която се надига в мен като гадене и изгаря сама в пещта на ума ми, но най-силно усещам болката. Вече не моята болка, защото малкото часове или дни от стягането в гърлото ми и изгарянето в гърдите ми са поносими, почти радостно приветствани като омразен стар приятел, срещнат в непознат град, а болката на другите… на всички други. Тя бие в мозъка ми като звук от разбита плоча, като железен чук, който удря без прекъсване по желязна наковалня и няма къде да избягам от нея.
Мозъкът ми приема това като екот и го превръща в поезия. По цял ден и по цяла нощ болката на вселената приижда и броди в трескавите коридори на ума ми като стих, видение, стихотворни образи, като сложен, безкраен танц на езика, вече успокоителна като соло на флейта, вече толкова остра, пронизителна и объркваща, колкото десетина едновременно настройващи инструментите си оркестри, но винаги стих, винаги поезия.
По някое време към залез слънце се събуждам от по лу дрямката, прекъсвам съня за полковник Касад, който се бие с Шрайка за живота на Сол и Брон Ламиа, и заварвам Хънт да седи до прозореца, а привечерната светлина придава на продълговатото му лице цвят на теракота.
— Още ли е там? — питам го аз с глас, стържещ като пила по камък.
Хънт скача, после се обръща към мен с извинителна усмивка и първото изчервяване, което някога съм виждал на тази строга физиономия.
— Шрайка ли? — пита той. — Не зная. Не съм го виждал от известно време. — Чувствам, че е там. Той ме гледа. — Ти как си?
— Умиращ. — Моментално съжалявам за егоизма на това лекомислие, колкото и вярно да е то, когато виждам болката, която причинява на Хънт. — Всичко е наред — почти весело казвам аз. — Правил съм го преди. Сякаш не умирам аз. Аз съществувам като личност дълбоко в Техноцентъра. Умира само това тяло. Този киборг на Джон Кийтс. Тази двайсет и седем годишна илюзия за плът и кръв, и чужди асоциации.
Хънт се приближава и сяда на ръба на леглото. С удивление разбирам, че през деня е сменил чаршафите, заменил е изцапания ми с кръв юрган със своя собствен.
— Твоята личност е ИИ в Техноцентъра — обажда се той. — Тогава трябва да си в състояние да влезеш в инфосферата.
Поклащам глава, прекалено изтощен, за да споря.
— Когато семейство Филомел те отвлече, ние те проследихме чрез достъпния ти път в инфосферата — упорства Хънт. — Не е задължително да се свържеш лично с Гладстоун. Просто остави съобщение там, където да може да го намери службата за сигурност.
— Не — със стържещ глас възразявам аз, — Техноцентърът не иска това.
— Блокират ли те? Спират ли те?
— Още не. Но ще го направят. — Изричам думите откъслечно между опитите да си поема въздух, сякаш поставям яйца обратно в гнездо. Изведнъж си спомням една бележка, която пратих на скъпата си Фани малко след сериозен кръвоизлив, но почти година, преди кръвоизливите да ме убият. Бях написал: „Щом трябва, ще умра — казвах си сам, — без да съм оставил нищо безсмъртно след себе си — нищо, което да направи приятелите ми горди от паметта ми, — но обичах принципа на красотата във всички неща и ако имах време, щях да накарам хората да ме запомнят.“ Сега тези думи ми се струваха несериозни, егоцентрични, идиотски и наивни… но въпреки това все още отчаяно вярвах в тях. Ако бях имал време… месеците, които бях прекарал на Есперанс, преструвайки се на визиохудожник, дните, изгубени с Гладстоун в правителствените зали, когато бих могъл да пиша…
— Откъде знаеш, без да си опитал? — пита Хънт.
— Какво? — сепвам се аз. Простото усилие от изричането на двете срички отново предизвиква кашлица и пристъпът завършва едва, когато изплювам полутвърди топки кръв в легена, донесен ми бързо от Хънт. Отпускам се на леглото и се опитвам да се фокусирам върху лицето му. В тясната стая започва да се стъмва, а нито един от двама ни не беше запалил лампа. Навън фонтанът силно клокочи.
— Какво? — питам отново, като се опитвам да остана тук, въпреки че сънят и сънищата ме теглят. — Какво да съм опитал?
— Да оставиш съобщение чрез инфосферата — прошепва той. — Да се свържеш с някого.
— И какво съобщение би трябвало да оставя, Лейт? — питам аз. За пръв път използвам малкото му име.
— Къде сме. Как ни отвлече Техноцентърът. Каквото и да е.
— Добре — съгласявам се аз и затварям очи. — Ще опитам. Не мисля, че ще ми позволят, но обещавам да опитам.
Чувствам как ръката на Хънт стисва моята. Дори през омайващите приливи на умора, този внезапен човешки контакт е достатъчен, за да накара в очите ми да се появят сълзи.
Ще опитам. Преди да се предам на сънищата или смъртта, ще опитам.
Полковник Федман Касад извика бойния вик на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и се хвърли през прашната буря да пресрещне Шрайка, преди той да е изминал последните трийсет метра до мястото, където Сол Уайнтрауб беше клекнал до Брон Ламиа.
Шрайка спря, главата му безшумно се завъртя, а червените му очи блестяха. Касад вдигна щурмовата си пушка и се спусна по склона с безразсъдна скорост.
Шрайка се премести.
Касад видя движението му през времето като бавно размазано петно, забелязвайки, докато наблюдаваше Шрайка, че движението в долината е спряло, пясъкът неподвижно е увиснал във въздуха, а светлината от блестящите Гробници е придобила плътен, кехлибарен оттенък. Пластокостюмът на полковника някак си се местеше с Шрайка, следваше движението му през времето.
Създанието предпазливо вдигна глава, четирите му ръце се протегнаха като остриета на нож, пръстите му се отвориха в остро приветствие.
Касад рязко спря на десет метра от нещото, активира щурмовата пушка и взриви пясъка зад Шрайка с широколъчев изстрел на пълна мощност.
Шрайка проблясна, когато черупката му и подобните на скулптури от стомана крака отразиха адската светлина зад и около него. После триметровото чудовище започна да потъва — пясъкът под него заклокочи в езеро от стопено стъкло. Касад триумфално извика и се приближи, насочил широкия лъч към Шрайка и земята така, както бе пръскал другарчетата си с откраднати напоителни маркучи като дете в бедняшките квартали на Тарзис.
Шрайка потъваше. Ръцете му опипваха пясъка и скалите, опитваха се да се хванат за нещо. Хвърчаха искри. Той се премести, времето се затича назад като превъртан филм, но Касад се преместваше с него, съзнавайки, че Монита му помага, че костюмът й се е слял с неговия и тя го води през времето, а после отново пръскаше създанието с концентрирана топлина, по-силна от слънчевата повърхност, стопяваше пясъка под него и наблюдаваше как скалите наоколо му избухват в пламък.
Както потъваше в котела си от пламък и стопена скала, Шрайка отметна назад глава, отвори широката цепнатина на устата си и изрева.
Касад едва не спря да стреля в шока си от този звук. Писъкът на Шрайка отекна като рев на дракон, смесен с взрива на ядрена ракета. Той разклати зъбите на полковника, проехтя в скалните стени и накара праха във въздуха да падне обратно на земята. Касад превключи на високоскоростна твърда стрелба и изстреля десет хиляди микроиглички в лицето на създанието.
Шрайка се премести — с години, според шеметното усещане за пренасяне в костите и мозъка на Касад — и вече не бяха в долината, а на борда на вятърната гемия и се носеха по Тревното море. Времето се възобнови, Шрайка скочи напред и с металните си ръце, от които капеше стопено стъкло, сграбчи щурмовата пушка на Касад. Полковникът не пусна оръжието и двамата се заклатушкаха в тромав танц. Шрайка завъртя допълнителния си чифт ръце и крака, покрит със стоманени шипове, Касад отскачаше, бягаше и същевременно отчаяно стискаше пушката си.
Бяха в някакво малко помещение. Монита присъстваше като сянка в ъгъла, а някаква друга фигура, висок, покрит с качулка мъж, се придвижи с ултрабавна скорост, за да избегне внезапното размазано петно от ръце и шипове в тясното пространство. Въпреки филтрите на пластокостюма, Касад видя синьо- виолетовото енергийно поле на ерг, което пулсираше и нарастваше, а после се отдръпна от време- насилието на органичните антиентропни полета на Шрайка.
