по-късно няма да има никакъв шанс.
Дюре се обърна смутен, сякаш можеше да се върне в болничното си легло. Той погледна през рамо към ниския, слаб младеж, застанал на каменистия бряг.
— Ами ти?
Джон взе друго камъче, хвърли го и поклати глава, когато то подскочи само веднъж, преди да изчезне под огледалната повърхност.
— Засега съм щастлив тук — каза той, повече на себе си, отколкото на Дюре. — Наистина бях щастлив на онова пътуване, — Джон като че ли сам се разтърси, за да се върне от спомените си и вдигна глава, за да се усмихне на свещеника. — Хайде. Размърдайте си задника, Ваше светейшество.
Шокиран, развеселен и раздразнен, Дюре отвори уста, за да възрази и откри, че лежи на леглото в лазарета на Правителствения дом. Лекарите бяха намалили осветлението, така че да може да спи. До кожата му бяха прилепени мониторни мъниста.
Дюре полежа една минута, измъчван от сърбеж и зарастващите изгаряния трета степен, като си мислеше за съня, мислеше си, че това е било само сън, че може да поспи още няколко часа, преди монсиньор… епископ Едоуарди другите да пристигнат, за да го придружат обратно. Йезуитът затвори очи и си спомни мъжественото, но нежно лице, кафявите очи, архаичния диалект.
Отец Пол Дюре от Обществото на Иисус седна, с труд се изправи на крака, откри, че дрехите му ги няма и че носи само тънката болнична пижама, загърна се с одеяло и се затътри навън с боси крака, преди лекарите да успеят да реагират на раззвънелите се сензори.
В срещуположния край на залата имаше служебен телепортатор. Ако той не го откараше у дома, щеше да намери друг.
Лейт Хънт изнесе тялото на Кийтс от сенките на сградата в слънчевата светлина на Piazza di Spagna и очакваше да намери очакващия го Шрайк. Вместо това там стоеше кон. Хънт не беше специалист по конете, тъй като по неговото време този вид беше изчезнал, но животното му се стори същото, което ги бе довело в Рим. За разпознаването му помогна фактът, че конят беше впрегнат в същата малка карета — Кийтс я бе нарекъл vettura, — в която бяха пътували по-рано.
Хънт положи тялото на седалката, грижливо го загърна с пластовете лен и тръгна успоредно, все още докосвайки с една ръка савана, когато каретата бавно потегли напред. През последните си часове Кийтс беше помолил да го погребе на Протестантското гробище, близо до Стената на Аврелий и Пирамидата на Гай Цестий. Хънт смътно си спомняше, че бяха минали край Стената на Аврелий по време на странното им пътуване насам, но не би могъл отново да я намери, ако животът му — или погребението на Кийтс — зависеше от това. Във всеки случай, конят изглежда знаеше пътя.
Хънт се тътреше до бавно движещата се карета и усещаше прекрасния пролетен утринен въздух и долавящия се мирис като че ли от гниеща растителност. Дали тялото на Кийтс вече не беше започнало да се разлага? Хънт не знаеше много за подробностите на смъртта, а и не искаше да научи повече. Той плясна задницата на коня, за да накара животното да побърза, но то спря, бавно се обърна, за да го погледне укорително и поднови бавния си ход.
Хънт се стресна, по-скоро от проблясването на отразена светлина, зърната с ъгълчето на окото, отколкото от някакъв звук, но когато бързо се обърна, Шрайка беше там — на десет-петнайсет метра отзад и вървеше с темпото на коня в тържествен, макар и някак си комичен марш, като при всяка стъпка вдигаше високо покритите си с тръни и шипове колене. Слънцето блестеше по черупката, металните зъби и шипове.
Първият порив на Хънт беше да остави каретата и да побегне, но чувството за дълг и някакво по- дълбоко усещане, че се е загубил, го накараха да остане. Къде другаде би могъл да избяга, освен на Piazza di Spagna — а Шрайка препречваше единствения път.
Приемайки създанието като опечален в тази безумна процесия, той обърна гръб на чудовището и продължи да върви до каретата, здраво стиснал с една ръка през савана глезена на приятеля си.
През цялото време, докато вървеше, Хънт беше нащрек за някакъв признак за телепортал, някакъв признак за техника, нетипична за деветнайсети век или за друго човешко същество. Нямаше никой. Илюзията, че върви през изоставения Рим през лъхащия вече на пролет февруари, 1821 г. сл. Хр., беше съвършена. Конят изкачи хълма на един квартал от Испанското стълбище, направи оше няколко завоя по широки булеварди и тесни улички и мина покрай наклонените и рушащи се развалини, в които Хънт разпозна Колизея.
Когато конят и каретата спряха, Хънт се стресна от Дрямката, в която беше потънал по време на ходенето и се огледа. Бяха извън избуялата купчина камъни, която предполагаше, че е Стената на Аврелий и наистина се виждаше ниска пирамида, но Протестанското гробище — ако беше това — приличаше повече на пасище, отколкото на гробище. Овце пасяха в сенките на кипарисите, звънците им мрачно дрънчаха в плътния, затоплящ се въздух, а тревата навсякъде растеше до коляно или дори още по-високо. Хънт премига и видя няколкото надгробни камъка, разпръснати тук-там, полускрити от тревата и по-близо, точно зад шията на пасящия кон, прясно изкопан гроб.
Шрайка остана на десет метра назад, сред шумолящите клони на кипарисите, но Хънт виждаше блясъка на червените му очи, впити в гроба.
Той заобиколи коня, който доволно хрупаше високата трева и приближи до гроба. Нямаше ковчег. Дупката беше дълбока около метър и двайсет, а натрупаната до нея пръст миришеше на обърнат хумус и студена земя. В нея беше забита лопата с дълга дръжка, сякаш гробарите току-що си бяха тръгнали. Каменна плоча стоеше изправена до гроба, но на нея нямаше нищо — празен надгробен камък. Хънт видя отражението на метал по върха на плочата и побърза да намери първия съвременен предмет, който виждаше, откакто бяха отвлечени на Старата Земя: там лежеше малка лазерна писалка — от онзи тип, който използваха строителните работници или художниците, за да начертаят нещо върху най-твърдата сплав.
Хънт се обърна с писалката в ръка, чувствайки се вече въоръжен, макар че да спре Шрайка с тънкия лъч изглеждаше смешно. Той пусна писалката в джоба на ризата си и се зае да погребе Джон Кийтс.
Няколко минути по-късно застана до купчината пръст, хванал лопатата в ръка, втренчен в отворения гроб, където лежеше малкият, завит с чаршафи вързоп и се опита да измисли нещо да каже. Хънт беше присъствал на безброй държавни възпоменателни служби, дори бе писал хвалебствените слова на Гладстоун за някои от тях и никога по-рано думите не бяха представлявали проблем. Но сега не му идваше наум нищо. Единствената публика беше мълчаливият Шрайк, все още скрит сред сенките на кипарисите, и.овцете, чиито звънци дрънчаха, докато нервно заобикаляха чудовището и полека се насочваха към гроба като група закъснели опечалели.
Хънт си помисли, че може би сега биха били подходящи някои от оригиналните стихове на Джон Кийтс, но той беше политически функционер — а не човек, отдаден на четенето или запаметяването на древна поезия. Той си спомни, прекалено късно, че бе записал откъслечните стихове, които приятелят му беше продиктувал преди няколко дни, но тетрадката все още лежеше върху бюрото в апартамента на Piazza di Spagna. Беше нещо за превръщането в божество или бог, за знание за толкова много неща, нахлуващо в… или други подобни глупости. Имаше отлична памет, но не можеше да си спомни първия стих от този архаичен миш-маш.
Накрая Лейт Хънт направи компромис с миг на мълчание, със сведена глава и затворени очи, като се изключеха спорадичните погледи към Шрайка, който все още поддържаше своята дистанция. После затрупа гроба. Отне му повече време, отколкото можеше да си представи. Когато свърши да хвърля долу пръстта, повърхността беше леко вдлъбната, сякаш тялото бе прекалено незначително, за да се образува типичната могилка. Овце се отриваха в краката на Хънт, за да хрупат високата трева, маргаритки и теменужки, които растяха около гроба.
Може и да не си спомняше стиховете, но никак не му беше трудно да си спомни надписа, който Кийтс бе помолил да изсекат на надгробния му камък. Хънт включи писалката, изпита я, като прогори триметрова бразда в тревата и почвата, а после му се наложи да потушава малкия пожар, който беше запалил. Надписът бе притеснил Хънт, когато го бе чул за пръв път — самотата и горчилката, доловими под хриптенето на Кийтс, под задъханите усилия да говори. Но не мислеше, че е негова работа да спори с поета. Сега трябваше само да изсече надписа в камъка, да напусне това място и да избягва Шрайка, докато се опитва да намери път за дома.
