— Значи да загубим милиарди граждани в една проточила се война на изтощение ще бъде морално, а да използваме това нещо, за да убием милиони, няма да е морално, така ли? Това ли е позицията на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, Артър?
— Това е моята позиция, г. президент. Гладстоун кимна.
— Разбрах и си взимам бележка, Артър. Но решението е взето и ще бъде изпълнено. — Тя видя, че старият й приятел понечва да се обади и преди да успее да отвори уста, за да възрази или по-вероятно, да предложи оставката си, Гладстоун рече: — Ще се поразходиш ли с мен, Артър?
Генералът от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се стъписа.
— Разходка ли? Защо?
— Трябва ни малко чист въздух. — Без да го чака да отговори, Гладстоун тръгна към личния си телепортатор, включи ръчното управление и пристъпи през устройството.
Морпурго мина през непрозрачния портал, сведе очи към златистата трева, която стигаше до коленете му и се разстилаше до далечния хоризонт и вдигна лице към шафранено-жълтото небе, където се носеха разкъсани бронзови облаци. Зад него порталът премигна и изчезна, а местоположението му бе отбелязано само от еднометровия контролен пулт, единственото направено от човек нещо, виждащо се в безкрайното море от златиста трева и облачно небе.
— Къде сме, по дяволите? — попита той. Гладстоун беше откъснала дълъг стрък трева и го дъвчеше.
— Кастроп-Роуксел. Тук няма инфосфера, нито орбитални устройства, нито пък каквито и да било хора или машини.
Морпурго изсумтя.
— Навярно не е по-безопасно откъм контрол от страна на Техноцентъра, отколкото местата, където ни водеше Байрън Лампа, Мейна.
— Навярно не — съгласи се Гладстоун. — Слушай, Артър. — Тя активира инфотермните записи на двете векторни предавания, които току-що беше чула.
Когато свършиха, когато лицето на Лий изчезна, Морпурго навлезе във високата трева.
— Е? — подтичвайки, за да върви в крак с него, попита Гладстоун.
— Значи онези тела на прокудени се самоунищожават по същия начин, по който е известно, че го правят киборгите — рече той. — И какво от това? Мислиш ли, че Сенатът или Всеобема ще приемат това за доказателство, че всъщност зад нашествието стои Техноцентърът?
Гладстоун въздъхна. Тревата изглеждаше мека и привлекателна. Представи си, че лежи там и потъва в дрямка, от която никога няма да се върне.
— Това е доказателство, достатъчно за нас. За групата. — Не се налагаше да навлиза в подробности. Още от първите й дни в Сената, бяха споделяли подозренията си за Техноцентъра и надеждите си за истинска свобода от господството на ИИ. Когато сенатор Байрън Ламиа ги беше завел… но това бе много отдавна.
Морпурго гледаше как вятърът шиба златните степи. Интересна кълбовидна мълния играеше сред бронзовите облаци близо до хоризонта.
— И какво? Да знаем е безполезно, освен ако не знаем и къде да ударим.
— Имаме три часа.
Морпурго погледна инфотерма си.
— Два часа и четирийсет и две минути. Едва ли е достатъчно време, за да стане чудо, Мейна. Гладстоун не се усмихна.
— Едва ли е достатъчно време за каквото и да било друго, Артър.
Тя докосна диска и порталът отново зажужа.
— Какво можем да направим? — попита Морпурго. — В момента ИИ от Техноцентъра инструктират нашите техници за онова устройство на жезъла на смъртта. Фотонният кораб ще бъде готов след час.
— Ще го взривим там, където няма да засегне никого — рече Гладстоун.
Генералът престана да се разхожда и я зяпна.
— И къде, по дяволите, е това място? Онзи шибан Нансен твърди, че устройството има смъртоносен радиус от поне три светлинни години, но как можем да му вярваме? Ще взривим едно устройство… близо до Хиперион или където и да е другаде… и можем да обречем човешкия живот навсякъде.
— Имам идея, но искам да поспя с нея — заяви Гладстоун.
— Да поспиш с нея ли? — изръмжа генерал Морпурго.
— Възнамерявам малко да подремна, Артър — каза президентът. — Предлагам ти да сториш същото. — И тя пристъпи през портала.
Морпурго измърмори нещо нецензурно, намести баретата си и мина през телепортатора с изправена глава, изпънат гръб и вперени напред очи: войник, маршируващ към собствената си екзекуция.
На най-високата тераса на една планина, движеща се из космоса на около десет светлинни минути от Хиперион, консулът и седемнайсет прокудени седяха върху ниски камъни в по-широк кръг от по-високи камъни и решаваха дали ще живее.
— Жена ви и детето ви загинаха на Бреша — каза Фрийман Ченга. — По време на войната между този свят и клана Мозман.
— Да — отвърна консулът. — Хегемонията смяташе, че в атаката участва целият рояк. Не казах нищо, за да ги извадя от това заблуждение.
— Но жена ви и детето ви бяха убити. Консулът погледна отвъд каменния кръг към върха, който вече потъваше в нощ.
— И какво? Не моля за милост този Трибунал. Не излагам смекчаващи вината обстоятелства. Аз убих Фрийман Андил и тримата техници. Убих ги преднамерено и предумишлено. Убих ги с единствената цел да включа вашата машина, за да отворя Гробниците на времето. Това няма нищо общо с жена ми и детето ми.
Един брадат прокуден, когото бяха представили на консула като Говорител Хълкеър Амниън, пристъпи напред към вътрешния кръг.
— Устройството беше безполезно. То не действаше. Консулът се обърна, отвори уста и я затвори без да каже нищо.
— Проверка — обясни Фрийман Ченга. Гласът на консула беше едва доловим.
— Но Гробниците… се отвориха.
— Знаехме кога щяха да се отворят — рече Кордуел Минмън. — Периодът на разпадане на антиентропните полета ни беше известен. Устройството беше проверка.
— Проверка — повтори консулът. — Убил съм онези четирима души за нищо. Проверка.
— Жена ви и детето ви умряха от ръцете на прокудените — каза Фрийман Ченга. — Хегемонията ограби вашия свят на Мауи-Обетована. Действията ви бяха предвидими в определени параметри. Гладстоун разчиташе на това. Ние също. Но трябваше да разберем тези параметри.
Консулът се изправи, направи три крачки и застана с гръб към другите.
— Напразно.
— Какво? — попита Фрийман Ченга. Голият скалп на високата жена блестеше на слънцето и отразяваше светлината от прелитащата кометна ферма.
Консулът тихо се смееше.
— Всичко е било напразно. Дори предателствата ми. Нищо истинско. Напразно.
Говорител Кордуел Минмън стана и оправи одеждите си.
— Този Трибунал издаде присъда — обяви той. Другите шестнайсет прокудени кимнаха.
Консулът се обърна. На умореното му лице се долавяше някакъв копнеж.
— Тогава го направете. За Бога, да свършваме с това. Говорител Фрийман Ченга стана и погледна консула.
— Осъден сте да живеете. Осъден сте да поправите някои от щетите, които сте причинил.
Консулът залитна, сякаш ударен в лицето.
— Не, не можете… вие трябва…
— Осъден сте да навлезете в епохата на хаос, която наближава — продължи Говорител Хълкеър Амниън. — Осъден сте да ни помогнете да открием спойката между отделните семейства на
