещ в Правителствения дом и излезе през вратата в срещуположната стена. Щом Гладстоун се скри от поглед, ропотът на спорове и шокирани възклицания се възобнови.
Мейна Гладстоун се отпусна на кожения си стол и затвори очи точно за пет секунди. Когато отново ги отвори, групичката помощници все още стоеше там — някои изглеждаха разтревожени, други нетърпеливи, но всички очакваха следващата й дума, следващата й заповед.
— Излезте — тихо рече тя. — Хайде, починете си малко. Вдигнете си краката за десет минути. През следващите двайсет и четири, а може би и четирийсет и осем часа, няма да има повече почивка.
Групата излезе — някои бяха на границата да възразят, а други — да припаднат.
— Седептра — каза Гладстоун и младата жена се върна в кабинета. — Зачисли двама от личните ми стражи към свещеника, който току-що пристигна, Дюре.
Акаси кимна и си отбеляза на факстефтера.
— Каква е политическата ситуация? — поинтересува се Гладстоун и разтри очите си.
— Всеобема е в хаос — отвърна Акаси. — Има фракции, но още не са се слели в ефективна опозиция. Сенатът е друга история.
— Фелдщайн ли? — попита Гладстоун, изричайки името на сърдитата сенаторка от света на Бърнард. Оставаха по-малко от четирийсет и два часа преди светът на Бърнард да бъде нападнат от прокудените.
— Фелдщайн, Какинума, Петерс, Сабенсторафем, Ришо… дори Судет Чиър иска оставката ви.
— Ами съпругът й? — Гладстоун имаше предвид сенатор Колчев, най-влиятелната личност в Сената.
— Все още нито дума от сенатор Колчев. Официално или частно. Гладстоун почука с нокътя на палеца си по долната си устна.
— Колко време, според теб, остава на това правителство, преди да ни свалят с вот на недоверие, Седептра?
Акаси, една от най-проницателните политически сътруднички, работили някога за Гладстоун, отвърна на погледа на шефа си.
— Седемдесет и два часа, но от страна на улиците, г. президент. Там са вотовете. Тълпата просто още не знае, че е тълпа. Някой трябва да заплати за това, което става.
Гладстоун разсеяно кимна.
— Седемдесет и два часа — промълви тя. — Повече от достатъчно. — Вдигна поглед и се усмихна. — Това е всичко, Седептра. Почини си малко.
Помощничката кимна, но лицето й изразяваше истинското й мнение за това предложение. Когато вратата се затвори зад нея, в кабинета стана съвсем тихо.
Гладстоун поседя замислена за миг, подпряла брадичка на юмрука си. После каза към стените:
— Установете контакт със съветник Албедо, моля. Двайсет секунди по-късно въздухът от срещуположната страна на широкото бюро на президента се замъгли, заискри и се втвърди. Представителят на Техноцентъра изглеждаше красив както винаги. Късата му сива коса блестеше на светлината, а откритото му, честно лице беше загоряло.
