човечеството.
Консулът вдигна ръце, сякаш искаше да се защити от физически удари.
— Не мога… няма… виновен…
Фрийман Ченга направи три крачки, сграбчи консула за предницата на официалното му болово сако и безцеремонно го разтърси.
— Виновен сте. И точно затова трябва да помогнете да облекчим този хаос, който настъпва. Помогнахте за освобождаването на Шрайка. Сега трябва да се върнете и да се погрижите отново да бъде затворен в клетката си. После трябва да започне дългото помиряване.
Ченга го пусна, но раменете му все още се разтърсваха. В този момент планината се завъртя към слънцето и в очите на консула заблестяха сълзи.
— Не — прошепна той.
Фрийман Ченга заглади измачканото му сако и прокара дългите си пръсти по раменете на дипломата.
— Ние си имаме свои пророци. Храмерите ще се присъединят към нас в новото засаждане на галактиката. Онези, които са живели в лъжата, наречена Хегемония, бавно ще изпълзят от руините на своите зависими от Техноцентъра светове и ще се присъединят към нас в истинско изследване… изследване на вселената и на онова по-голямо царство, което е във всеки един от нас.
Консулът като че ли не чуваше. Той рязко се извърна настрани.
— Техноцентърът ще ви унищожи — рече той, без да гледа към никой от тях. — Точно както унищожи Хегемонията.
— Нима забравяш, че родният ти свят е основан на тържествения договор на живота? — попита Кордуел Минмън.
Консулът се обърна към прокудения.
— Този договор управлява нашия живот п действия — продължи Минмън. — Не само, за да запази няколко вида от Старата Земя, но и за да открие единство в разнообразието. Да разпространи семената на човечеството във всички светове, в различни среди, като в същото време почита разнообразието на живота, което откриваме навсякъде.
Лицето на Фрийман Ченга беше огряно от слънчева светлина.
— Техноцентърът предлагаше единство в неволната подчиненост — тихо каза тя. — Сигурност във вегетирането. Къде са революциите в човешката мисъл, култура и дейност след Хеджира?
— Тераформирани в бледи клонинги на Старата Земя — отвърна й Кордуел Минмън. — Новата ни епоха на човешка експанзия няма да тераформира нищо. Ще се угощаваме в трудности и приветствани странности. Няма да караме вселената да се приспособява… ще се приспособяваме самите ние.
Говорител Хълкеър Амниън посочи към звездите.
— Ако човечеството оцелее след това изпитание, бъдещето ни се крие в тъмните разстояния помежду, както и на слънчевите светове.
Консулът въздъхна.
— Имам приятели на Хиперион — обади се той. — Мога ли да се върна, за да им помогна?
— Можете — отвърна Фрийман Ченга.
— И ще се изправя срещу Шрайка? — попита консулът.
— Ще го сторите — отвърна Кордеул Минмън.
— И ще оцелея, за да видя епохата на хаос? — попита консулът.
— Трябва — отвърна Хълкеър Амниън.
Дипломатът отново въздъхна и се отстрани заедно с другите, когато над тях огромна пеперуда с криле от слънчеви клетки и блестяща, непроницаема за вакуума и радиацията кожа, се спусна към Стоунхенджовия кръг и отвори корема си, за да приеме консула.
В лазарета на Правителствения дом на Тау Сети Сентър отец Пол Дюре спеше с лек, предизвикан от лекарствата сън и сънуваше пламъци и смъртта на светове.
С изключение на краткото посещение на президент Гладстоун и още по-кратката визита на епископ Едоуард, Дюре беше останал сам през целия ден, изпадащ и излизащ от изпълнената с болка мъгла. Лекарите бяха поискали да минат още дванайсет часа, преди пациентът им да бъде преместен и Колегията на кардиналите на Пацем се бе съгласила, тъй като искаше пациентът да оздравее и да се подготви за церемониите — все още оставаха двайсет и четири часа, — по време на които йезуитският свещеник Пол Дюре от Вилфранж-сюр-Сайон щеше да стане папа Тейлхард I, 487-ят епископ на Рим, пряк наследник на апостол Петър.
Лечението продължаваше, плътта сама се изтъкаваше отново под ръководството на милиони ДНК диригенти, нервите се съживяваха по същия начин, благодарение на чудото на медицината. „Но не чак толкова голямо чудо — помисли си Дюре, — след като продължава да ме сърби ужасно.“ Йезуитът лежеше и мислеше за Хиперион, Шрайка, дългия си живот и обърканото положение на нещата в Божията вселена. Накрая Дюре заспа и сънува горящата Божия горичка, докато храмерският Истински глас на Светодървото го буташе през портала, майка си и жената на име Семфа, вече мъртва, но тогава работничка в плантацията Паресебо, в периферията на Периферията във фибропластмасовите полета източно от Порт Романс.
И посред тези сънища, поначало тъжни, Дюре изведнъж усети чуждо присъствие: не присъствието на друг сън, а на друг сънуващ.
Дюре вървеше заедно с някого. Въздухът беше хладен, а небето — разкъсващо сърцето синьо. Току-що бяха стигнали до един завой и пред тях се появи езеро, покрай чиито брегове растяха стройни дървета, изотзад се извисяваха планини, ред ниски облаци допълваха драматичност и мащаб към пейзажа, а далеч в огледално неподвижните води като че ли плаваше самотен остров.
— Езерото Уиндърмиър — рече спътникът на Дюре. Йезуитът бавно се обърна, а сърцето му биеше в тревожно очакване. Каквото и да очакваше, видът на спътника му не предизвикваше страхопочитание.
До Дюре вървеше нисък млад мъж. Беше облечен в архаично яке с кожени копчета и широк кожен колан, здрави обувки и стара кожена шапка, износена раница, странно скроени и доста закърпени панталони, носеше огромно шотландско наметало, метнато през едното му рамо и дебел бастун в дясната си ръка. Дюре спря и другият го последва, сякаш се радваше на почивката.
— Скалите на Фърнес и Камбрийските планини — каза младият мъж и използва бастуна си, за да посочи оттатък езерото.
Дюре видя кестенявите къдрици, подаващи се изпод странната шапка, забеляза големите кафяви очи и ниския ръст на мъжа, и разбра, че сигурно сънува, макар и да си мислеше: „Не сънувам!“.
— Кой… — започна Дюре, като чувстваше, че в него се надига страх и сърцето му бие силно.
— Джон — отвърна спътникът му и спокойната разумност на този глас разпръсна част от страховете на йезуита. — Струва ми се, че ще можем да останем в Боунес довечера. Браун твърди, че на езерото има чудесен хан.
Дюре кимна. Нямаше абсолютно никаква представа за какво говореше човекът.
Ниският младеж се наведе напред и хвана ръката на свещеника с лек, но настоятелен жест.
— Там ще бъде този, който идва след мен — каза Джон. — Нито алфа, нито омега, но най-важен за нас, за да открием пътя.
Дюре глупаво кимна. Лек ветрец развълнува езерото и донесе мириса на свежа растителност откъм подножието на хълмовете.
— Той ще бъде роден далеч оттук — продължи Джон. — Много по-далеч от това, което от векове познава расата ни. Твоята работа сега ще е същата като моята — да подготвим пътя. Ти няма да доживееш, за да видиш деня на учението на този човек, но наследникът ти ще го доживее.
— Да — рече Пол Дюре и откри, че в устата му няма никаква слюнка.
Младият мъж свали шапката си, затъкна я в колана и се наведе да вземе едно обло камъче. Той го запрати надалеч към езерото. Вълнички се разнесоха в бавна прогресия.
— По дяволите — каза Джон. — Опитвах се да направя жабка. — Той погледна към Дюре. — Трябва да напуснеш лазарета и веднага да се върнеш на Пацем. Разбираш ли?
Дюре премига. Тези думи очевидно не бяха от съня.
— Защо?
— Няма значение — отвърна Джон. — Просто го направи. Не чакай нищо. Ако не тръгнеш незабавно,
