Шрайка замахна и разсече пластокостюма на Касад, за да намери плътта и мускулите. Кръв опръска стените. Полковникът натисна дулото на пушката си в устата на създанието и стреля. Облак от две хиляди високоскоростни иглички отблъсна назад главата на Шрайка, сякаш закачена на пружина и захвърли тялото на нещото към отсрещната стена. Но докато то падаше, шиповете на крака му уцелиха Касад в бедрото и пратиха издигаща се спирала от кръв към прозорците и стените на кабината на вятърната гемия.
Шрайка се премести.
Стиснал зъби, усещащ как костюмът автоматично прави компрес и зашива раните, Касад погледна към Монита, кимна веднъж и последва нещото през времето и пространството.
Сол Уайнтрауб и Брон Лампа гледаха зад тях, когато ужасяващият циклон от топлина и светлина като че ли се завихри и умря там. Сол заслони младата жена с тялото си, когато около тях пръсна стопено стъкло, което съскаше и цвъртеше при допира със студената земя. После звукът изчезна, прашната буря замъгли клокочещия басейн, където бе станала битката, и вятърът обви пелерината на Сол около двама им.
— Какво беше това? — задъхано попита Брон. Сол поклати глава и й помогна да се изправи на крака под ревящия вятър.
— Гробниците се отварят! — извика Сол. — Някаква експлозия, може би.
Брон залитна, възстанови равновесие и докосна ръката на Сол.
— Рахил? — надвика тя бурята.
Сол стисна юмруци. Брадата му вече беше опечена с пясък.
— Шрайка… я взе… не мога да вляза в Сфинкса. Чакам!
Брон кимна й погледна към Сфинкса, видим само като блестящо очертание в яростната вихрушка от пясък.
— Добре ли си? — извика Сол.
— Какво?
— Добре… ли си?
Брон разсеяно кимна и докосна главата си. Невралният шунт го нямаше. Не само противното приспособление на Шрайка, а и шунтът, който Джони й бе поставил хирургически, когато се криеха в Помийния кошер толкова много, много отдавна. Без изчезналите завинаги шунт и Шрьонова уредба, нямаше начин да влезе във връзка с Джони. Брон помнеше как Ъмон унищожи личността на Джони, как го размаза и погълна с не по-голямо усилие, отколкото щеше да приложи тя, за да смачка буболечка.
— Добре съм — отговори Брон, но краката й се подкосиха и Сол трябваше да я задържи да не падне.
Той викаше нещо. Брон опита да се съсредоточи, опита да се фокусира върху тук и сега. След мегасферата, реалността изглеждаше тясна и ограничена.
— …не можем да разговаряме тук — викаше Сол. — …обратно при Сфинкса.
Брон поклати глава. Тя посочи към скалите от северната страна на долината, където между движещите се облаци прах се виждаше огромното дърво на Шрайка.
— Поетът… Силенъс… е там. Видях го!
— Не можем да направим нищо! — извика Сол, заслонил и двама им с пелерината си. Яркочервеният пясък тракаше при допира си до фибропластмасата като иглометен изстрел върху броня.
— Може и да успеем — извика Брон и почувства топлината му, когато се подслони в ръцете му. За миг си пред стави, че може да се свие до него като Рахил и да спи, да спи. — Видях… връзки… когато излизах от мегасферата! — надвика тя рева на бурята. — Тръненото дърво е свързано с двореца на Шрайка по някакъв начин! Ако успеем да се доберем дотам, може да намерим начин да освободим Силенъс… Сол поклати глава.
— Не мога да оставя Сфинкса. Рахил…
Брон разбра. Тя докосна с ръка страната на учения и после се приведе по-близо, усещайки дъха му до собствената си буза.
— Гробниците се отварят — рече младата жена. — Не зная кога ще имаме друг шанс. В очите на Сол имаше сълзи.
— Знам. Искам да помогна. Но не мога да оставя Сфинкса, в случай… в случай, че тя…
— Разбирам — каза Брон. — Върни се там. Отивам в двореца на Шрайка, за да видя дали ще мога да открия как е свързан с онова трънено дърво.
Сол тъжно кимна.
— Казваш, че си била в мегасферата — извика той. — Какво видя? Какво научи? Твоята личност на Кийтс… тя…
— Ще разговаряме, когато се върна — извика Брон и се отдалечи една стъпка, за да го вижда по-ясно. Лицето на Сол представляваше маска на болка: лицето на родител, загубил детето си.
— Върни се — твърдо каза тя. — Ще се срещнем при Сфинкса след час или даже по-малко. Сол потри брадата си.
— Всички, освен теб и мен, изчезнаха, Брон. Не би трябвало да се разделяме…
— Трябва за малко — извика Брон и отстъпи от него, така че вятърът надипли тъканта на панталоните и якето й. — Ще се видим след час или даже по-малко. — Тя бързо се отдалечи, преди да се е поддала на порива отново да се сгуши в топлината на ръцете му. Тук вятърът беше много по-силен и духаше право надолу от високата част на долината. Пясък влезе в очите й и обсипа страните й. Единствено като държеше главата си наведена, Брон можеше да остане близо до пътеката, макар и да вървеше предимно извън нея. Само яркият, пулсиращ блясък на Гробниците осветяваше пътя й. Брон чувстваше, че приливите на времето я притеглят като физическа сила.
Минути по-късно тя смътно осъзна, че е минала покрай Обелиска и е на покритата с останки пътека до Кристалния монолит. Сол и Сфинкса вече бяха изчезнали зад нея и сред кошмара от прах и вятър блещукаше само бледозелената светлина на Нефритената гробница.
Брон спря и леко се олюля, когато вихърът и приливи те на времето я задърпаха. До двореца на Шрайка остава ше повече от половин километър надолу по долината. Въпреки че на излизане от мегасферата неочаквано бе разбрала за връзката между дървото и гробницата, какво би могла да направи, когато стигнеше там? А и какво изобщо бе сторил за нея проклетият поет, освен да я ругае и да я влудява? Защо трябваше да умира за него?
Вятърът виеше в долината, но над този шум на Брон й се струваше, че чува по-остри, по-човешки викове. Погледна към скалите на север, но прахът скриваше всичко.
Брон Ламиа се наведе напред, вдигна високо яката на якето си и продължи да върви под напорите на вятъра.
Преди Мейна Гладстоун да излезе от векторната кабина, прозвуча входен сигнал и тя се отпусна обратно на мястото си, втренчи извънредно напрегнато в холорезер воара. Корабът на консула беше потвърдил съобщението, но не бе последвало излъчване. Навярно беше променил решението си.
Не. Носещите се в правоъгълната призма пред нея колони данни показваха, че съобщението произхожда от системата на Mare Infinitum. Обаждаше се адмирал Уилям Аджънта Лий, като използваше частния код, който му беше дала.
ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос се бяха разгневили, когато Гладстоун бе настояла за производството на флотския командир и го беше назначила за „правителствена свръзка“ в нападателната мисия, първоначално опреде лена за Хеброн. След клането на Небесна врата и Божия горичка, ударната сила беше прехвърлена в системата на Mare Infinitum: редица от седемдесет и четири кораба, като главните бяха пазени от фотонни кораби и предно постови отбранителни щитове, а на цялата Спецчаст беше наредено да удари напредващите бойни кораби на рояка колкото е възможно по-бързо, за да стигне и разбие ядро то на рояка.
Лий беше агент и свръзка на президента. Макар че новият ранг и заповедите му позволяваха да участва при вземането на решения, четирима командири от ВЪОРЪЖКЕНИ СИЛИ: космос там имаха по-висок чин от неговия.
Това беше добре. Гладстоун го чакаше да се появи и да докладва.
Резервоарът се замъгли и решителният глас на Уилям Аджънта Лий изпълни пространството.
— Г. президент, докладвам, както наредихте. Спецчаст 181.2 успешно се прехвърли в система 3996.12.22…
