подредени на съседната лавица и бързо се облече, като чуваше, че музиката продължава да се носи, ту се извисяваше, ту почти заглъхваше, но се носеше непрекъснато, с акустична натрапчивост, която предполагаше, че е на живо, а не запис.
Тео мина по късото стълбище до лекарския пулт и спря изненадан, щом разбра, че корабът е отворен, балконът разпънат, а задържащото поле очевидно изключено. Гравитацията беше минимална: достатъчна, за да го задържи до пулта, но не много по-силна — навярно 20 % или по-малко от тази на Хиперион, може би една шеста от стандартната.
Корабът беше отворен. Ярка слънчева светлина струеше през отворената врата към балкона, където консулът свиреше на древния инструмент, наричан от него пиано. Тео позна археолога, Арундес, облегнат на отвора на корпуса с чаша в ръка. Консулът свиреше нещо много старо и сложно — ръцете му представляваха замъглено петно върху клавишите. Генерал-губернаторът се приближи още, понечи да прошепне нещо на усмихнатия Арундес, но после шокирано спря и зяпна.
Зад балкона, трийсет метра надолу, силната слънчева светлина падаше върху яркозелена ливада, простираща се до прекалено близкия хоризонт. На ливадата седяха и лежаха в свободни пози групички хора, очевидно заслушани в импровизирания концерт на консула. Но какви хора!
Тео виждаше високи и стройни хора, които приличаха на естетите от Епсилон Еридани, бледи и голи в тънките си сини роби, но до и зад тях седеше и слушаше удивително множество от човешки типове — по- разнообразни, отколкото някога беше виждала Мрежата: хора, покрити с козина и люспи; хора, с тела на пчели и съответни очи, с многофасетови рецептори и антени; хора, крехки и тънки като скулптури от тел, с огромни черни криле, излизащи от тънките им рамене и обвити около тях като пелерина; хора, очевидно от светове с по-силна гравитация, ниски, набити и мускулести като бикове, пред които лусианците изглеждаха крехки; хора, с къси тела и дълги ръце, покрити с оранжева козина и единствено бледните им, чувствителни лица ги различаваха от холоси на отдавна изчезналите орангутани от Старата Земя; други, които приличаха повече на лемури, орли, лъвове, мечки или антропоиди, отколкото на хора. И все пак Тео някак си веднага разбра, че това са човешки същества, шокиращи, колкото и разликите помежду им. Съсредоточените им погледи, свободните им пози и стотици други недоловими човешки черти — чак до начина, по който майката с криле на пеперуда люлееше в ръцете си своето пеперудоподобно дете — свидетелстваха за обща човечност, която Тео не можеше да отрече.
Мелио Арундес се обърна, усмихна се на изражението на Тео и прошепна:
— Прокудени.
Зашеметен, Тео Лейн можа само да поклати глава и да се заслуша в музиката. Прокудените бяха варвари, а не тези красиви и понякога ефирни създания. Пленените прокудени от Бреша, като се оставеха настрана труповете на мъртвите войници, бяха от един тип — високи, да, стройни, да, но решително по- стандартни за Мрежата от това смайващо разнообразие.
Тео отново поклати глава, когато изпълнението на консула се извиси до кресчендо и завърши с една окончателна нота. Стотиците същества в полето отдолу започнаха да аплодират и ръкоплясканията им прозвучаха високо и меко в редкия въздух. Тео ги наблюдаваше да се изправят, протягат и тръгват в различни посоки… някои бързо прекрачваха объркващо близкия хоризонт, други разгъваха осемметрови криле и отлитаха. Но трети се насочиха към основата на кораба на консула.
Консулът се изправи, видя Тео и се усмихна. Той потупа по-младия мъж по рамото.
— Тео, идваш тъкмо навреме. Скоро ще започнем преговорите.
Тео Лейн премига. Трима прокудени кацнаха на балкона и свиха огромните си криле зад себе си. Всеки от мъжете имаше гъста козина с различни знаци и ленти, а кожите им бяха органични и убедителни, като на диво животно.
— Възхитително, както винаги — каза най-близкият прокуден на консула. Лицето му беше лъвско — широк нос и златисти очи, обградени от жълто-кафеникава козина. — Последното изпълнение беше Моцартовата „Фантазия в ре-минор“, нали?
— Да — отвърна консулът. — Фрийман Ванц, бих искал да ви представя г. Тео Лейн, генерал-губернатор на Хегемонския протекторатен свят Хиперион.
Погледът на лъва се насочи към Тео.
— Имам чест — рече Фрийман Ванц и протегна покритата си с козина ръка. Тео я стисна.
— За мен е удоволствие да се запознаем, сър. — Чудеше се дали всъщност все още не е във възстановителния резервоар и не сънува всичко това. Слънчевата светлина по лицето му и твърдата длан в неговата доказваха обратното.
Фрийман Ванц се обърна към консула.
— От името на Общността ви благодаря за концерта. Изтекоха ужасно много години, откакто сме ви слушали да свирите, приятелю. — Той хвърли поглед наоколо. — Можем да преговаряме тук или в някой от административните дворове, по ваш избор.
Консулът се поколеба само за миг.
— Ние сме трима, Фрийман Ванц. Вие сте много. Ще дойдем при вас.
Главата на лъва кимна и погледна към небето.
— Ще пратим лодка да ви вземе. — Заедно с другите двама, той се приближи до парапета и отскочи, пропадна няколко метра, разгъна сложните си криле и полетя към хоризонта.
— Иисусе — прошепна Тео. Той сграбчи ръката на консула. — Къде сме?
— В рояка — отвърна консулът и затвори капака на пианото. Влезе вътре, изчака Арундес и прибра балкона.
— И за какво ще преговаряме? — попита Тео. Консулът разтри очи. Сякаш почти или изобщо не беше спал през всичките дванайсет часа, докато Тео бе подложен на лечение.
— Това зависи от следващото послание на президент Гладстоун — отвърна консулът и кимна към холоямката, замъглена от предавателните колони. В момента на корабния едновременен дисплей се декодираше векторно съобщение.
Мейна Гладстоун влезе в лазарета на Правителствения дом и бе придружена от очакващите я лекари до нишата за възстановяване, където лежеше отец Пол Дюре.
— Как е той? — попита тя първия лекар, личният доктор на президента.
— Изгаряния от втора степен по около една трета от тялото му — отвърна д-р Ирма Андронева. — Загубил е веждите си и малко коса… пък и поначало не е бил с много… и има някои радиационни изгаряния от трета степен по лявата страна на лицето и тялото. Завършихме епидермалното възстановяване и му направихме ДНК-шаблонни инжекции. Не изпитва болки и е в съзнание. Проблем са кръстоидните паразити на гърдите му, но не представляват пряка опасност за пациента.
— Радиационни изгаряния от трета степен — повтори Гладстоун, като спря за миг пред помещението, където чакаше Дюре, за да не може да я чуе. — Плазмени бомби ли?
— Да — отвърна друг лекар, когото президентът не можа да познае. — Сигурни сме, че този човек се е телепортирал от Божия горичка секунда-две преди да бъде прекъсната телепортаторната връзка.
— Добре — рече Гладстоун и застана до плаващата платформа, върху която лежеше Дюре. — Искам да разговарям с господина насаме, моля.
Лекарите се спогледаха, махнаха на една механична сестра да се прибере в стенния си шкаф и когато излязоха, затвориха портала към отделението.
— Отец Дюре? — попита Гладстоун, разпознавайки свещеника от холосите му и описанията на Севърн по време на поклонничеството. Лицето на Дюре беше червено и нашарено, и лъщеше от възстановителния гел и напръсканото болкоуспокоително. Все още беше мъж с удивителна външност.
— Г. президент — прошепна свещеникът и сякаш понечи да се изправи.
Гладстоун леко положи ръка на рамото му.
— Почивайте — каза тя. — В състояние ли сте да ми разкажете какво стана?
Дюре кимна. В очите на възрастния йезуит имаше сълзи.
— Истинският глас на Светодървото не вярваше, че наистина ще нападнат — дрезгаво промълви той. — Сек Хардийн си мислеше, че храмерите имат някакъв договор с прокудените… някаква спогодба. Но те нападнаха. Тактически копия, плазмени бомби, ядрени експлозиви, струва ми се…
— Да — рече Гладстоун, — наблюдавахме от Военния салон. Трябва да знам всичко, отец Дюре. Всичко
