Но вече зная, че имам избор. Мога да реша да живея и да остана смъртен, не киборг, а човек, не Състрадание, а поет.
Плувам срещу силното течение и се спускам към светлината.
— Хънт! Хънт!
Помощникът на Гладстоун влиза със залитане, а издълженото му лице е измъчено и разтревожено. Все още е нощ, но измамната светлина на часовете преди зазоряване бледо докосват прозорците и стените.
— Боже мой — казва Хънт и ме поглежда с благоговение.
Виждам погледа му и свеждам очи към пижамата и чаршафите, напоени с ярка артериална кръв.
Кашлицата ми го беше събудила; кръвоизливът ми ме върна у дома.
— Хънт! — тежко изричам аз и се отпускам върху възглавниците, прекалено слаб, за да вдигна ръка.
Другият мъж сяда на леглото, хваща рамото ми и пое ма дланта ми. Зная, че той знае, че умирам.
— Хънт — прошепвам аз, — имам да ти разказвам. Чудесни неща. Той ми шътка.
— По-късно, Севърн — казва Хънт. — Почивай. Ще те почистя и ще ми разкажеш по-късно. Има много време.
Опитвам да се изправя, но успявам само да увисна на ръката му, впил изтънелите си пръсти в рамото му.
— Не — прошепвам аз и усещам клокоченето в гърлото си и чувам клокоченето на фонтана навън. — Не чак толкова много време. Дори съвсем малко.
И в този миг, умирайки, разбирам, че не съм избраният съсъд за човешкия АЙ, нито за свързването на ИИ и човешкия дух, че изобщо не съм Избраният.
Аз съм само един поет, който умира далеч от дома.
42.
Полковник Федман Касад загиваше в битка.
Като все още се сражаваше се с Шрайка и усещаше Монита само като неясно петно с края на периферното си зрение, Касад със замайване се премести през времето и падна, огрян от слънчева светлина.
Шрайка отдръпна ръце и отстъпи назад, а червените му очи като че ли отразяваха кръвта, оплискала пластокостюма на Касад. Кръвта на Касад.
Полковникът се огледа. Бяха близо до долината на Гробниците на времето, но в друго време, в далечно време. Вместо пустинни скали и голи дюни, на половин клик в долината се виждаше гора. На югозапад, приблизително там, където по времето на Касад бяха лежали руините на Града на поетите, се издигаше жив град, а кулите, укрепленията и засводените му галерии меко грееха на привечерната светлина. Между града в края на гората и долината, ливади с висока, зелена трева се вълнуваха на лекия ветрец, който повяваше откъм далечния Брайдъл Рейндж.
От лявата страна на Касад както винаги се простираше долината на Гробниците на времето, само че сега скалните стени бяха съборени, разядени от ерозия или свличане, и покрити с висока трева. Самите Гробници изглеждаха нови, построени едва наскоро и около Обелиска и Монолита все още се виждаха скелите. Всички надземни Гробници блестяха като ярко злато, сякаш излъскани от скъпоценния метал. Вратите и входовете бяха затворени. Около гробниците имаше тежка и неразгадаема машинария — тя обкръжаваше Сфинкса и от нея в различни посоки излизаха масивни кабели и тънки жици. Касад веднага разбра, че е в бъдещето — навярно векове или хилядолетия в бъдещето — и че Гробниците всеки момент ще бъдат пренесени назад в собственото му време.
Касад погледна зад себе си.
Няколко хиляди мъже и жени стояха в редица след редица по обраслия с трева склон, където някога се бе извисявала скала. Бяха напълно безшумни, въоръжени и подредени срещу него като боен строй, очакващ своя водач. Около някои искряха пластокостюмни полета, но други носеха само кожа, криле, люспи, екзотични оръжия и сложни оцветявания, които Касад беше виждал при предишното си посещение с Монита на мястото/време, където бе излекуван.
Монита. Тя стоеше между Касад и множеството, полето на пластокостюма искреше около кръста й, ала носеше и лек спортен костюм, като че ли ушит от черно кадифе. На врата й беше завързан червен шал. Тънко като пръчка оръжие висеше на рамото й. Погледът й беше забит в Касад.
Той леко й махна, усещайки сериозността на раните си под пластокостюма, но също виждайки нещо в очите на Монита, което го омаломощаваше от изненада.
Тя не го познаваше. Лицето й отразяваше изненадата, почудата… страхопочитанието?… което се виждаше по лицата на другите. Долината беше смълчана, освен случайното плющене на флагове по копията или тихото шумолене на вятъра в тревата, когато Касад се втренчи в Монита и тя му отвърна.
Полковникът хвърли поглед през рамото си.
Шрайка стоеше неподвижен като метална скулптура на десет метра от него. Висока трева растеше почти до покритите му с остриета и шипове колене.
Зад Шрайка в началото на долината, близо до мястото, където започваше тъмната ивица елегантни дървета, орди Други Шрайкове, легиони Шрайкове, ред след ред от Шрайкове блестяха с остротата на скалпел, огрени от ниското слънце.
Касад разпозна своя Шрайк, Шрайка, само поради близостта му и петната от собствената му кръв по лапите и черупката на нещото. Очите на създанието пулсираха с яркочервена светлина.
— Ти си този, нали? — попита зад него някакъв тих глас.
Касад се завъртя, усети за миг пристъп на замайване. Монита бе спряла само на няколко стъпки от него. Косата й беше толкова къса, колкото си я спомняше от първата им среща, кожата й също толкова мека, очите й също толкова тайнствени с бездните от напръскано с кафяви точици зелено. Касад изпита желание да вдигне длан и нежно да докосне скулата й, да прокара пръст по познатата крива на долната й устна. Но не го направи.
— Ти си този — отново каза Монита и този път това не беше въпрос. — Воина, когото предрекох на хората.
— Не ме ли познаваш, Монита? — Няколко от раните на Касад бяха почти до костта, но никоя от тях не го болеше толкова в този момент.
Тя поклати глава и отметна косата от челото си с болезнено познат жест.
— Монита. Това означава и „Дъщеря на паметта“ и „предупредителката“. Хубаво име.
— Не се ли казваш така?
Тя се усмихна. Касад си спомняше тази усмивка в горската долчинка от първия път, когато се бяха любили.
— Не — тихо отвърна тя. — Още не. Току-що пристигнах тук. Пътуването ми и пазителството ми още не са започнали. — Тя му каза името си.
Касад премигна, вдигна ръка и докосна с длан страната й.
— Ние бяхме любовници — обясни той. — Срещахме се по отдавна забравени бойни полета. Ти беше с мен навсякъде. — Той се огледа. — Всичко води към това, нали?
— Да — отвърна Монита.
Касад се обърна да погледне армията от Шрайкове от другата страна на долината.
— Война ли е това? Няколко хиляди срещу няколко хиляди?
— Война — отвърна Монита. — Няколко хиляди срещу няколко хиляди на десет милиона светове.
Касад затвори очи и кимна. Пластокостюмът му служеше като компрес, защитно поле и инжектор на ултраморфин, но болката и слабостта от ужасните рани не можеше да се издържа още дълго.
— Десет милиона светове — повтори той и отвори очи. — Значи това е последна битка?
— Да.
— И победителят печели Гробниците?
Монита погледна към долината.
— Победителят определя дали затвореният вече там Шрайк ще тръгне сам, за да утъпче пътя за
