Кийтс сграбчи ризата на Хънт с ярост, която уплаши по-възрастния мъж. — Напиши това!
И Хънт затърси древното перо и грубата хартия, драскайки бясно, за да улови думите, които сега шепнеше Кийтс:
Кийтс живя още три болезнени часа — плувец, изплуващ отвреме-навреме от морето си от агония, за да си поеме дъх или бързо да прошепне някакви безсмислици. Веднъж, много след здрачаване, той дръпна ръкава на Хънт и промълви достатъчно смислено:
— Когато умра, Шрайка няма да те нарани. Той чака мен. Може и да не откриеш път за дома, но той няма да те нарани, докато търсиш. — И отново, точно когато Хънт се привеждаше, за да чуе дали дъхът все още клокочи в дробовете на поета, Кийтс започна да говори и продължи между спазмите, докато не даде на другия специални инструкции за погребението си в Римското протестантско гробище, близо до Пирамидата на Гай Цестий.
— Глупости, глупости — непрекъснато мърмореше Хънт като мантра и стискаше горещата длан на младия мъж.
— Цветя — прошепна малко по-късно Кнйтс, точно след като Хънт беше запалил лампата на бюрото. Очите на поета бяха широко отворени, когато се втренчи в тавана с израз на чиста, детска почуда. Хънт вдигна поглед и видя избелелите жълти рози, нарисувани в сините квадрати на тавана. — Цветя… над мен — прошепна Кийтс между усилията си да диша.
Хънт стоеше до прозореца, вперил поглед навън в сенките зад Испанското стълбище, когато болезнено стържещото дишане зад него пресекна и престана, и Кийтс с мъка изрече:
— Севърн… повдигни ме! Умирам.
Хънт седна на леглото и го подхвана. Жар се излъчваше от дребното тяло, което като че ли нямаше тежест, сякаш истинската му материя беше изтляла.
— Не се плаши. Бъди твърд. И благодари на Бога, че това свършва! — изпъшка Кийтс и сетне ужасното стържене стихна. Хънт помогна на поета да легне по-удобно, когато дишането му се успокои в по-нормален ритъм.
Хънт смени водата в легена, навлажни нова кърпа и се върна, за да завари Кийтс мъртъв.
По-късно, точно след изгрев слънце, той вдигна дребното тяло — увито в нови чаршафи от собственото легло на Хънт — и излезе в града.
Бурята беше утихнала, когато Брон Ламиа стигна до края на долината. Минавайки покрай Пещерните гробници, тя беше видяла същия зловещ блясък, който излъчваха другите Гробници, но оттам се разнасяше и ужасен шум — сякаш викаха хиляди хора — екот и стенание от земята. Брон забърза по пътя си.
Небето се бе изчистило, когато застана пред двореца на Шрайка. Името на сградата беше подходящо избрано: полукуполът бе заоблен нагоре и навън като черупката на създанието, подпорни елементи се извиваха надолу като пронизващи дъното на долината остриета, а други се издигаха нагоре и настрани като тръните на Шрайка. Стените станаха прозрачни, когато се усили вътрешният блясък и сега постройката светеше като гигантски блуждаещ огън, а горните й части искряха с червена светлина като очите на Шрайка.
Брон си пое дъх и докосна корема си. Беше бременна — знаеше го още отпреди да напусне Лусус — и не дължеше ли повече на неродения си син или дъщеря, отколкото на циничния стар поет, разпнат на дървото на Шрайка? Брон знаеше, че отговорът е „да“ и че това нямаше абсолютно никакво значение. Тя въздъхна и се приближи до двореца на Шрайка.
Отвътре той не беше по-широк от двайсет метра. По рано, когато бяха влизали, Брон и другите поклонници бяха видели интериора като едно-единствено открито пространство, празно, с изключение на шиповидните подпори, които се пресичаха на кръст под блестящия купол. Сега, когато Брон застана на входа, вътрешността беше пространство, по-голямо от самата долина. Десетина редици бели камъни се издигаха една до друга и се простираха в избледняващата далечина. Върху всеки каменен ред лежаха облечени по различен начин човешки тела, свързани със същия полуорганичен, полупаразитен шунтов шекер и кабел, който приятелите й бяха казали, че е носила самата тя. Само че тези метални, макар и прозрачни пъпни върви пулсираха с червена светлина и ритмично се разширяваха и свиваха, сякаш през черепите на спящите фигури се проточваше кръв.
Брон залитна назад, блъсната едновременно от вълната на антиентропните приливи и от гледката, но когато застана на десет метра от двореца, отвън той беше толкова голям, колкото винаги. Не претендираше, че разбира колко клика могат да се съберат в такава скромна обвивка. Гробниците на времето се отваряха. Доколкото знаеше, тази можеше едновременно да съществува в различни времена. Това, което обаче разбираше, бе, че когато се будеше от собствените си пътувания с шунта, тя беше зървала тръненото дърво на Шрайка свързано с тръби и пълзящи пипала от енергия, невидими за окото, но сега съвсем явно съединени с двореца на Шрайка.
Брон отново пристъпи към входа.
Вътре чакаше Шрайка. Черупката му, обикновено искряща, сега изглеждаше черна на фона на светлината и мраморния блясък около нея.
Брон усети как адреналинът й устремно се покачва, почувства порив да се обърне и да избяга, и пристъпи вътре.
Входът зад нея почти изчезна, забележим само по бледото замъгляване в еднаквия блясък, който се излъчваше от стените. Шрайка не помръдваше. Червените му очи пламтяха от сянката на черепа му.
Брон пристъпи напред. Ботушите й не издаваха звук по каменния под. Шрайка беше на десет метра отдясно, там, където започваха каменните редици, издигащ се като неприлична закачалка към таван, скрит в блясък. Тя не хранеше илюзии, че ще може да стигне обратно до вратата, преди създанието да стигне до нея.
Той не помръдваше. Въздухът миришеше на озон и нещо болезнено сладко. Брон тръгна, опряла гръб в стената и разгледа редиците от тела, за да зърне познато, спящо лице. С всяка стъпка наляво, тя се отдалечаваше от изхода и улесняваше Шрайка да отреже пътя й. Създанието стоеше на мястото си като черна скулптура в океан от светлина.
Редиците се простираха с километри. Каменни стълбища, всяко от които почти цял метър високо, нарушаваха хоризонталните редове от тъмни тела. След няколко минути път от входа, Брон изкачи долната третина на едно от тези стълбища, докосна най-близкото тяло от втората редица и с облекчение откри, че плътта е топла, че гърдите на мъжа се издигат и спадат. Това не беше Мартин Силенъс.
Брон продължи напред, като почти очакваше да намери Пол Дюре, Сол Уайнтрауб или дори себе си да лежи сред живите мъртъвци. Вместо това тя откри лице, което беше видяла за последен път, изсечено в планински склон. Тъжния крал Били лежеше неподвижен върху бял камък през пет редици от нея, а царствените му одежди бяха обгорени и изцапани. Тъжното лице беше — както и всички останали — изкривено в някаква вътрешна агония. Мартин Силенъс лежеше през три тела от него, на по-долна редица.
Брон приклекна до поета и погледна през рамо към черното петно на Шрайка, все още неподвижен в края на редиците от тела. Както и останалите, Силенъс изглежда беше жив, в безмълвна агония и бе свързан с шунтов щекер към пулсиращата пъпна връв, която на свой ред потъваше в бялата стена зад
