неописуеми цветове, място без хоризонти, без тавани, без подове или твърди площи, които да могат да се нарекат земя. Мисля за него като за мегасферата, защото незабавно усещам, че това равнище на взаимосвързана реалност обхваща всички разновидности и прищявки на усещания, които съм изпитвал на Земята, всички бинарни анализи и интелектуални удоволствия, които съм чувствал да се носят от Техноцентъра през инфосферата и най-вече, усещане за… за какво? За простор? Свобода? „Потенциал“ би могла да е думата, която се опитвам да намеря.
Сам съм в тази мегасфера. Цветове се носят над, под, през мен… понякога се разтварят на неясни пастели, понякога се сливат в подобни на облаци фантазии, а друг път, рядко, се явяват в по-твърди обекти, форми, отделни фигури, които могат или не могат да са човешки на външен вид — гледам ги като дете, което гледа облаци и си представя слонове, крокодили от Нил и огромни бойни лодки, плаващи от запад на изток в Езерния район през един пролетен ден.
След малко чувам звуци: влудяващото клокочене на фонтана на Бернини на площада, гълъби, които тропат по первазите над прозореца ми, Лейт Хънт, който тихо стене насън. Но над и под тези звуци чувам нещо по-потайно, не толкова истинско, а безкрайно по-заплашително.
Нещо голямо идва оттам. Напрягам се да видя през пастелния мрак — нещо се движи точно отвъд обсега ми на зрение. Зная, че то знае името ми. Зная, че държи живота ми на едната си длан и смъртта ми — в другия си юмрук.
Няма къде да се скрия в това пространство извън пространството. Не мога да избягам. Прелъстителната песен на болката продължава да се издига и затихва от света, който оставих назад — ежедневната болка на всеки човек навсякъде, болката на онези, които страдат от току-що започналата война, особената, концентрирана болка на онези, увиснали на ужасното дърво на Шрайка и, най-силната от всички, болката, която изпитвам за и от поклонниците и онези други, чиито живот и мисли сега споделям.
Струва си да се втурна да приветствам приближаващата съдбовна сянка, ако ще ми дари свобода от тази песен на болката.
— Севърн! Севърн!
За миг си мисля, че викам самият аз, точно както бях правил и преди в тези стаи, зовейки Джоузеф Севърн през нощта, когато болката и треската надхвърляха способността ми да ги понасям. И той винаги беше там: Севърн с неговата тромава, добродушна несръчност и с онази нежна усмивка, която често исках да изтрия от лицето му с някаква малка гадост или забележка. Трудно е да си добър, когато умираш — бях водил донякъде благороден живот… защо тогава съдбата ми бе да продължавам да играя тази роля, когато страдах именно аз, когато именно аз изкашлях разкъсаните остатъци от дробовете си в мръсни кърпички?
— Севърн!
Това не е моят глас. Хънт ме разтърсва за раменете и вика името на Севърн. Разбирам, че си мисли, че вика моето име. Отмятам ръцете му и потъвам обратно във възглавниците.
— Какво има? Какво става?
— Стенеше — казва помощникът на Гладстоун. — Викаше.
— Кошмар. Нищо повече.
— Обикновено сънищата ти са нещо повече от сънища — отбелязва Хънт. Той оглежда тясната стая, осветена от единствената лампа, която е донесъл със себе си. — Какво ужасно място, Севърн.
Опитвам да се усмихна.
— Струва ми двайсет и осем шилинга на месец. Седем скудо. Пладнешки обир.
Хънт ми се намръщва. Студената светлина кара бръчките му да изглеждат по-дълбоки от обикновено.
— Виж, Севърн, зная, че си киборг. Гладстоун ми каза, че си възстановена личност на поет на име Кийтс. Сега очевидно всичко това… — той безпомощно махва към стаята, сенките, издължения правоъгълник на прозорците и високото легло — …всичко това е някак си свързано с положението. Но как? Каква игра играе тук Техноцентърът?
— Не съм сигурен — казвам му истината аз.
— Но познаваш това място, нали?
— О, да — изричам с чувство.
— Кажи ми — моли ме Хънт и именно сдържаността му до този момент да не ме разпитва толкова много, ме кара да му кажа.
Разказвам му за поета Джон Кийтс, за раждането му през 1795 г., за краткия му и често нещастен живот и за смъртта му от „туберкулоза“ през 1821 г. в Рим, далеч от приятелите и единствената му любов. Разказвам му за инсценираното ми „оздравяване“ точно в тази стая, за решението ми да приема името Джоузеф Севърн — художникът, останал с Кийтс до смъртта му — и накрая му разказвам за краткото си съществуване в Мрежата, когато слушах и наблюдавах, прокълнат да сънувам живота на поклонниците на Шрайка на Хиперион и другите.
— Сънища ли? — пита Хънт. — Искаш да кажеш, че дори сега сънуваш това, което става в Мрежата?
— Да. — Разказвам му сънищата за Гладстоун, за унищожаването на Небесна врата и Божия горичка, и обърканите видения от Хиперион.
Хънт се разхожда напред-назад в тясната стая и хвърля дълга сянка върху грубата стена.
— Ти можеш ли да се свързваш с тях?
— С тези, които сънувам ли? С Гладстоун? — За миг се замислям. — Не.
— Сигурен ли си?
Опитвам се да му обясня.
— Аз дори не участвам в тези сънища, Хънт. Нямам… нито глас, нито присъствам… няма начин да се свържа с онези, които сънувам.
— Но понякога сънуваш това, което мислят? Съзнавам, че е истина. Близо до истината.
— Усещам това, което чувстват те…
— Тогава не можеш ли да оставиш някаква следа в ума им… в паметта им? Да им съобщиш къде сме?
— Не.
Хънт се стоварва върху стола в основата на леглото ми. Изведнъж изглежда много стар.
— Лейт — казвам аз, — дори да можех да се свързвам с Гладстоун или другите — което не мога, — каква полза от това? Казах ти, че това копие на Старата Земя е в Облака на Магелан. Дори при квантов скок с хокингова скорост ще са нужни векове, за да успее някой да стигне при нас.
— Можем да ги предупредим — възразява Хънт и гласът му е толкова уморен, че звучи почти потиснато.
— Да ги предупредим за какво? Всички най-ужасни кошмари на Гладстоун се осъществяват пред очите й. Мислиш ли, че сега вярва на Техноцентъра? Точно затова той би могъл да ни отвлече така явно. Събитията се развиват прекалено бързо, за да може Гладстоун или който и да било в Хегемонията да се справи с тях.
Хънт разтърква очи, после подпира нос на пръстите си. Погледът му не е особено приятелски.
— Наистина ли си възстановена личност на поет? Не отвръщам нищо.
— Кажи някакви стихове. Докажи ми.
Поклащам глава. Късно е, и двамата сме уморени и уплашени, а сърцето ми още не е престанало бясно да тупти от кошмара, който беше нещо повече от кошмар. Няма да позволя на Хънт да ме ядоса.
— Хайде — настоява той. — Покажи ми, че си новата, подобрена версия на Бил Кийтс.
— Джон Кийтс — тихо го поправям аз.
— Както и да е. Хайде, Севърн. Или Джон. Или както би трябвало да те наричам. Кажи някакви стихове.
— Добре — съгласявам се аз, като отвръщам на погледа му. — Слушай.
