време, се срещнах с този рояк за продължителни преговори.
— Хегемонията ли представляваше? — попита Тео. Лицето на червенокосия изглеждаше много по- възрастно и набръчкано от тревога.
— Представлявах фракцията на сенатор Гладстоун — отвърна консулът. — Това беше преди за пръв път да бъде избрана за президент. Групата й ми обясни, че една вътрешна битка на сили в Техноцентъра може да се повлияе от вкарването на Хиперион в Протектората на Мрежата. Най-лесният начин да го постигнем, беше да позволим при прокудените да изтече информация… информация, която щеше да ги накара да нападнат Хиперион и така да предизвикат изпращането там на флотата на Хегемонията.
— И вие направихте това? — В гласа на Арундес не се усещаше вълнение, макар че жена му и големите му деца живееха на Ренесанс Вектор, вече на по-малко от осемдесет часа от вълната на нахлуването.
Консулът се отпусна във възглавниците.
— Не. Разказах на прокудените за плана. Те ме пратиха обратно в Мрежата като двоен агент. Възнамеряваха да завладеят Хиперион, но в момент по техен избор.
Тео се наведе напред, стиснал много силно ръце.
— През всичките тези години на консулство…
— Чаках известие от прокудените — безизразно продължи консулът. — Разбирате ли, те разполагаха с устройство, което щеше да унищожи антиентропните полета около Гробниците на времето. Да ги отвори, когато бъдеха готови. Да позволи на Шрайка да свали оковите си.
— Значи прокудените са направили това — каза Тео.
— Не — отвърна консулът. — Аз го направих. Предадох прокудените, точно както предадох Гладстоун и Хегемонията. Застрелях жената от прокудените, която нагласяше устройството… нея и техниците с нея… и го включих. Антиентропните полета бяха унищожени. Беше подготвено последното поклонничество. Шрайка е свободен.
Тео се втренчи в бившия си наставник. В зелените очи на по-младия мъж имаше повече удивление, отколкото гняв.
— Защо? Защо направи всичко това?
Консулът му разказа, накратко и безстрастно, за баба си Сайри от Мауи-Обетована и за бунта й срещу Хегемонията — бунт, който не загинал заедно с нея и любимия й, дядото на консула.
Арундес се изправи от ямката и се приближи до прозореца срещу балкона. Слънчевата светлина струеше върху краката му и тъмносиния килим.
— Знаят ли прокудените какво сте извършил?
— Вече знаят — отвърна консулът. — Казах на Фрийман Ванц и другите, когато пристигнахме.
Тео започна да се разхожда из ямката.
— Значи тази среща, на която отиваме, може да се превърне в процес? Консулът се усмихна.
— Или в екзекуция.
Тео спря, свил и двете си ръце в юмруци.
— И Гладстоун е знаела това, когато ви помоли отново да дойдете тук?
— Да.
Тео се извърна настрани.
— Не знам дали искам да ви екзекутират или не. Мелио Арундес се извърна от прозореца.
— Не каза ли Ванц, че ще пратят лодка да ни вземе? Нещо в гласа му накара другите двама мъже да се приближат до прозореца. Светът, на който се бяха приземили, беше средно голям астероид, обкръжен от задържащо поле клас десет и бе тераформиран в сфера от поколения вятър, вода и грижливо преустройство. Слънцето на Хиперион залязваше зад прекалено близкия хоризонт и няколкото километра безлична трева се люлееше на бродещия вятър. Под кораба през ливадата бавно течеше широк поток или тясна река, приближаваше хоризонта, а после като че ли политаше нагоре в обърнат с главата надолу водопад, извиваше се през далечното задържащо поле в мрака на космоса и изчезваше в лентичка, прекалено тясна, за да се вижда.
По този безкрайно висок водопад се спускаше някаква лодка и приближаваше повърхността на малкия им свят. До носа и кърмата й се виждаха хуманоидни фигури.
— Боже мой — прошепна Тео.
— Най-добре да се приготвяме — каза консулът. — Това е ескортът ни.
Навън слънцето залязваше с изумителна скорост, пращаше последните си лъчи през завесата от вода на половин километър над покрилата се със сенки земя и ошарваше ултрамариненото небе с дъги с почти плашещ цвят и твърдост.
40.
Когато Хънт ме събужда, вече е късна утрин. Той пристига със закуска на поднос и уплашен поглед в тъмните си очи.
Питам го:
— Откъде намери храната?
— Долу има някакво малко ресторантче. Храната просто чакаше там, но нямаше никакви хора. Кимвам.
— Малката trattoria на синьора Ангелети — обяснявам му аз. — Тя не е добра готвачка. — Спомням си загрижеността на д-р Кларк за храненето ми — той чувстваше, че туберкулозата се е настанила в стомаха ми и ме държеше на гладна диета от мляко и хляб, а отвреме-навреме и малко риба. Странно колко много страдащи представители на човечеството са влезли във вечността с ум, завладян от червата им, от раните им от залежаване или от оскъдността на диетата им.
Отново вдигам очи към Хънт.
— Какво има?
Помощникът на Гладстоун се е приближил до прозореца и изглежда погълнат от гледката на площада отдолу. Чувам ромоленето на фонтана на Бернини.
— Излязох да се поразходя, докато спеше — бавно казва Хънт, — просто в случай, че наоколо може да има някой човек. Или телефон, или телепортатор.
— Разбира се — отвръщам аз.
— Просто поизлязох навън… по… — Той се обръща и облизва устни. — Там навън има нещо, Севърн. На улицата, в основата на стълбището. Не съм сигурен, но мисля, че е…
— Шрайка — допълвам аз. Хънт кима.
— Видя ли го?
— Не, но не съм изненадан.
— Той е… той е ужасен, Севърн. В него има нещо, от което ме побиват тръпки. Оттук… можеш просто да го зърнеш в сенките от другата страна на стълбището.
Понечвам да се изправя, но внезапен пристъп на кашлица и усещането за надигащи се в гърдите и гърлото ми храчки ме карат да се отпусна обратно на възглавниците.
— Знам как изглежда, Хънт. Не се тревожи, той не е тук за теб. — Гласът ми звучи по-уверено, отколкото се чувствам.
— А за теб ли?
— Не мисля така — произнасям в промеждутъците на опитите да си поема въздух. — Струва ми се, той е тук, просто за да е сигурно, че няма да се опитам да си тръгна… да намеря друго място, където да умра.
Хънт се връща при леглото.
— Ти няма да умреш, Севърн. Не отвръщам нищо.
Той сяда в стола с изправена облегалка до леглото и взима изстиващата чаша чай.
— Ако умреш, какво ще стане с мен?
— Не зная — честно казвам аз. — Ако умра, не зная дори какво ще стане с мен.
Сериозните болести притежават някакъв солипсизъм32, който привлича вниманието на човек така сигурно, както астрономическата черна дупка хваща всичко, което е имало лошия късмет да попадне в критичния й радиус. Дните бавно изтичат и аз болезнено осъзнавам движението на слънчевата светлина по грубата стена, усещам пижамата под дланта си, чувствам треската,
