— Не зная — казва Хънт. — Това не ми звучи като да е написано от поет, чиято репутация е устояла хиляда години. — Свивам рамене. — Тази нощ за Гладстоун ли сънува? Какво се случи, та стенеше?
— Не. Не беше за Гладстоун. Беше… истински кошмар за една промяна.
Хънт се изправя, взима лампата и се готви да отнесе единствената светлина от стаята. Чувам фонтана на площада и гълъбите на первазите.
— Утре — заявява той, — ще разберем всичко това и ще измислим начин да се върнем. Щом те могат да ни телепортират тук, значи трябва да има начин да се телепортираме у дома.
— Да — отвръщам аз, макар да знам, че не е вярно.
— Лека нощ — пожелава ми Хънт. — И никакви кошмари повече, нали?
— Никакви — обещавам, с пълното съзнание, че това е още по-малко вярно.
Монита издърпа ранения Касад настрани от Шрайка и изглежда задържа създанието при залива с протегната ръка, докато измъкна син жезъл от колана на пластокостюма си и го завъртя зад гърба си.
Насред въздуха увисна пламтящ златен овал с два метра височина.
— Остави ме да отида — промълви Касад. — Нека го довършим.
Кръв се стичаше от местата, където Шрайка бе пробил с нокти огромни цепнатини в костюма на полковника. Десният му крак висеше, сякаш полуотсечен — Касад не можеше да се отпуска върху него и единствено фактът, че се бие с Шрайка, почти вдигнат от създанието в безумна пародия на танц, беше държал Касад изправен по време на битката.
— Остави ме да отида — повтори Федман Касад.
— Млъквай — рече Монита, а после продължи по-меко: — Млъкни, моя любов.
Тя го изтегли през златния овал и двамата изплуваха в сияещата светлина.
Въпреки болката и изтощението, Касад беше смаян от гледката. Не бяха на Хиперион, той бе сигурен в това. Огромна равнина се простираше до хоризонт, много по-отдалечен, отколкото допускаше логиката или опитът. Ниска, оранжева трева — ако изобщо беше трева — растеше по низините и ниските хълмове, като мъх по гърба на някаква огромна гъсеница, а неща, които биха могли да са дървета, се издигаха като въглеродни скулптури. Стволовете и клоните им напомняха рисунки на Ъшър в бароковата си неправдоподобност, а листата им представляваха бъркотия от тъмносини и виолетови овали, които хвърляха отблясъци към небе, оживяло от светлина.
Но не от слънчева светлина. Още докато Монита го отнасяше от затварящия се портал — Касад не мислеше за него като за телепортатор, защото чувстваше, че ги е пренесъл през времето, освен през пространството — и се приближаваше към гъсталаците на онези невероятни дървета, Касад вдигна очи към небето и усети нещо близко до почуда. То беше ярко като ден на Хиперион, като лусианска търговска улица по пладне, като лято на платото Тарзис на Марс, сухата родна планета на Касад, но това не беше слънчева светлина — небето бе осеяно със звезди, съзвездия, звездни купове и една галактика, толкова претъпкана със слънца, че между светлините почти нямаше ивици мрак. Беше като в планетариум с десет прожектора, помисли си Касад. Като в центъра на галактиката.
Центърът на галактиката.
Група мъже и жени в пластокостюми се появи от сянката на Ъшъровите дървета и обкръжи Касад и Монита. Един от мъжете — гигант дори според марсианските стандарти на полковника — го погледна, вдигна глава към Монита и макар Касад да не чуваше и усещаше нищо по радиото и теснолентовия приемник на пластокостюма си, той знаеше, че двамата разговарят.
— Лягай долу — каза Монита и положи Касад върху кадифено-оранжевата трева. Той се опита да се изправи, да каже нещо, но и тя, и гигантът докоснаха гърдите му с длани и полковникът се отпусна по гръб, така че погледът му се изпълни с бавно поклащащите се виолетови листа и звездното небе.
Мъжът отново го докосна и пластокостюмът на Касад се дезактивира. Той се помъчи да седне и да се покрие, когато осъзна, че е гол пред малката събрала се тълпа, но твърдата ръка на Монита го задържа на място. Сред болката и объркването си смътно усещаше, че мъжът докосва ранените му ръце и гърди, че прокарва посребрената си длан по крака му, по разсеченото му ахилесово сухожилие. Полковникът чувстваше хлад където и да го докоснеше гигантът, а после съзнанието му се понесе като балон, високо над жълтеникаво-кафявата равнина и вълнистите хълмове, към плътния звезден покров, където го очакваше една огромна фигура, тъмна като издигащ се над хоризонта буреносен облак, масивна като планина.
— Касад — прошепна Монита и полковникът се понесе обратно. — Касад — допряла устни до страната му, отново го повика тя. Пластокостюмът му беше активиран и се бе слял с нейния.
Полковник Федман Касад седна до нея. Той поклати глава, разбрал, че отново е облечен в живачна енергия и се изправи на крака. Нямаше болка. Чувстваше, че тялото му гори на десетината места, където бяха излекувани раните и дълбоките разрези. Вмъкна длан в собствения си костюм, прокара плът върху плът, прегъна коляно и докосна петата си, но не усети да има белези.
Касад. се обърна към гиганта.
— Благодаря ви — рече той, без да знае дали мъжът може да го чуе.
Гигантът кимна и отстъпи при останалите.
— Той е… нещо като доктор — поясни Монита. — Лечител.
Касад почти не я чу, насочил вниманието си към другите хора. Бяха човешки същества — в сърцето си знаеше, че са такива, — но изумително различни: пластокостюмите им не бяха целите сребристи като на Касад и Монита, а варираха в цяла палитра цветове, меки и органични, като кожата на някое диво животно.
