редицата, когато няколко греди от изгорелите части хлътнаха сред въглените на мазето.
— За Бога, изгоря — възкликна Левески. — Виждаш ли? Пристройката на дядо Иржи? Изгоря. Консулът сграбчи раменете на едрия мъж.
— Стан, трябва ни помощ. Тео е ей там. Ранен. Плъзгачът ни катастрофира. Трябва да се доберем до космодрума… да използваме телефона ти. Спешно е, Стан.
Левески поклати глава.
— Телефонът го няма. Инфотермните връзки са задръстени. Проклетата война започна. — Той посочи към изгорелите части на стария хан. — Няма ги, по дяволите. Няма ги.
Консулът стисна юмрук, разярен и напълно отчаян. Другите мъже се струпаха наоколо, но той не разпозна никой от тях. Не се виждаха представители нито на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, нито на СЗС. Изведнъж някакъв глас зад него каза:
— Мога да ви помогна. Имам плъзгач.
Консулът се извърна и видя мъж в края на петдесетте или началото на шестдесетте си години. Сажди и пот покриваха красивото му лице и прошарваха къдравата му коса.
— Чудесно — рече консулът. — Благодарен съм ви. — Той замълча за миг. — Познавам ли ви?
— Д-р Мелио Арундес — отвърна мъжът, вече тръгнал към паркинга, където лежеше Тео.
— Арундес — повтори консулът, като забърза да го настигне. Името му звучеше странно. Дали го познаваше? Дали би трябвало да го познава? — Боже мой, Арундес! — сети се той. — Вие сте приятелят на Рахил Уайнтрауб, когато е идвала тук преди десетилетия.
— Всъщност, научният й ръководител — поправи го Арундес. — Познавам ви. Вие отидохте на поклонничеството със Сол. — Спряха там, където седеше Тео, все още обхванал главата си с ръце. — Плъзгачът ми е ей там — посочи археологът.
Консулът видя малък, двуместен викен „Зефир“, паркиран под дърветата.
— Чудесно. Ще отведем Тео в болницата, а после незабавно трябва да отида на космодрума.
— Болницата е препълнена до точката на безумие — каза Арундес. — Ако се опитвате да стигнете до кораба си, предлагам ви да отведете генерал-губернатора там и да използвате корабния лекар.
Консулът спря.
— Откъде знаете, че имам там кораб? Арундес отвори вратите и помогна на Тео да се настани върху тясната пейка зад предната седалка.
— Зная всичко за вас и другите поклонници, г. консул. Опитвам се да получа разрешение да отида в долината на Гробниците на времето от месеци. Не можете да си представите колко се разстроих, когато научих, че поклонническият ви кораб е потеглил тайно, със Сол на борда. — Арундес пое дълбоко дъх и зададе въпроса, който очевидно се беше страхувал да постави по-рано: — Рахил жива ли е още?
„Той й е бил любовник, когато е била възрастна жена“ — помисли си консулът.
— Не зная — отвърна той. — Опитвам се да се върна навреме, за да й помогна, ако мога.
Мелио Арундес кимна и се настани на шофьорската седалка, като махна на консула да влезе.
— Ще се опитаме да се доберем до космодрума. Няма да е лесно при цялата тази битка наоколо.
Консулът се отпусна на мястото си и усети натъртванията, раните и умората си, когато седалката се сви около него.
— Трябва да откараме Тео… генерал-губернатора… в консулството, правителствения дом или както и да го наричат сега.
Арундес поклати глава и запали двигателите.
— Ъ-хъ. Консулството го няма, било е уцелено от самонасочваща се ракета, според канала за спешни новини. Всички длъжностни лица на Хегемонията отидоха на космодрума за евакуиране още преди приятелят ви да тръгне да ви търси. Консулът погледна изпадналия почти в безсъзнание Тео Лейн.
— Да вървим — тихо каза той на Арундес. Докато пресичаха реката, плъзгачът попадна под обстрела на малокалибрени оръжия, но иглометните пушки само изтракаха по корпуса, а единственият изстрелян по тях енергиен лъч разряза въздуха под тях и вдигна десеметрова струя пара. Арундес караше като луд — извиваше, снижаваше, издигаше, отклоняваше и отвреме-навреме завърташе плъзгача около оста му като чиния, плъзгаща се по мраморно море. Коланите на седалката на консула го обгръщаха, но той въпреки това усещаше, че започва да му се гади. На задната седалка главата на Тео свободно се клатеше назад-напред, когато изпадаше в безсъзнание.
— Центърът на града е пълна каша — надвика рева на двигателя Арундес. — Ще тръгна по стария виадукт към магистралата на космодрума, а после ще пресека ниско над полето. — Те завиха покрай някаква горяща сграда, в която консулът със закъснение разпозна стария си жилищен блок.
— Отворена ли е магистралата на космодрума? Арундес поклати глава.
— Не. През последните трийсет минути около нея се спускат парашутисти.
— Да не би прокудените да се опитват да унищожат града?
— Ъ-хъ. Биха могли да го сторят от орбита без цялото това суетене. Изглежда инвестират капитал. Повечето от корабите и парашутистите им се приземяват поне на десет клика оттук.
— Нашите СЗС ли отбраняват града? Арундес се изсмя и белите му зъби се откроиха на фона на загорялата кожа. — Досега са изминали половината път между Ендимион и Порт Романс… макар че съобщенията отпреди десет минути, преди комуникационните линии да се задръстят, гласяха, че тези градове са също под атака. Не, и малката съпротива, която виждате, е от страна на няколкото десетки морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които останаха да защитават града и космодрума.
— Значи прокудените не са унищожили или окупирали космодрума?
— Още не. Поне допреди няколко минути не бяха. Скоро ще разберем. Дръжте се!
Десеткилометровото пътуване до космодрума по VIP-магистралата или въздушните пътища над нея обикновено отнемаше няколко минути, но Арундес заобикаляше, издигаше и спускаше машината по хълмовете, през долините и между дърветата, което увеличи времето и усили вълнението. Консулът извръщаше глава, за да гледа хълмовете и горящите бежански лагери отдясно. Мъже и жени се свиваха до камъните или под ниските дървета, прикривайки главите си, когато плъзгачът прелиташе над тях. Веднъж консулът видя взвод на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: морски пехотинци, окопал се на хълма, но вниманието им беше насочено към възвишението на север, откъдето се носеше стрелба с лазерно оръжие. Арундес забеляза пехотинците в същия миг и рязко зави наляво, като се спусна в тясна клисура няколко секунди преди върховете на дърветата на хребета над тях да бъдат отсечени, сякаш с невидима ножица.
Накрая плъзгачът мина с рев над последния хребет и пред тях се показаха западните порти и огради на космодрума. Той пламтеше в синьо-виолетовите отблясъци на защитни полета. Бяха още на един клик разстояние, когато ясно видим тънък лазерен лъч освети района, откри ги и по радиото се чу:
— Неидентифициран плъзгач, приземи се незабавно или ще бъдеш унищожен.
Арундес се приземи.
Редицата дървета на десет метра от тях като че ли проблясна и изведнъж се оказаха обкръжени от духове в активирани хамелеонови полимери. Арундес беше отворил вратите и пушките бяха насочени към него и консула.
— Отстъпете от машината — нареди един безтелесен глас иззад камуфлажното проблясване.
— С нас е генерал-губернаторът — извика консулът. — Трябва да влезем вътре.
— Я млъквайте — изръмжа гласът с очевиден акцент от Мрежата. — Навън!
Консулът и Арундес припряно разкопчаха коланите си понечиха да излязат, когато от задната седалка изръмжа глас:
— Лейтенант Мюелер, вие ли сте?
— О, да, сър.
— Познахте ли ме, лейтенант?
Камуфлажното проблясване се деполяризира и на няма и метър от плъзгача застана млад морски пехотинец в пълно бойно снаряжение. Лицето му представляваше само черен визьор, но гласът му беше като на младеж.
— Да, сър… а… генерал-губернаторе. Съжалявам, че не ви познах без очилата ви. Вие сте ранен, сър.
— Знам, че съм ранен, лейтенант. Точно затова тези господа ме ескортират. Не познахте ли бившия консул на Хегемонията?
