— Г. президент — започна холографската проекция, — Съвещателната комисия и предсказателите на Техноцентъра продължават да предлагат услугите си в това време на огромна…
— Къде е Техноцентърът, Албедо? — прекъсна го Гладстоун. Усмивката на съветника не потрепна.
— Съжалявам, г. президент, какъв беше въпросът?
— Техноцентърът. Къде е?
Добродушното лице на Албедо изрази леко удивление, но не и враждебност, не и видима емоция, освен зашеметена безпомощност.
— Сигурно знаете, г. президент, че политиката на Техноцентъра още от Отделянето е да не разкрива местоположението на… хм… физическите елементи на Техноцентъра. В друг смисъл, Техноцентърът не е никъде, тъй като…
— Тъй като съществувате на инфоравнинните и инфосферни взаимосвързани реалности — с безизразен глас изрецитира Гладстоун. — Да, слушам тези лайна през целия си живот, Албедо. Също и баща ми, и неговият баща преди това. Сега задавам директен въпрос. Къде е Техноцентърът?
Съветникът слисано и със съжаление поклати глава, сякаш някое дете задаваше за хиляден път въпроса: „Защо небето е синьо, татко?“.
— Г. президент, просто не е възможно да отговоря на този въпрос по начин, който да създаде представа в човешките триизмерни координати. В известен смисъл ние… Техноцентърът… съществува в Мрежата и извън нея. Ние плуваме в инфоравнинната реалност, която вие наричате инфосфера, но що се отнася до физическите елементи… това, което предците ви наричаха „хардуер“, смятаме за необходимо да…
— Да го пазите в тайна — довърши Гладстоун. Тя скръсти ръце. — Съзнавате ли, съветник Албедо, че в Хегемонията ще има хора… милиони хора… твърдо убедени, че Техноцентърът… вашата Съвещателна комисия… е предала човечеството?
Албедо направи жест с ръце.
— Това ще бъде нежелателно, г. президент. Нежелателно, но разбираемо.
— Предполагаше се, че вашите предсказания ще бъдат съвсем понятни, съветник. И въпреки това твърде късно ни казахте за унищожението на световете от тази флота на прокудените.
Тъгата, изписала се на красивото лице беше почти убедителна.
— Г. президент, трябва да ви припомня, че Съвещателната комисия ви предупреди, че приемането на Хиперион в Мрежата внася случайна променлива, която дори Комисията не би могла да отчете.
— Но това не е Хиперион! — с повишен глас изръмжа Гладстоун. — Гори Божия горичка. Небесна врата е превърната на сгурия. Mare Infinitum очаква следващия удар! Каква полза от Съвещателната комисия, щом не може да предскаже нашествие от такава величина?
— Ние предсказахме неизбежността на войната с прокудените, г. президент. Предсказахме също огромната опасност от отбраната на Хиперион. Трябва да ми повярвате, че включването на планетата в каквото и да било предсказателно уравнение снижава относителния фактор толкова, че…
— Добре — въздъхна Гладстоун. — Трябва да поговоря с някой друг от Техноцентъра, Албедо. Някой в неразгадаемата ви йерархия на интелекти, който наистина има власт да взима решения.
— Уверявам ви, че представлявам всички елементи на Техноцентъра, когато…
— Да, да. Но искам да разговарям с една от… Силите, както, предполагам, ги наричате. С един от по- старшите ИИ. Трябва да разговарям с някой, който може да ми каже защо Техноцентърът отвлече моя художник Севърн и помощника ми Хънт.
Лицето на холоса изглеждаше шокирано.
— Уверявам ви, г. Гладстоун, в името на четирите века на нашия съюз, че Техноцентърът няма нищо общо със злополучното изчезване на…
Гладстоун се изправи.
— Точно затова трябва да разговарям с някоя Сила. Времето за уверения свърши, Албедо. Време е за честен разговор, ако някой от видовете ни има намерение да оцелее. Това е всичко. — Тя насочи вниманието си към факстефтера върху бюрото си.
Съветник Албедо се изправи, кимна за сбогом и изчезна с искрено.
Гладстоун включи личния си телепортал, каза кода на лазарета в Правителствения дом и понечи да мине през рамката. В мига, преди да докосне непрозрачната повърхност на енергийния правоъгълник, тя спря, помисли за това, което правеше и за пръв път в живота си изпита страх да мине през телепортал.
Ами ако Техноцентърът искаше да я отвлече? Или да я убие?
Изведнъж Мейна Гладстоун разбра, че Техноцентърът има власт над живота и смъртта на всички пътуващи чрез телепортатори граждани в Мрежата… което означаваше всички граждани с някаква власт. Не беше задължително Лейт и киборгът Севърн да са били отвлечени, прехвърлени някъде… единствено силният навик да мисли за телепортаторите като за сигурен транспорт създаваше подсъзнателното убеждение, че са отишли някъде. Помощникът й и загадъчният киборг лесно биха могли да бъдат прехвърлени… в нищото. Превърнати на пръснати атоми из вселената. Телепортаторите не „телепортираха“ хората и вещите — подобна представа беше глупава, — но дали не беше по-глупаво да се довериш на устройство, което пробиваше дупки в тъканта на време-пространството и позволяваше на човек да минава през „люковете“ на черни дупки? Дали не беше глупаво да се довери на Техноцентъра да я пренесе в лазарета?
Гладстоун си помисли за Военния салон… три гигантски помещения, свързани с постоянно активирани, прозрачни телепортали… но въпреки това три отделни помещения, отдалечени поне на хиляда светлинни години действително пространство, десетилетия действително време, дори с хокингов двигател. Всеки път, когато Морпурго, Сингх или някой друг се придвижваше от холокартата до чертожната дъска, той пресичаше огромни бездни от пространство и време. Единственото, което трябваше да стори Техноцентърът, за да унищожи Хегемонията или който и да е неин гражданин, беше да побърника в телепорталите, да допусне малка „грешка“ в насочването.
„По дяволите всичко това“ — помисли си Мейна Гладстоун и мина през портала, за да се срещне с Пол Дюре в лазарета на Правителствения дом.
39.
Двете стаи на втория етаж в къщата на Piazza di Spagna са малки, тесни, с високи тавани и — освен слабите лампи, които горяха във всяко помещение, сякаш запалени от призраци в очакване на посещение на други призраци — съвсем мрачни. Леглото ми е в по-малката от двете стаи: в онази, която гледа към площада, макар че всичко, което мога да видя от високите прозорци през нощта, е мрака, усилен от дълбоките сенки и подчертан от непрестанното клокочене на невидимия фонтан на Бернини.
Камбани бият на всеки кръгъл час от една от двете камбанарии на Piazza di Spagna, църквата, която се свива в мрака като голяма, рижа котка в основата на стълбището навън и всеки път, щом чуя траурния звън да отбелязва първите часове на утрото, си представям призрачни ръце да дърпат изгнилите въжета на камбаните. Или навярно изгнили ръце да дърпат призрачни въжета — не зная кое видение подхожда на страховитите ми фантазии през тази безкрайна нощ.
Треската ме е налегнала, усойна, тежка и вцепеняваща като дебело, напоено с вода одеяло. Кожата ми от друга страна гори, а после е студена и влажна на пипане. На два пъти ме сграбчват пристъпите на кашлицата — първият кара Хънт да дотърчи от дивана в другата стая и аз виждам как очите му се разширяват при вида на кръвта която бях повърнал върху завивките. Вторият пристъп ме задушава ужасно и аз залитам до легена на бюрото за да изплюя по-малко количество черна кръв и тъмна слуз. Втория път Хънт не се събужда.
Да се върна тук. Да измина целия път до тези мрачни стаи, до това зловещо легло. Почти си спомням как се събуждам тук, като по чудо излекуван, „истинският“ Севърн, как д-р Кларк и дори малката синьора Ангелети се въртят във външната стая. Онзи период на оздравяване от смъртта — онзи период на осъзнаване, че не бях Кийтс, не бях на истинската Земя, че това не беше през века, през който бях затворил очи в онази последна нощ… че не бях човек.
Някъде след два заспивам и докато спя, сънувам. Никога преди това не съм сънувал този сън. Сънувам, че бавно се издигам през инфоравнината, през инфосферата, към и в мегасферата и накрая стигам на място, което не познавам, което никога не съм сънувал… място на безгранични пространства, спокойни,
