Шрайка би могъл да бъде… контролиран.
— Да.
— И въпреки това убихте нашите хора, излъгахте ни и лично активирахте устройството, години напред във времето.
— Да. — Мелио Арундес и Тео Леин стояха на една стъпка зад консула с мрачни лица.
Фрийман Ченга скръсти ръце. Беше висока жена от класическия тип на прокудените — плешива, стройна, загърната в царствен, тъмносин летателен костюм, който като че ли поглъщаше светлината. Лицето й беше старо, но почти без никакви бръчки. Очите й бяха тъмни.
— Въпреки, че това беше преди четири ваши стандартни години, мислехте ли, че ще забравим? — попита Ченга.
— Не. — Консулът спусна очи, за да срещне погледа й. Сякаш почти се усмихваше. — Едва ли има култури, които да забравят предателите, Фрийман Ченга.
— И все пак се върнахте.
Консулът не отговори. Застанал до него, Тео Лейн усещаше как лекия ветрец тегли собствената му официална триъгълна шапка. Чувстваше се като в сън. Пътуването насам беше сюрреалистично.
Трима прокудени ги бяха посрещнали в дълга, ниска гондола, което се носеше се леко по спокойните води под кораба на консула. Тримата мъже от Хегемонията седнаха по средата й. Прокуденият на кърмата я отблъсна с дълъг прът и корабът се понесе назад по пътя, по който беше дошъл, сякаш течението на невероятната река се беше обърнало. Приближиха водопада, където потокът се издигаше перпендикулярно на повърхността на астероида и Тео наистина затвори очи, но когато миг по-късно ги отвори, долу все още си беше долу и реката като че ли течеше съвсем нормално, въпреки че тревистата сфера на малкия свят висеше на една страна като огромна, извита стена, а звездите се виждаха през двуметровата ивица вода под тях.
После пресякоха задържащото поле, излязоха извън атмосферата и скоростта им нарасна, когато последваха извиващата се ивица вода. Около тях имаше задържаща сфера — логиката и фактът, че не умряха незабавно и драматично, доказваше това, — но ги нямаше обичайното искрено и оптична тъкан, които действаха толкова успокоително на храмерските дърволети или случайната туристическа естествена среда, открита към космоса. Тук бяха само водата, лодката, хората и необятността на космоса.
— Не е вероятно да използват това като форма на транспорт между частите на рояка — с треперещ глас беше казал д-р Мелио Арундес. Тео бе забелязал, че археологът също бе впил побелелите си пръсти в перилата. Нито прокуденият на кърмата, нито двамата, които седяха на носа, бяха отговорили с нещо повече, освен с утвърдително кимване, когато консулът ги беше попитал дали това е обещаният им транспорт.
— Те парадират с реката — тихо бе обяснил консулът. — Използват я, когато роякът почива, но за церемониални цели. Сега са я разгърнали, докато роякът се движи, за ефект.
— За да ни впечатлят с по-високото си технологично равнище ли? — попита Тео, почти беззвучно.
Консулът кимна.
Реката се виеше из космоса, понякога почти удвояваше дължината си в огромни, алогични завои, понякога се увиваше на тесни спирали като фибропластмасово въже, и блестеше на светлината на слънцето на Хиперион, отдалечавайки се в безкрайността пред тях. Отвреме-навреме реката преграждаше слънцето и цветовете бяха великолепни. Тео се задъха, когато погледна речния завой на сто метра над тях и на фона на слънчевия диск видя силуета на риба.
Но дъното на лодката винаги беше долу и те се носеха с почти цислунарна трансферна скорост по водата, в която нямаше нито скали, нито бързеи. Както бе отбелязал няколко минути след началото на пътуването им Арундес, беше като че ли караха кану по края на огромен водопад и се опитваха да се наслаждават на спускането надолу.
Реката мина покрай някои от елементите на рояка, които изпълваха небето като лъжливи звезди: масивни кометни ферми, върху чиито пепеляви повърхности изпъкваха геометричните форми на твърдовакуумни посеви; сферични градове с нулева гравитация, огромни неправилни топки от прозрачна мембрана, напомнящи на невероятни амеби, пълни с енергична флора и фауна; ударни гроздове с дължина десет клика, срастнали се през вековете, чиито най-външни модули, прозрачни кабини и среди приличаха на нещо, откраднато от О’Нийловия „Буундогъл“ и зората на космическата ера; блуждаещи гори, покриващи стотици километри като огромни, носещи се келпови легла, свързани с ударните си гроздове и командни възли чрез задържащи полета, плетеници от корени и ластари — сферичният дървесен вид, който преплита гравитационния вятър, огненозеленото, тъмнооранжевото и стотиците други нюанси на есента на Старата Земя, когато бъде поставен под пряка слънчева светлина; издълбани астероиди, отдавна изоставени от обитателите си, сега използвани за автоматизирано производство и вторична обработка на тежки метали, всеки сантиметър от повърхността на които е покрит със силно ръждясали постройки, комини и скелетни охладителни кули, а блясъкът от вътрешното ядрено топене кара всички тези светове-въглени да приличат на ковачницата на Вулкан; огромни сферични плаващи докове, около които, като атакуващи яйцеклетката сперматозоиди, прелитаха бойни машини с големината на фотонни кораби и крайцери; и накрая, фантастични организми, до които се приближи реката или които доплуваха до нея… организми, които биха могли да са произведени или родени, но вероятно бяха едновременно и двете, с формата на огромни пеперуди, размахващи криле от енергия на слънчевата светлина, насекоми, които бяха космически кораби или обратното, с антени, насочващи се към реката, гондолата и нейните пътници, когато минаваха покрай нас, с многофасетови очи, отразили звездната светлина и по-малки крилати фигури — хора, които влизаха и излизаха от отвора в корема на пеперудите, големи, колкото влекач за щурмови кораби на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.
И ето че се появи планината — всъщност цяла верига от планини: някои осеяни с жилищни мехури, други отворени към космоса, но въпреки това гъсто населени, трети свързани помежду си с висящи, дълги по трийсет клика мостове или с по-малки реки, четвърти царствени в своята самота. Много от тях бяха пусти като дзен-градина. Последната планина се издигаше по-високо от Олимп или Хилари на Аскуит. Реката направи предпоследен завой към върха си, а Тео, консулът и Арундес, бледи и мълчаливи, се бяха вкопчили здраво в седалките си, докато се спускаха през последните няколко километра с внезапно осезаема и ужасяваща скорост. Най-сетне, в невероятните последни сто метра, когато реката пръскаше енергия без да намалява скоростта, отново навлязоха в атмосферата и лодката спря в тревистата ливада, където ги чакаше Трибуналът на клана на прокудените, а камъните се издигаха в своя кръг с тишината на Стоунхендж.
— Ако са направили това, за да ме впечатлят — беше прошепнал Тео, когато лодката се блъсна в тревистия бряг, — успяха.
— Защо се върнахте в рояка? — попита Фрийман Ченга. Жената се заразхожда напред-назад, като се движеше се при минималното привличане с грацията, характерна за родените в космоса.
— Президент Гладстоун ме помоли — отвърна консулът.
— И дойдохте, макар да знаехте, че ще загубите собствения си живот?
Консулът беше прекалено възпитан и дипломатичен, за да свие рамене, но изражението му изрази същото чувство.
— Какво иска Гладстоун? — попита друг прокуден, мъжът, който беше представен от Ченга като Говорителят на избираемите граждани Кордуел Минмън. Консулът повтори петте точки на президента. Говорител Минмън скръсти ръце и погледна към Фрийман Ченга.
— Сега ще отговоря — заяви Ченга. Тя погледна към Арундес и Тео. — Вие двамата ще слушате внимателно в случай, че мъжът, който зададе тези въпроси, не се върне на кораба заедно с вас.
— Един момент — каза Тео и пристъпи напред, за да погледне по-високата от него прокудена, — преди да издадете присъда, трябва да имате предвид факта, че…
— Тишина — нареди Говорител Фрийман Ченга, но Тео вече беше млъкнал, след като консулът бе поставил ръка на рамото му.
— Сега ще отговоря на тези въпроси — повтори Ченга. Далеч над нея беззвучно проблясваха десетки малки бойни кораби, които ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ наричаха улани, прелитащи като ято риби в зигзаги с 300 g.
— Първо — рече Ченга, — Гладстоун пита защо нападаме Мрежата. — Тя замълча, погледна към останалите шестнайсет прокудени от събранието и продължи: — Не я нападаме. Освен този рояк, който се
