можеше повече, ученият не бе в състояние да се приближи на повече от три метра от отвора. Каквото и да стоеше, да се движеше или чакаше вътре, беше скрито от погледа му в блестящата светлина.
Сол седна и се хвана за каменното стълбище, когато приливите на времето го задърпаха, започнаха да го привличат и го накараха да заплаче от измамното сътресение на deja vu. Целият Сфинкс като че ли се люлееше и тресеше под силния напор на разширяващи се и свиващи се антиентропни полета.
Рахил.
Сол не би могъл да си тръгне, докато имаше и най-малък шанс дъщеря му да е жива. Легнал върху студения камък, заслушан как воят на вятъра утихва, Сол виждаше да се появяват хладните звезди, наблюдаваше двубоя между метеоритната опашка и лазерното копие на орбиталната война, знаеше в сърцето си, че войната е загубена, че Мрежата е в опасност, че докато гледа, загиват огромни империи, че през тази безкрайна нощ се решава съдбата на човешкия род… и не го беше грижа.
Сол Уайнтрауб се вълнуваше за дъщеря си.
И още докато лежеше там, студен, брулен от ветровете и приливите на времето, измъчен от изтощение и празен от глад, Сол почувства как върху него се спуска някакъв покой. Беше дал дъщеря си на едно чудовище, но не защото Бог му бе заповядал да го направи, не защото го беше пожелала съдбата или страхът, а единствено защото тя му се бе явила насън и му бе казала, че всичко е наред, че точно така трябва да постъпи, че го изисква обичта помежду им — между него, Сара и Рахил.
„Накрая — помисли си Сол, — след логиката и надеждата, именно сънищата и любовта на най-скъпите ни същества представляват Авраамовия отговор към Бога.“
Инфотермът му вече не работеше. Може да беше изминал час или пет часа, откакто бе дал умиращото си дете на Шрайка. Сол се отпусна на земята, все още стискащ камъка, откакто приливите на времето бяха накарали грамадата на Сфинкса да се люлее като малко корабче в развълнувано море и се загледа в звездите и битката над него.
Искри се носеха по небето и ярко просветваха като свръхнови, когато ги откриваха лазерните копия, а после падаха като дъжд от стопени отломки — отначало бял, сетне червен и син пламък, който избледняваше в мрака. Сол си представяше горящи бойни кораби, виждаше отряди на прокудените и морски пехотинци на Хегемонията, загиващи в стенанието на атмосфера и топящ се титан… опитваше се да си представи това… и не успяваше. Ученият разбра, че космическите битки, походите на флотите н падането на империите са отвъд въображението му, скрити от източниците на неговото състрадание или разбиране. Тези неща бяха за Тукидид, Тацит, Катон и Уу. Сол се бе срещал със сенатора си от света на Бърнард, беше се виждал с нея няколко пъти в неговия и на Сара опит да спасят Рахил от болестта на Мерлин, но не можеше да си представи участието на Фелдщайн в мащабите на междузвездната война — или в каквото и да било много по-голямо от освещаването на нов медицински център в столицата Басард или от настървеното й скандиране но време на едно рали в Кроуфордския университет.
Никога не се бе срещал с настоящия президент на Хегемонията, но като учен, беше изпитвал удоволствие от финото й проиграване на речите на такива класически фигури, като Чърчил, Линкълн и Алварес-Темп. Ала сега, докато лежеше между лапите на огромния каменен звяр и плачеше за дъщеря си, Сол не можеше да си представи какво е било в ума на онази жена, когато е вземала решения, които щяха да спасят или обрекат милиарди, да спасят или предадат най-огромната империя в историята на човечеството.
На Сол не му пукаше. Той искаше обратно дъщеря си. Искаше Рахил да е жива, въпреки цялата логичност на обратното.
Лежал между каменните лапи на Сфинкса, на един обсаден свят в една опустошена империя, Сол Уайнтрауб избърса сълзите от очите си, за да вижда по-добре звездите и си спомни стихотворението на Йейтс „Молитва за моята дъщеря“:
Всичко, което искаше Сол, разбираше той сега, бе отново да има същата онази възможност да се тревожи за бъдещите години, от които се бои и ужасява всеки родител. За да не позволи детството, юношеството и трудните младежки години да й бъдат откраднати и унищожени от болестта.
Сол беше прекарал живота си в желание да върне невъзвратими неща. Спомняше си деня, когато бе видял Сара да сгъва бебешките дрешки на Рахил и да ги слага в сандък на тавана, помнеше сълзите й и собственото си чувство за загуба за детето, което все още имаха, но което беше загубено за тях по простата стрелка на времето. Сега вече Сол знаеше, че могат да се върнат твърде малко неща, освен чрез спомените — че Сара е мъртва и не може да се върне, че детските приятели и свят на Рахил са изчезнали завинаги, че дори обществото, което беше напуснал само преди няколко седмици от неговото време, е в процес да изчезне, без някога да може да се върне.
И замислен за това, легнал между хищните лапи на Сфинкса, сега, когато вятърът беше стихнал и лъжливите звезди бяха изгорели, Сол си спомня част от едно друго и далеч по-злокобно стихотворение на Йейтс:
Сол не знае. Сол отново открива, че не го е грижа. Сол иска обратно дъщеря си.
Единодушието във Военния съвет изглежда щеше да се взриви.
Мейна Гладстоун седеше начело на дългата маса и изпитваше особеното и не неприятно усещане за
