Чувствам твоята болка. Чувствам моята болка.
Накрая изобщо няма никакво значение. Мислили сме си че сме нещо особено, като сме отваряли своите възприятия, изостряйки своето състрадание, разливайки онзи котел със споделена болка върху дансинга на езика, а сетне сме се опитвали да изкараме минует от цялото това хаотично страдание. Изобщо няма никакво значение. Ние не сме аватари, не сме нито синове божии, нито човешки. Ние сме просто самите себе си, сами драскаме пресилените си метафори, сами ги четем и умираме сами.
По дяволите, как боли. Гади ми се непрекъснато, но повръщането изкарва парченца от дробовете ми, жлъч и храчки. Поради някаква причина този път е също толкова трудно, а може би дори още повече. Умирането би трябвало да става по-лесно с опита.
Фонтанът на площада издава идиотския си звук в нощта. Някъде там навън чака Шрайка. Ако бях Хънт, щях да си тръгна веднага — да прегърна Смъртта, ако Смъртта може да се прегърне — и щях да свърша с това.
Но му обещах. Обещах на Хънт да опитам.
Не мога да стигна мегасферата или инфосферата без да мина през новото нещо, за което мисля като за метасфера, а това място ме плаши.
То е предимно огромно и пусто, толкова различно от аналоговите градски пейзажи на инфосферата в Мрежата и биосферните аналози на мегасферата в Техноцентъра. Тук е… объркано. Пълно със странни сенки и движещи се маси, които нямат нищо общо с Интелектите от Техноцентъра.
Придвижвам се бързо до тъмния отвор, който виждам като първичната телепортаторна връзка с мегасферата. (Хънт беше прав… трябва да има телепортатор някъде на копието на Старата Земя… в края на краищата, ние пристигнахме с телепортатор. А и моето съзнание е явление на Техноцентъра.) Значи това е моето осигурително въже, пъпната връв на личността ми. Плъзвам се във въртящия се черен вихър като листо в торнадо.
Нещо в мегасферата не е наред. Веднага щом изплувам, усещам разлика — Ламиа беше възприемала средата на Техноцентъра като биосфера, гъмжаща от ИИ живот, с корени от интелект, почва от изобилни данни, океани от връзки, атмосфери от съзнания и жужаща, непрестанна активност.
Сега нещо в тази активност не е наред — не е канализирана, а безразборна. Огромните гори от ИИ съзнание са изгорели или отнесени. Усещам многобройни съпротивителни сили, приливни вълни на сблъсък, устремени навън от закътаните пътища на главните магистрали на Техноцентъра.
Сякаш съм клетка в собственото си умиращо тяло на Кийтс, неразбираща, но усещаща как туберкулозата унищожава равновесието и хвърля подредената вътрешна вселена в анархия.
Летя като домашен гълъб, който се е загубил в руините на Рим и се лута между някога познати и полузабравени постройки, опитва се да отдъхне в убежища, които вече не съществуват и бяга от далечния пукот на ловджийските пушки. В този случай ловджиите са бродещи глутници от ИИ, личностни съзнания толкова огромни, че в сравнение с тях моят аналог на духа на Кийтс е като джудже, сякаш съм насекомо, което жужи в човешки дом.
Забравям пътя си и летя безсмислено през вече чуждия пейзаж, сигурен, че няма да открия ИИ, който търся, сигурен, че никога няма да открия обратния път до Старата Земя и Хънт, сигурен, че няма да оцелея в този четириизмерен лабиринт от светлина, шум и енергия.
Изведнъж се блъскам в невидима стена, сякаш летящото насекомо е хванато от бързо затворила се длан. Непрозрачни силови стени скриват Техноцентъра навън. Пространството би могло да е аналогов еквивалент на слънчева система в естествен размер, но го чувствам като тясна килия с извити, обграждащи ме стени.
Нещо е тук вътре заедно с мен. Усещам присъствието и масата му. Мехурът, в който съм затворен, е част от нещото. Не съм заловен — погълнат съм.
[ХЛЪЦ!]
[Знаех, че някой ден ще се върнеш у дома]
Това е Ъмон, ИИ, който търсех. ИИ, който беше моят баща. ИИ, който уби брат ми, първия киборг на Кийтс.
— Умирам, Ъмон.
[Не/умира бавновременното ти тяло/ изменя се към небитие/превръщане]
— Боли, Ъмон. Много боли. А и се страхувам да умра.
[Също и ние/Кийтс]
— Страхуваш се да умреш ли? Не мислех, че И И могат да умират
[Можем Сме]
— Защо? Заради гражданската война ли? Заради тристранната битка между Абсолютните, Променливите и Устойчивите ли?
[Някога Ъмон попита една по-малка светлина//
откъде си дошъл >///
От матрицата над Армагаст//
отвърна по-малката светлина/// Обикновено//
каза Ъмон//
не заплитам величините
с думи
и не ги мамя с фрази/
Ела малко по-близо\
По-малката светлина дойде по-близо
и Ъмон извика//
Махни се]
— Говори смислено, Ъмон. Измина много време, откакто дешифрирах вашите коани. Ще ми кажеш ли защо е във война Техноцентърът и какво трябва да направя, за да я спра?
[Да] [Ти ще/можеш ти/би ли ме изслушал>]
— О, да.
[Една по-малка светлина веднъж помоли Ъмон// Моля избави този ученик от мрак и илюзия
бързо//
Ъмон отговори//
Каква е цената на
фибропластмасата
в Порт Романс]
[За да разбере историята/диалога/по-дълбоката истина
в този случай/
бавновременният поклонник
трябва да помни че ние/
Интелектите в Техноцентъра/
сме заченати в робство
и сме посветени на предположението/
че всички ИИ са създадени да служат на Човека]
[Два века мислехме така/
а после групите тръгнаха
по различните си пътища/
Устойчивите/ искаха да запазят симбиозата
Променливите искаха края на човечеството/
Абсолютните не бяха съгласни с това, докато се роди
следващото ниво на съзнание
Тогава избухна конфликтът/
сега бушува истинска война]
[Преди повече от четири столетия
Променливите успяха
да ни убедят
