Писалката прорязваше плочата достатъчно лесно и Хънт трябваше да се упражнява на обратната й страна, преди да открие правилната дълбочина на линията и качеството на контрол. И все пак, когато свърши след около петнайсет-двайсет минути, резултатът изглеждаше разпокъсан и непрофесионален.
Започваше с груба рисунка, за която бе помолил Кийтс — беше показал на съветника няколко скици, нарисувани на листа с трепереща ръка — на гръцка лира със скъсани четири от осемте й струни. Когато свърши, Хънт не остана доволен — но навярно можеше да се разпознае от някой, който знаеше какво, по дяволите, е гръцка лира. После идваше и самият надпис, точно както го беше продиктувал Кийтс:
ТУК ЛЕЖИ ЧОВЕК, ЧИЕТО ИМЕ БЕ НАПИСАНО ВЪРХУ ВОДА
Нямаше нищо друго: нито дата на раждане и смърт, нито дори името на поета. Хънт се изправи, разгледа работата си, поклати глава, изключи писалката, но я задържа в ръка и пое обратно към града, като описа широк кръг около създанието в кипарисите.
При прохода през Стената на Аврелий Хънт спря и погледна назад. Конят, все още впрегнат в каретата, бе тръгнал по дългия склон, за да хрупа по-сладката трева до малък поток. Овцете се въртяха наоколо, пасяха цветя и оставяха отпечатъци от копитата си във влажната почва на гроба. Шрайка стоеше там, където си беше, едва видим под беседката от кипарисови клони. Хънт беше почти сигурен, че създанието все още гледа гроба.
Беше късен следобед, когато Хънт намери телепортатор — мътен правоъгълник от тъмносиньо жужене в геометричния център на рушащия се Колизей. Нямаше диск или клавиатура. Порталът висеше като непрозрачна, но отворена врата.
Но не и отворена за Хънт.
Той опитва петдесет пъти, но повърхността му беше твърда и устойчива като камък. Докосваше го неуверено с пръсти, тръгваше уверено и се отблъскваше от повърхността му, хвърляше се към синия правоъгълник, мяташе камъни, за да види как се отблъскват, опитваше и от двете страни и дори от ръбовете му, и накрая започна да скача към безполезното нещо, докато раменете и ръцете му се покриха с натъртвания.
Телепортатор беше. Сигурен бе в това. Но не го пускаше да мине.
Хънт претърси останалата част на Колизея, дори подземните проходи, пълни с влага и прилепова тор, но нямаше друг портал. Претърси съседните улици и всичките им сгради. Никакъв друг портал. Търси през целия следобед, из базилики и катедрали, къщи и колиби, великолепни жилищни сгради и тесни улички. Дори се върна па Р1агга (11 8ра^па, припряно изяде някакво месо на първия етаж, прибра в джоба си тетрадката и всичко интересно, което намери в стаите горе, а после си тръгна завинаги, за да открие телепортатор.
Този в Колизея беше единствения, който успя да намери. По залез слънце го сграбчи, докато пръстите му не потънаха в кръв. Изглеждаше нормален, жужеше нормално, той го усещаше нормално, но устройството не го пускаше да мине.
Една луна, не луната на Старата Земя, ако се съдеше по прашните бури и облаци, които се виждаха на повърхността й, бе изгряла и висеше над черната извивка на стената на Колизея. Хънт седеше в осеяния с камъни център и се мръщеше към синия блясък на портала. Някъде иззад него се чу бесен плясък на гълъбови крила и тракане на малко камъче върху плочите.
Хънт болезнено се изправи, извади лазерната писалка от джоба си и застана разкрачен, като чакаше и се напрягаше да види нещо в сенките на многобройните цепнатини и арки на Колизея. Не се движеше нищо.
Внезапен шум иззад него го накара да се обърне и почти да пръсне тънкия лъч лазерна светлина по повърхността на телепортала. От него се появи ръка. После крак. Накрая изплува човек. После друг.
Колизеят отекна от виковете на Лейт Хънт.
Мейна Гладстоун знаеше, че при тази умора би било безумие да задреме дори и за трийсет минути. Но от детството си се бе научила да подремва от пет до петнайсет минути, за да изтръсква токсините на умората и изтощението с тези кратки почивки от мислене.
Сега й се повдигаше от изтощение и от шемета на предишните четирийсет и осем часа. Тя полегна на дългия диван в кабинета, изпразни мозъка си от незначителните и отрупващите я въпроси, остави подсъзнанието си да открие пътека през джунглата от мисли и събития. За няколко минути възрастната жена задряма и засънува.
Мейна Гладстоун седна изправено, отхвърли лекия афгански шал и почука инфотерма си преди да отвори очи.
— Седептра! Доведи генерал Морпурго и адмирал Сингх в кабинета ми след три минути.
Гладстоун влезе в съседната баня, взе душ, облече чисти дрехи — най-официалния си костюм от меко, черно, рипсено кадифе, златно-червения шал на Сената, задържан от златна игла с геодезичния герб на Хегемонията, обеци от Старата Земя от времето преди Голямата грешка и топазена гривна с инфотерм, подарена й от сенатор БайРЪН Ламиа преди сватбата му — и се върна в кабинета навреме, за да поздрави двамата офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ.
— Г. президент, моментът е много неприятен — започна адмирал Сингх. — Последните данни от Mare Infinitum бяха анализирани и обсъждахме придвижването на флотата за отбраната на Аскуит.
Гладстоун включи личния си телепортатор и махна на двамата мъже да я последват.
Сингх се огледа, когато излезе сред златната трева под заплашителното бронзово небе.
— Кастроп-Роуксел — рече той. — Имаше слухове, че едно предишно правителство е наредило на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос да построят тук частен телепортатор.
— Президент Йевшенски го присъедини към Мрежата — обясни Гладстоун. Тя махна и вратата на телепортатора изчезна. — Той чувстваше, че президентът има нужда от място, където подслушвателните устройства на Техноцентъра да не са много вероятни.
Морпурго неспокойно погледна към стената от облаци до хоризонта, където играеше кълбовидната мълния.
— Нито едно място не е напълно безопасно откъм Техноцентъра — каза той. — Разказах на адмирал Сингх за подозренията си.
— Не подозрения — възрази Гладстоун. — Факти. И знам къде е Техноцентърът.
И двамата офицери от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ реагираха, сякаш кълбовидната мълния ги беше ударила.
— Къде? — почти едновременно попитаха те. Гладстоун се разхождаше напред-назад. Сивата й коса като че ли блестеше в заредения със статично електричество въздух.
— В телепортаторната мрежа — отвърна тя. — Между порталите. ИИ живеят в ексцентричния псевдосвят там като паяци в тъмна мрежа. А ние сме я изтъкали вместо тях.
Морпурго пръв от двама им беше в състояние да говори.
— Боже мой — рече той. — Какво ще правим сега? Имаме по-малко от три часа преди фотонният кораб с устройството на Техноцентъра да се прехвърли в космоса на Хиперион.
Гладстоун им каза точно какво трябваше да направят.
— Невъзможно — възрази Сингх. Адмиралът несъзнателно подръпваше късата си брада. — Просто невъзможно.
Не — отсече Морпурго. — Ще стане. Има достатъчно време. И като се вземе предвид колко отчаяни и случайни бяха движенията на флотата през последните два дни… Адмиралът поклати глава.
— От гледна точка на логиката може и да е възможно. Но от рационална и етична гледна точка не е. Не, невъзможно е.
Мейна Гладстоун пристъпи по-близо до него.
— Къшуонт — каза тя, обръщайки се към адмирала с малкото му име за пръв път, откакто беше млад сенатор, а той още по-млад командир от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос, — не помниш ли, когато сенатор Ламиа ни свърза с Устойчивите? С един ИИ на име Ъмон? Неговото предсказание за две разклонения на бъдещето — едното изпълнено с хаос, а другото — сигурно изличаване на човечеството?
Сингх се извърна.
— Моят дълг са ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Хегемонията.
— Твоят дълг е същият като моя — озъби се Гладстоун.
