който нахлуваше в ослепителната светлина на отварящите се Гробници на времето.
Отварящите се Гробници!
Сол се втренчи в студения блясък и погледна надолу към долината, където светеха другите Гробници, подобно на бледозелени тиквени фенери зад завесата от прах. Светлина и дълги сенки пресичаха дъното на долината, последните цветове на залеза по облаците избледняха и нощта се спусна с виещия вятър.
Нещо се движеше във входа на втората постройка — Нефритената гробница. Сол залитна надолу по стъпалата на Сфинкса, поглеждайки към входа, където беше изчезнал с дъщеря му Шрайка, а после вече бе слязъл от стълбището, тичаше покрай лапите на Сфинкса и се препъваше по изложената на ударите на вятъра пътека към Нефритената гробница.
Нещото, бавно излязло от овалния вход, се очертаваше на лъча светлина от гробницата, но Сол не можеше да види дали е човек или Шрайка. Ако беше Шрайка, щеше да го сграбчи с голите си ръце и да го разтърсва или докато върнеше дъщеря му, или докато един от двама им не умреше.
Не беше Шрайка.
Сол вече можеше да види, че силуетът принадлежи на човек. Сянката залитна и се облегна на входа на Нефритената гробница, сякаш бе ранена или уморена.
Беше на млада жена.
Сол си помисли за Рахил, тук, на това място, преди повече от половин стандартен век — младата археоложка бе проучвала тези артефакти и изобщо не бе предполагала за участта, очакваща я под формата на болестта на Мерлин. Винаги си беше представял как излекуват детето му и как бебето отново започва да расте нормално — детето, което някой ден щеше да бъде Рахил, върната към живота. Ами ако се върнеше като двайсет и шест годишната Рахил, която бе влязла в Сфинкса?
Сърцето на Сол биеше толкова силно в ушите му, че заглушаваше яростния вятър около него. Той махна на фигурата, полускрита от прашната буря.
Младата жена му махна в отговор.
Сол се затича напред и измина още двайсет метра, а после спря на трийсет метра от гробницата и извика:
— Рахил! Рахил!
Младата жена, чийто силует се очертаваше на фона на струящата светлина, се отстрани от входа, докосна лице и с двете си ръце, извика нещо, изгубило се сред вятъра и започна да слиза по стълбите.
Сол се затича, запрепъва се по скалите, загубил пътеката, слепешком пресече дъното на долината, без да обръща внимание на болката от удара на коляното му в някакъв нисък камък, пак намери правилната пътека, изтича до основата на Нефритената гробница и я пресрещна, докато тя изплуваше от конуса бликаща светлина.
Жената падна точно, когато Сол стигна подножието на стълбите. Той я подхвана и нежно я положи на земята, а наветият пясък стържеше в гърба му. Приливите на времето ги обгърнаха в невидим въртоп от шемет и deja vu.
— Това си ти — каза тя и вдигна ръка, за да докосне страната на Сол. — Значи е истина. Върнах се.
— Да, Брон — отвърна Сол, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно и отметна сплъстените къдри от лицето на Брон Ламиа. Хвана я здраво, сложил ръка на коляното си, подпря главата й и изви гръб, за да я заслони по-добре от вятъра и пясъка. — Всичко е наред, Брон — тихо промълви той, закривайки я, а очите му блестяха от сълзи на разочарование, които не би допуснал да се отронят.
— Всичко е наред. Ти се върна.
Мейна Гладстоун се изкачи по стълбите на пещероподобния Военен салон и излезе в коридора, където дълги ивици плътен перспекс разкриваха гледката от планината Олимп до платото Тарзис. Далече долу валеше и от позицията си, почти на дванайсет клика в небето на Марс, тя виждаше блясъка на светкавиците и завесите от статично електричество, когато бурята се разрази над високите степи.
Помощничката й Седептра Акаси излезе в коридора и мълчаливо застана до президента.
— Все още нищо за Лейт или Севърн? — попита Гладстоун.
— Нищо — отвърна Акаси. Лицето на младата чернокожа жена се осветяваше и от бледата светлина на слънцето, и от играта на светкавиците под тях. — Властите на Техноцентъра казват, че може да става въпрос за повреда на телепортатора.
Гладстоун се усмихна без никаква топлота.
— Да. А можеш ли да си спомниш някой портал да се е повреждал през живота ни, Седептра? Където и да е в Мрежата?
— Не, г. президент.
— Техноцентърът не чувства нужда от хитрост. Очевидно си мислят, че могат да отвлекат когото си поискат без да им се държи сметка. Смятат, че се нуждаем от тях твърде много в затрудненото си положение. И знаеш ли какво, Седептра?
— Какво?
— Те са прави. — Гладстоун поклати глава и се обърна към дългото стълбище, което водеше към Военния салон.
— Остават по-малко от десет минути, преди прокудените да обкръжат Божия горичка. Да слезем и да се присъединим към останалите. Срещата ми със съветник Албедо веднага след това ли е?
— Да, Мейна. Не мисля… Имам предвид, някои от нас мислят, че е прекалено рисковано да им се противопоставяме толкова директно.
Гладстоун спря преди да влезе във Военния салон.
— Защо? — попита тя и този път усмивката й беше искрена. — Смяташ ли, че Техноцентърът ще ме накара да изчезна като Лейт и Севърн?
Акаси понечи да отговори, млъкна и вдигна ръце. Гладстоун докосна рамото на по-младата жена.
— Ако го сторят, Седептра, за мен ще е милост. Но не мисля, че ще го направят. Нещата стигнаха твърде далеч и те си мислят, че отделната личност по никакъв начин не може да промени хода на събитията. — Гладстоун отдпъпна ръката си и усмивката й изчезна. — И може би са прави.
Без да разговарят, двете слязоха при кръга от очакващи ги военни и политици.
— Моментът наближава — рече Истинският глас на Светодървото Сек Хардийн.
Отец Пол Дюре бе изтръгнат от мислите си. През изтеклия час отчаянието и гнева му бяха минали през примирение и бяха стигнали до нещо, сходно с удоволствие при мисълта, че няма никакъв избор, нито пък някакви задължения. Дюре седеше в общително мълчание с водача на Храмерското братство, наблюдаваше залязващото слънце на Божия горичка и появата на безбройни звезди и светлини, които ке бяха звезди.
Дюре се беше чудил на изолирането на храмера от хората му в такъв решителен момент, но това, което знаеше за храмерската теология, му помогна да разбере, че последователите на Муира биха посрещнали този миг на потенциално унищожение в уединение на най-свещените платформи и в най-тайните кътчета на най-свещените им дървета. А откъслечните забележки на Хардайн, скрит в качулката на робата си, накараха Дюре да осъзнае, че Истинският глас е във връзка с другарите си храмери посредством инфотерм или импланти.
И все пак това беше спокоен начин да дочака края на света, седнал високо в най-голямото известно в галактиката дърво, заслушан как шумоли топлият вечерен ветрец сред милиони акри листа, докато гледа блещукането на звездите и профучавалото на двойните луни по кадифеното небе.
— Помолихме Гладстоун и властите на Хегемонията да не оказват съпротива, да не допускат бойни кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ в системата — каза Сек Хардийн.
— Разумно ли е? — попита Дюре. По-рано Хардийн му беше разказал за съдбата на Небесна врата.
— Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ още не е достатъчно организирана, за да окаже сериозна съпротива — отвърна храмерът. — Така поне нашият свят има някакъв шанс да бъде третиран като невоюващ.
Отец Дюре кимна и се наведе напред, за да вижда по-добре високата фигура в сенките на платформата. Меките блестящи сфери в клоните под тях бяха единственото им осветление, освен звездите и луната.
— И все пак вие приветствахте тази война. Сътрудничехте на властите от култа към Шрайка за предизвикването й.
— Не, Дюре. Не на войната. Братството знаеше, че тя трябваше да бъде част от Великата промяна.
