Единствено недоловимото енергийно искрено и замъглените черти на лицата проникваха през повърхността на костюмите. Анатомията им беше различна като оцветяването: огромното като на Шрайк тяло на лечителя, масивното му чело и водопадът от тъмножълтеникав енергиен поток, който можеше да е грива… жената до него, не по-едра от дете, но очевидно зряла жена, със съвършени пропорции и мускулести бедра, малки гърди и двуметрови вълшебни криле, които излизаха от гърба й — и то не просто декоративни криле, защото когато ветрецът надипли оранжевата прерийна трева, жената се затича за кратко, протегна ръце и грациозно се издигна във въздуха.
Зад няколко високи, стройни жени със сини пластокостюми и дълги, ципести пръсти стояха група ниски мъже, бронирани и със спуснати визьори като морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, готови за битка във вакуум, но Касад усещаше, че бронята е част от тях. Над главите им се издигаха рой крилати мъже и между тях в някакъв сложен код премигваха тънки, жълти лъчи лазерна светлина. Лазерите като че ли излизаха от окото, разположено на гърдите на всеки един от тях.
Касад отново поклати глава.
— Трябва да тръгваме — каза Монита. — Шрайка не може да ни последва тук. Тези воини си имат достатъчно работа и без да трябва да се справят с тази конкретна проява на Господаря на болката. — Къде сме? — попита Касад.
Със златен жезъл от колана си Монита предизвика появата на виолетов овал.
— Далеч в бъдещето на човечеството. В едно от разклоненията на бъдещето ни. Именно тук са били създадени и спуснати в миналото Гробниците на времето.
Касад отново се огледа. Нещо много голямо се движеше на фона на небето, скриваше хиляди звезди и хвърляше сянка през малкото мигове преди да изчезне. Мъжете и жените вдигнаха за кратко очи, а после се върнаха към работата си: беряха някакви малки неща от дърветата, скупчваха се да гледат ярки енергокарти, появяващи се, когато някой от мъжете леко махваше с пръст, излитаха към хоризонта със скоростта на хвърлено копие. Един нисък, закръглен индивид с неопределен пол се зарови в меката почва и се виждаше само като едва доловима линия повдигната почва, която очертаваше бързи концентрични кръгове около групата.
— Къде е това място? — отново попита Касад. — Какво е това? — Изведнъж неясно защо почувства, че очите му се насълзяват, сякаш беше свил зад непознат завой и се бе оказал у дома, в Тарзиския проект за презаселване, отдавна починалата му майка му махаше от прага, а забравените му приятели, братя и сестри го чакаха да поиграят заедно скутбол.
— Ела — рече Монита. Настойчивостта в гласа й не можеше да се сбърка. Тя дръпна Касад към блестящия овал. Полковникът наблюдаваше хората и звездния купол, докато не пристъпи през овала и гледката изчезна от очите му.
Излязоха в мрака и филтрите в пластокостюма на Касад само за миг се приспособиха към зрението му. Бяха в основата на Кристалния монолит в долината на Гробниците на времето на Хиперион. Беше нощ. Над главите им кипяха облаци, бушуваше буря. Единствено пулсиращият блясък на самите Гробници осветяваше сцената. Касад изпита болезнено чувство на загуба за чистото, добре осветено място, което току-що бе напуснал, а после мислите му се насочиха към това, което виждаше.
Сол Уайнтрауб и Брон Ламиа бяха на половин клик разстояние в долината. Сол бе приведен над жената, а тя лежеше недалеч пред Нефритената гробница. Вятърът ги обгръщаше в плътни вихри прах и те не виждаха, че Шрайка се приближава като сянка по пътеката покрай Обелиска.
Федман Касад отстъпи от тъмния мрамор пред Монолита и заобиколи разбитите кристални парчета, които покриваха пътеката. Усети, че Монита все още се е вкопчила в ръката му.
— Ако отново влезеш в бой — каза с мек и настойчив глас в ухото му тя, — Шрайка ще те убие.
— Те са ми приятели — отвърна Касад. Снаряжението и разкъсаната му броня от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ лежаха там, където преди часове ги беше хвърлила Монита. Той затърси около Монолита и намери щурмовата си пушка и патрондаша с гранати, видя, че оръжието все още действа, провери пълнителите и свали предпазителите, отдалечи се от Монолита и се втурна напред да пресрещне Шрайка.
Събуждам се от шума на течаща вода и за миг повярвам, че съм се събудил от дрямката си до Ладорския водопад по време на разходката си с Браун. Но мракът, когато отварям очи, е толкова ужасяващ, колкото и в съня ми, а водата издава болезнен, капещ звук и това не е грохотът на водопада, който Сауди някой ден щеше да възпее в стихотворението си. Чувствам се ужасно — не просто болен от възпалено гърло, както се прибрах от нашата разходка, след като заедно с Браун безразсъдно се качихме на Скидоу преди закуска, — а смъртно, страшно болен. Тялото ме боли с нещо по-дълбоко от треска, а в гърдите и стомаха ми клокочат храчки и огън.
Изправям се и опипвам пътя до прозореца. Бледа светлина се процежда изпод вратата от стаята на Лейт Хънт и разбирам, че е заспал с все още запалена лампа. За мен това не би било зле, но е твърде късно да светвам сега, когато напипвам пътя си до по-светлия правоъгълник на мрака навън, откъм още по- дълбокия мрак на стаята.
Въздухът е свеж и изпълнен с мирис на дъжд. Разбирам, че звукът, който ме събуди, е бил гръмотевица, когато над покривите на Рим блясва светкавица. Никъде в града не свети. Като се навеждам леко от отворения прозорец, виждам гладките от дъжда стълби над площада и камбанариите на Trinita dei Mondi, мрачно очертани на фона на светкавиците. Вятърът, който духа откъм стълбите, е леден и аз се връщам до леглото, за да се завия с одеяло, преди да придърпам стол до прозореца и да седна там, загледан навън и замислен.
Спомням си брат ми Том през онези последни седмици и дни и неговото изкривено от ужасното усилие да диша лице и тяло. Спомням си майка ми и колко бледа изглеждаше, с почти блестящо в мрака на тъмната стая лице. На сестра ми и мен бе позволено да докоснем влажната й и студена ръка, да целунем трескавите й устни и сетне да се оттеглим. Спомням си, че веднъж незабелязано изтрих устните си и излязох от онази стая, поглеждайки встрани да видя дали сестра ми или другите не са забелязали греховната ми постъпка.
Когато д-р Кларк и италианският лекар отворили трупа на Кийтс по-малко от трийсет часа след смъртта му, те открили, както пише на един свой приятел Севърн „…най-лошата възможна туберкулоза — дробовете бяха изцяло разрушени — клетките бяха съвсем изчезнали“. Нито д-р Кларк, нито италианският лекар не можели да си представят как е живял Кийтс през онези последни два или повече месеца.
Мисля за това, докато седя в тъмната стая, гледам навън тъмния площад и през цялото време слушам кипенето в гърдите и гърлото си, усещам болката като пожар в тялото си и още по-ужасната болка от виковете в ума ми: виковете на Мартин Силенъс на дървото, страдащ, защото написа стиховете, които бях прекалено слаб и страхлив да довърша; виковете на Федман Касад, докато се готви да умре в лапите на Шрайка; виковете на консула, докато го принуждават повторно да извърши предателство; виковете на хиляди храмери, които оплакват смъртта и на света си, и на техния брат Хет Мастийн; виковете на Брон Ламиа, докато мисли за мъртвия си любим, моето копие; виковете на Пол Дюре, докато лежи и се бори с изгарянията и шока от спомени, отлично съзнавайки очакващите го кръстоиди на гърдите му; виковете на Сол Уайнтрауб, докато блъска с юмрук по земята на Хиперион и зове детето си, а в ушите му все още кънти бебешкият плач на Рахил.
— По дяволите — тихо казвам аз и удрям с юмрук по камъка и хоросана на рамката на прозореца. — По дяволите.
След малко, точно когато първите бегли лъчи предизвестяват зазоряването, аз се отдръпвам от прозореца, намирам леглото си и лягам само за миг, за да затворя очи.
Генерал-губернатор Тео Лейн се събуди от звуците на музика. Той премигна и се огледа, разпознавайки близкия хранителен резервоар и корабното болнично отделение, сякаш от някакъв сън. Тео разбра, че е в мека, черна пижама и че е спал на леглото за прегледи в болничното отделение. Изтеклите дванайсет часа започнаха сами да се съшиват от разпокъсаните му спомени: изваждат го от лечебния резервоар, слагат му сензори, консулът и някакъв друг мъж се навеждат над него, задават му въпроси — той им отвръща, като че ли наистина е в съзнание, а после отново заспива, сънува Хиперион и горящите му градове. Не, не е било сън.
Тео седна и почувства, че едва не се понася от леглото. Намери дрехите си чисти и спретнато
