Гладстоун премига от изненада, преди да си спомни, че това беше официалният код на G-звездната система, в която се намираше Mare Infinitum. Човек рядко се замисля за географията извън самия свят на Мрежата.
— …Щурмовите кораби на рояка остават на сто и двайсет минути от смъртоносния радиус на планетата-цел — казваше Лий. Гладстоун знаеше, че смъртоносният радиус е най-общо разстояние от 0.13 АЕ, на което стандартните корабни оръжия ставаха ефективни, въпреки защитата на фоновите полета. Mare Infinitum нямаше защитни полета. Новият адмирал продължаваше: — Срещата с предните елементи се очаква в 1732:26 по стандарта на Мрежата, приблизително след двайсет и пет минути. Спецчастта е конфигурирана за максимално проникване във врага. Два скокови кораба ще позволят вкарването на нов личен състав или оръжия, докато телепортаторите са блокирани по време на битката. Крайцерът, на който нося знамето си — КХ „Градина Одисея“ — ще изпълни специалната ви заповед при първа възможност. Уилям Лий, край на съобщението.
Образът се сви в бяла, въртяща се сфера, докато не свърши изписването на предавателните кодове.
— Ще отговорите ли? — попита компютърът на предавателя.
— Съобщението прието — отвърна Гладстоун. — Действайте.
Гладстоун излезе в кабинета си и завари Седептра Акаси да я чака. Привлекателното й лице беше смръщено от загриженост.
— Какво има?
— Военният съвет е готов да се събере отново — отвърна помощничката. — Сенатор Колчев чака да се срещне с вас по въпрос, за който твърди, че е спешен.
— Прати го да влезе. Кажи на Съвета, че ще дойда след пет минути. — Гладстоун седна зад старото бюро и устоя на порива да затвори очи. Беше много уморена. Но когато Колчев влезе, очите й бяха отворени. — Седни, Гейбриъл Фьодор.
Масивният лусианец се заразхожда назад-напред.
— Да седна, как ли пък не. Знаеш ли какво става, Мейна?
Тя леко се усмихна.
— Имаш предвид войната ли? Краят на живота, както го виждаме? Това ли?
Колчев удари с юмрук по дланта на другата си ръка.
— Не, нямам предвид това, по дяволите. Имам предвид политическия ти разгром. Следиш ли Всеобема?
— Когато мога.
— Тогава знаеш, че някои сенатори и въртящи се около Сената фигури мобилизират поддръжка за гласуването на вот на недоверие. Неизбежно е, Мейна. Въпрос е само на време.
— Зная това, Гейбриъл. Защо не седнеш? Имаме минута-две преди да трябва да се върнем във Военния салон. Колчев почти се стовари върху стола.
— Имам предвид, по дяволите, че дори жена ми се е заела да събира гласове срещу теб, Мейна. Гладстоун се усмихна по-широко.
— Судет никога не е била сред първите ми поддръжници, Гейбриъл. — Усмивката изчезна. — Не съм следила дебатите през последните двайсет минути. Колко време мислиш, че ми остава?
— Осем часа, а може и по-малко. Гладстоун кимна.
— Не ми трябва повече.
— Не ти трябва ли? За какво, по дяволите, говориш, да ти трябва? Кой друг мислиш, че ще е в състояние да бъде президент по време на войната?
— Ти — отвърна Гладстоун. — Няма съмнение, че ти ще бъдеш моят приемник. Колчев измърмори нещо.
— Навярно войната няма да продължи дълго — каза Гладстоун, сякаш размишляваше на глас.
— Какво? А, имаш предвид свръхоръжието на Техноцентъра. Да, Албедо е направил работен модел в някаква база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ някъде си и иска Съветът да отдели време, за да го види. Чиста загуба на време, ако питаш мен.
Гладстоун почувства нещо като студена ръка, стиснала сърцето й.
— Жезълът на смъртта? Техноцентърът вече разполага с такъв?
— С повече от един, но само един е натоварен на фотонен кораб.
— Кой е наредил това, Гейбриъл?
— Морпурго даде заповед за подготовката. — Тежкият сенатор се наведе напред. — Защо, Мейна, какво има? Това нещо не може да се използва без разрешението на президента.
Гладстоун погледна стария си колега от Сената.
— Ние сме много далеч от Pax Hegemonica33, нали, Гейбриъл?
Лусианецът отново изсумтя, но в резките му черти се долавяше болка.
— Само по наша вина. Предишното правителство послуша Техноцентъра и допусна Бреша да примами един от рояците. След като този конфликт отмина, ти послуша други елементи на Техноцентъра и вкара Хиперион в Мрежата.
— Мислиш, че пращането на флота, която да отбранява Хиперион, е предизвикало разширяването на войната? Колчев вдигна очи.
— Не, не, невъзможно. Онези кораби на прокудените са тръгнали още отпреди век, нали? Само да ги бяхме открили по-рано. Или да бяхме намерили начин да прекратим с преговори тази гадост.
Инфотермът на Гладстоун иззвъня.
— Време е да се връщаме — тихо каза тя. — Съветник Албедо навярно иска да ни покаже оръжието, което ще спечели войната.
41.
По-лесно е да се понеса в инфосферата, отколкото да лежа тук през безкрайната нощ, да слушам фонтана и да чакам следващия кръвоизлив. Тази слабост е по-лоша от омаломощаването — тя ме превръща в празен човек, само черупка без вътрешности. Спомням си, когато Фани се грижеше за мен по време на оздравяването ми в Уентуърт Плейс, гласа й и философските й размишления: „Има ли друг Живот? Дали ще се събудя и ще разбера, че всичко това е сън? Сигурно има, не може да сме създадени за такова страдание“.
О, Фани, само да знаеше! Ние сме създадени точно за такова страдание. Накрая то е всичко, което сме, тези прозрачни приливи на самосъзнание между разбиващите вълни от болка. Обречени сме и сме създадени да носим със себе си болката, да я притискаме силно до гърдите си като младия спартански крадец, скрил вълчето така, че да може да изяде вътрешностите му. Кое друго създание в широките владения Божии би носило спомена за теб, Фани, през тези деветстотин години и би му позволило да го разяжда, макар че туберкулозата върши същата работа без никакви усилия?
Думите ме обсипват. Мисълта за книги ми причинява физическа болка. Поезия отеква в ума ми и ако бях в състояние да я прогоня, щях да го сторя веднага.
Мартин Силенъс: чувам те, разпнат на живия си кръст от тръни. Ти пееш стихове като мантра и се питаш кой Дантев бог те е проклел да висиш на това място. Веднъж ти каза — мислено бях там, докато разказваше историята си на другите! — ти каза:
„За да бъдеш поет, разбрах аз, истински поет, трябва да станеш въплътеният Аватар34 на човечеството; да приемеш мантията на поет означава да понесеш кръста на Сина Човешки, да изстрадаш родилните мъки на Душата-Майка на Човечеството.
Да бъдеш истински поет означава да станеш Бог.“
Е, Мартин, стари колега, стари приятелю, ти носиш кръста и изстрадваш родилните мъки, но дали си по-близо до това да станеш Бог? Или просто се чувстваш като някой нещастен идиот, от корема на когото стърчи триметрово копие и усещаш хладната стомана там, където преди е бил черният ти дроб? Боли, нали?
