38.
Днес навлязохме в блатистата пустош, в която познах Кампания и за да отбележим това, имам нов пристъп на кашлица, завършващ с повръщане на повече кръв. Много повече. Самият Лейт Хънт е до мен загрижен, разстроен и след като държи раменете ми по време на спазмите и ми помага да почистя дрехите си с парцали, намокрени в близкия поток, ме пита:
— Какво мога да направя?
— Набери цветя от полето — задъхано отвръщам аз. — Това е направил Джоузеф Севърн.
Той ядосано се извръща, без да разбира, че дори в треслявото си, изтощено състояние, му казвам чистата истина
Малката карета и умореният кон минават през Кампания с по-болезнено блъскане и друсане отпреди. Късно следобед подминаваме някакви конски скелети покрай пътя, после руините на стар хан, след това по- масивните развалини на виадукт, обраснал с мъх и накрая стълбове, на които се оказва, че са приковани бели пръчки.
— Какво, по дяволите, е това? — пита Хънт, без да разбира иронията на древния израз.
— Кости на бандити — честно му отговарям аз. Хънт ме поглежда, сякаш умът ми е обзет от лудост. Навярно е така.
По-късно излизаме от блатистите земи на Кампания и зърваме червен проблясък, който се движи далеч из полята.
— Какво е това? — енергично и с надежда пита Хънт. Зная, че всеки момент очаква да види хора, а в мига след това — и действащ телепортал.
— Кардинал — отвръщам аз, като отново му казвам истината. — Който стреля по птици.
Хънт се консултира с нещастния си, осакатен инфотерм.
— Кардиналът е птица — казва той. Кимвам и поглеждам на запад, но светлината е изчезнала.
— А също и духовник — пояснявам аз. — Освен това наближаваме Рим, да знаеш.
Хънт се намръщва към мен и се опитва за хиляден път да се свърже с някого по комуникационните ленти на инфотерма си. Следобедът е тих, с изключение на ритмичното скърцане на дървените колела на каретата и трелите на някаква далечна пойна птица. Може би кардинал?
Влизаме в Рим, когато първите червени отблясъци на спускащата се нощ докосват облаците. Малката карета се клати и друса, когато минава през Латеранската порта и почти незабавно след това се сблъскваме с гледката на Колизея, обраснал в бръшлян и очевидно дом за хиляди гълъби, но невероятно по-внушителен от холосите на руините, както беше заобиколен не от мръсните покрайнини на следвоенен град, а извисяващ се на фона на скупчени малки колиби и открити полета. Виждам центъра на
Рим в далечината… пръснати покриви и по-малки развалини по легендарните му седем хълма, но тук властва Колизеят.
— Иисусе — прошепва Лейт Хънт. — Какво е това?
— Костите на бандити — бавно отвръщам аз, страхувайки се да не започне отново ужасната кашлица.
Продължаваме напред, като вдигаме шум из пустинните улици на Рим от XIX в. на Старата Земя. Нощта се спуска, гъста и тежка около нас, светлината угасва и гълъбите се вият над куполите и покривите на Вечния град.
— Къде са всички? — прошепва Хънт. Звучи уплашено.
— Няма ги, защото няма нужда от тях — отвръщам аз. Гласът ми прозвучава остро в тесния сумрак на градските улици. Сега колелата се въртят по павета, едва ли по-равни от случайните камъни по пътя, който току-що напуснахме.
— Това да не е някаква симулация? — пита той.
— Спри колата — заповядвам аз и послушният кон спира. Посочвам един тежък камък до канала. — Ритни го — казвам на Хънт.
Той се намръщва към мен, но слиза, приближава се до камъка и енергично го ритва. Още гълъби се вдигат в небето от камбанариите и бръшляна, уплашени от екота на ругатните му.
— Подобно на д-р Джонсън, ти демонстрира действителността на нещата — заявявам аз. — Това не е нито симулация, нито сън. Или по-скоро, не повече, отколкото е и всичко останало в живота ни.
— Защо ни доведоха тук? — пита съветникът на президента и поглежда към небето, сякаш самите богове го слушат точно над изчезващия пастелен покров на вечерните облаци. — Какво искат?
„Искат да умра — мисля си аз и изведнъж осъзнавам истината така, сякаш получавам удар с юмрук в гърдите. Дишам бавно и плитко, за да избягна пристъп на кашлица, макар и да чувствам как храчките кипват и заклокочват в гърлото ми. — Искат да умра и ти да присъстваш.“
Кобилата възобновява дългия си път, завива надясно в следващата тясна уличка, после пак надясно по по-широк булевард, изпълнен със сенки и с екота на преминаването ни, и накрая спира в основата на огромно стълбище.
— Пристигнахме — обявявам аз и с труд слизам от каретата. Краката ми са схванати, гърдите ме болят, а задникът ми е набит. В ума ми пробягва началото на сатирична ода за радостта от пътуването.
Хънт се смъква толкова вцепенено, колкото и аз, и застава в основата на гигантското раздвоено стълбище, скръстил ръце и втренчен в него, сякаш е някаква уловка или илюзия.
— Къде точно се намира това място, Севърн? Посочвам към открития площад в основата на стълбището.
— Piazza di Spagna — отвръщам аз. Изведнъж ми прозвучава странно, когато Хънт ме нарича Севърн. Разбирам, че името е престанало да е мое, когато сме влезли през Латеранската порта. Или по-точно, че внезапно истинското ми име отново е станало мое. — Преди да минат прекалено много години — продължавам аз, — това място ще бъде наречено „Испанското стълбище“.
Тръгвам по дясната му част. Внезапно замайване ме кара да залитна и Хънт бързо се приближава, за да ме хване под ръка.
— Не можеш да вървиш — казва той. — Прекалено болен си.
Посочвам към една боядисана стара сграда, която загражда отсрещната страна на широкото стълбище и гледа към Piazza.
— Не е далеч, Хънт. Там е нашата цел.
Съветникът на Гладстоун се намръщва към къщата.
— И какво има там? Защо спираме там? Какво ни очаква там?
Не мога да се сдържа да не се усмихна на несъзнателното използване на съзвучие от този най-малко поетичен човек. Изведнъж си представям как седим през дългите нощи в онази мрачна, тежка сграда и аз го уча да съчетава тази техника с мъжка или женска цезура, на удоволствието от замяната на ямба с пирихий или на насладата от честата употреба на спондей31.
Закашлям се, продължавам да кашлям и не преставам, докато дланта и ризата ми не се опръскват с кръв.
Хънт ми помага да сляза по стълбите и да пресека площада там, където в сумрака клокочи оформеният като лодка фонтан на Бернини, а после, следвайки показалеца ми, ме въвежда в черния правоъгълник на вратата — вратата към Piazza di Spagna №26. Несъзнателно си мисля за Дантевата „Commedia“ и сякаш виждам фразата „LASCIATE OGNE SPERANZA, VOI CH’INTRARE“ — „О, вий, прекрачили тоз праг, надежда всяка тука оставете“ — изсечена над хладния трегер на входа.
Сол Уайнтрауб се изправи на входа на Сфинкса и разтърси юмрук към вселената, когато падна нощта. Гробниците засветиха с блясъка на входовете си и дъщеря му не се върна.
Не се върна.
Шрайка я беше взел, бе вдигнал телцето на новороденото на стоманената си длан, а после се бе оттеглил в сиянието, което дори сега отблъскваше Сол като някакъв ужасен, светещ вятър от дълбините на планетата. Сол се притисна към урагана от светлина, но той го задържа така сигурно, както задържащото поле би спряло беглец.
Слънцето на Хиперион беше залязло и сега откъм пустошта задуха хладен вятър, докаран от пустинята от фронт на студен въздух, спускащ се по планините на юг. Сол се обърна да погледне яркочервения прах,
