перваза и сякаш се сливаше с камъка.
Брон се задъха от страх, когато прокара длан по черепа на поета, усети сливането на пластмаса и кост, а после сама попипа пъпната връв и не откри връзка или отвор в мястото, където се скриваше в камъка. Под пръстите й пулсираше течност.
— Мамка му — прошепна Брон и във внезапен пристъп на паника, погледна зад себе си, сигурна, че Шрайка се е промъкнал в опасна близост. Тъмната фигура все още стоеше в края на дългото помещение.
Джобовете й бяха празни. Нямаше нито оръжие, нито някакъв инструмент. Разбираше, че ще трябва да се върне при Сфинкса, да намери вързопите, да изрови нещо, с което да реже, а после пак да дойде тук и да събере достатъчно смелост, за да влезе повторно.
Брон знаеше, че никога повече няма да може да мине пак през онази врата.
Тя коленичи, пое дълбоко дъх, вдигна, а после и спусна ръката си. Ръбът на дланта й се разби в материала, който приличаше на прозрачна пластмаса, а на пипане беше по-твърд от стомана. Дори и само от този единствен удар, ръката я заболя от китката до рамото.
Брон Ламиа погледна надясно. Шрайка се приближаваше към нея, бавно пристъпвайки като старец на спокойна разходка.
Тя извика, коленичи и отново замахна, напрегнала длан и стегнала палец под прав ъгъл. Ударът отекна в дългото помещение.
Брон Ламиа беше израснала на Лусус при 1.3 стандартна гравитация и беше атлетична за расата си. Откакто навърши девет години, тя си мечтаеше и работеше, за да стане детектив, и част от тази естествено маниакална и съвсем нелогична подготовка бяха тренировките й по бойните спортове. Сега тя изсумтя, вдигна ръка и отново замахна, като желаеше дланта й да е острие на брадва и виждаше в съзнанието си поразяващия удар, успешното разсичане на материята.
Пулсирайки като жива, твърдата пъпна връв недоловимо се вдлъбна и сякаш се дръпна встрани, когато жената отново замахна.
Под и зад нея се разнесоха стъпки. Брон почти се изкиска. Би било по-лесно да удари камъка, за да постигне същия ефект. Тя отново блъсна ръба на дланта си във връвта и усети, че някаква малка костица в ръката й поддава. Болката беше като далечен шум, като плъзгането под и зад нея.
„Идвало ли ти е наум — помисли си тя, — че ако успееш да разкъсаш това нещо, той навярно ще умре?“
Отново замахна. Стъпките замлъкнаха в основата на стълбището.
Брон се задъхваше от усилие. Пот капеше от челото и страните й по гърдите на спящия поет.
„Та аз дори не те харесвам“ — помисли си тя към Мартин Силенъс и отново удари. Беше като да се опитва да отсече крака на метален слон.
Шрайка започна да се изкачва по стълбището.
Брон се изправи наполовина и хвърли цялата тежест на тялото си в замахване, което почти изкълчи рамото й, счупи китката й и смаза малките костици в дланта й.
И разсече връвта.
Червена, прекалено рядка за кръв течност рукна по краката на жената и върху белия камък. Разсеченият кабел, все още стърчащ от стената, се сгърчи и после започна да потръпва като раздразнено пипало, преди да се отпусне вяло и да се изтегли — кървяща змия, плъзгаща се в дупка, която престана да съществува, веднага щом пъпната връв се скри от поглед. Остатъкът й, все още свързан с невралния шунт на Силенъс, повяхна след пет минути, като изсъхна и се сви подобно на извадена от водата медуза. Оплискала лицето и раменете на поета, червената течност започна да посинява, докато Брон я гледаше.
Очите на Мартин Силенъс трепнаха и се отвориха като очи на бухал.
— Хей — каза той, — знаеш ли че шибаният Шрайк е точно зад теб?
Гладстоун се телепортира в личния си апартамент и веднага се приближи до векторната ниша. Очакваха я две съобщения.
Първото беше от космоса на Хиперион. Гладстоун замижа, когато мекият глас на бившия й генерал- губернатор на Хиперион, младия Лейн, направи бързо обобщение на срещата с трибунала на прокудените. Президентът се отпусна на кожения стол и вдигна двата си юмрука към бузите си, когато Лейн повтори опроверженията на прокудените. Те не бяха нашествениците. Лейн завърши предаването с кратко описание на рояка, със своето мнение, че прокудените казват истината, със забележката, че съдбата на консула е все още неизвестна и с искане за заповеди.
— Ще отговорите ли? — попита векторният компютър.
— Потвърждавам приемането на съобщението — рече Гладстоун. — Излъчи сигнал за готовност с дипломатическия едновременен код.
Гладстоун включи второто съобщение.
Появи се адмирал Уилям Аджънта Лий в разпокъсана плоскообразна проекция — векторният предавател на кораба му очевидно работеше с намалена енергия. От периферните колони данни президентът видя, че съобщението р скрито сред стандартните телеметрични предавания на флотата: техниците от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ накрая щяха да забележат несъответствията в крайните номера, но това можеше да стане след часове или дни.
Лицето на Лий беше окървавено, а фонът бе скрит в дим. От мъгливия черно-бял образ на Гладстоун й се струваше, че младият мъж предава от доковата ниша на крайцера си. На метална маса зад него лежеше труп.
— …попълнение от морски пехотинци успя да се качи на борда на така наречените им улани — задъхано казваше Лий. — Управлявани са от хора — по петима на кораб — и те наистина приличат на прокудени, но вижте какво стана, когато опитахме да извършим аутопсия. — Картината се измести и Гладстоун разбра, че Лий използва ръчен видеонокъл, монтиран във векторния предавател на крайцера. Сега адмиралът беше изчезнал, а тя гледаше надолу към бялото, наранено лице на мъртъв прокуден. От кръвта, течаща от очите и ушите му, възрастната жена предположи, че е умрял от експлозивна декомпресия.
Появи се ръката на Лий — позна го по адмиралския ширит на ръкава, — която държеше лазерен скалпел. Младият командир не си направи труда да свали дрехите, преди да направи вертикален разрез в областта на гърдите и да продължи надолу.
Ръката с лазера се отдръпна и камерата показа как с трупа на прокудения започна да става нещо. Широки участъци от гърдите на мъртвеца започнаха да тлеят, сякаш лазерът беше запалил дрехите. После униформата прегоря и веднага стана очевидно, че гърдите на мъжа горят на разширяващи се, неправилно оформени дупки и от тях блестеше толкова ярка светлина, че джобният видеонокъл трябваше да намали светлочувствителността си. Сега горяха парчета от черепа и оставяха остатъчни образи по векторния екран и ретината на Гладстоун.
Камерата се върна обратно, преди трупът да изчезне напълно, сякаш горещината вече беше непоносима. Лицето на Лий постепенно се фокусира.
— Разбирате, г. президент, че същото става с всички трупове. Не заловихме живи пленници. Все още не сме открили център в рояка, а само още бойни кораби и ми се струва, че…
Образът изчезна и колоните данни показаха, че съобщението е прекъснало по средата на излъчването.
— Ще отговорите ли?
Гладстоун поклати глава и отвори нишата. Отново в кабинета си, тя погледна с копнеж към дългата кушетка и седна зад бюрото си, знаейки, че ако за миг затвори очи, ще заспи. Седептра се обади по личната честота на инфотерма й и каза, че генерал Морпурго трябва да види президента по спешен въпрос.
Лусианецът влезе и започна да се разхожда напред-назад от раздразнение.
— Г. президент, разбирам основанията ви да наредите използването на устройството на жезъла на смъртта, но трябва да се възпротивя.
— Защо, Артър? — попита тя, като за пръв път от седмици се обърна към него по име.
— Защото изобщо не знаем какъв ще е дяволският резултат. Прекалено опасно е. А и… не е морално. Гладстоун вдигна вежди.
