корабът ни бъде пленен или унижожен?
— Да, г. президент.
— Направете го. Обяснете всички необходими устройства за безопасност на съответните експерти от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. — Тя се обърна към Седептра. — Подготви ми предаване за цялата Мрежа, което да започне десет минути, преди устройството да бъде взривено. Трябва да разкажа на хората за това.
— Разумно ли е…? — започна сенатор Фелдщайп.
— Необходимо е — отвърна Гладстоун. Тя се изправи и трийсет и осемте души в стаята се изправиха секунда по-късно. — Отивам да поспя няколко минути, докато хората ви работят. Искам устройството готово, доставено в системата и населението на Хиперион предупредено незабавно. Искам да подготвите случайностни планове и приоритети за преговорно уреждане на въпроса, докато се събудя след трийсет минути.
Президентът погледна към групата, като знаеше, че така или иначе, през следващите двайсет часа повечето от хората там щяха да паднат от власт. Така или иначе, това беше последният й ден като президент.
Мейна Гладстоун се усмихна.
— Съветът е разпуснат — каза тя и се телепортира в частния си апартамент, за да подремне.
43.
Лейт Хънт никога по-рано не беше виждал човек да умира. Последният ден и нощ, които бе прекарал с Кийтс — Хънт все още мислеше за него като за Джоузеф Севърн, но беше сигурен, че умиращият мъж вече мисли за себе си като за Джон Кийтс — бяха най-трудните в живота му. Кръвоизливите бяха непрекъснати през последния ден и нощ от живота на Кийтс и между тези пристъпи на повръщане, Хънт чуваше как храчките кипят в гърлото и гърдите на дребния мъж, докато той се бореше за живот.
Хънт седеше до леглото в малката предна стаичка на Пагга сИ 8ра^па и слушаше бълнуванията на Кийтс, а изгревът се превръщаше в късно утро и късното утро — в ранен следобед. Кийтс беше трескав и непрекъснато изпадаше в безсъзнание, но настояваше Хънт да слуша и записва всичко — бяха намерили мастило, перо и листи в другата стая — и Хънт се подчиняваше, бясно драскайки, докато умиращият киборг бълнуваше за метасфери и изчезнали божества, за отговорностите на поета и залеза на богове, и за Милтъновата гражданска война в Техноцентъра.
Тогава Хънт се съвзе и стисна трескавата ръка на Кийтс.
— Къде е Техноцентърът, Сев… Кийтс? Къде е7 Умиращият беше потънал във видима пот и извърна лицето си.
— Не дишай към мен — усещам го като лед!
— Техноцентърът — повтори Хънт и се дръпна назад, усетил порив да заплаче от жалост и разочарование, — къде е Техноцентърът?
Кийтс се усмихна, а главата му се люшкаше напредназад от болка. Усилието, което правеше да диша, звучеше като вятър през скъсан мях.
— Като паяци в мрежата — промълви той, — паяци в мрежата. Тъкат… оставят нас да я тъчем вместо тях… после ни хващат и ни изсмукват. Като мухи, уловени от паяци в мрежа.
Хънт престана да пише, докато слушаше този като че ли безсмислен брътвеж. После разбра.
— Боже мой — прошепна той. — Те са в телепортаторната система.
Кийтс се опита да седне и сграбчи ръката на Хънт с ужасна сила.
— Кажи на твоя президент, Хънт. Накарай Гладстоун да я разкъса. Да я разкъса. Паяци в мрежата. Човек бог и машина бог… трябва да намерят съюза. Не аз! — Той падна обратно върху възглавниците и започна беззвучно да плаче. — Не аз.
Кийтс поспа през дългия следобед, макар и Хънт да знаеше, че е по-близо до смъртта, отколкото до съня. И най-слабият звук сепваше умиращия поет и го караше да се бори за въздух. По залез слънце Кийтс беше прекалено слаб, за да кашля и Хънт трябваше да му помага да навежда глава над легена, за да позволи на гравитацията да прочисти устата и гърлото му от кървавата слуз.
На няколко пъти, когато Кийтс изпадаше в краткотрайна дрямка, Хънт се приближаваше до прозореца, а веднъж слезе по стълбите и до предната врата, за да погледне към площада. Нещо високо и остроръбесто стоеше в дълбоките сенки в срещуположния край на площада до подножието на стълбището.
Вечерта подремна и самият Хънт, докато седеше изправено на твърдия стол до леглото на Кийтс. Събуди се, сънувайки че пада и протегна ръка да се хване за нещо, само за да открие, че Кийтс е буден и го гледа.
— Виждал ли си изобщо някой да умира? — попита Кийтс между слабите си опити да поеме въздух.
— Не. — Хънт си помисли, че има нещо странно в погледа на младия мъж, сякаш Кийтс го гледаше, но виждаше някой друг.
— Ами тогава те съжалявам — рече поетът. — В какви неприятности и опасности попадна заради мен. А сега трябва да бъдеш твърд, защото не остава още много.
Хънт беше поразен не само от смелостта в тази забележка, а от внезапната промяна в диалекта на Кийтс от безизразния стандартен за Мрежата английски в нещо много по-старо и интересно.
— Глупости — енергично възрази Хънт, като се насилваше да изрази ентусиазъм и живост, каквито не изпитваше. — Ще се измъкнем от всичко това преди разсъмване. Ще се промъкна навън веднага, щом мръкне и ще намеря телепортал.
Кийтс поклати глава.
— Шрайка ще те вземе. Няма да допусне някой да ми помогне. Ролята му е да се грижи да избягам от себе си чрез самия себе си. — Той затвори очи, когато дишането му стана по-разпокъсано.
— Не ме интересува — отвърна Хънт и пое ръката на младия мъж. Предполагаше, че поетът отново бълнува от треската, но тъй като през изтеклите два дни това беше един от малкото случаи, когато Кийтс бе в пълно съзнание, Хънт чувстваше, че си струва усилието да разговаря. — Какво имаш предвид с това да избягаш от себе си чрез самия себе си?
Кийтс отвори очи. Бяха кафяви и прекалено ярки.
— Ъмон и другите се опитват да ме накарат да избягам от себе си като приема божествеността, Хънт. Изкушават ме да заловя белия кит, примамват ме да хвана последния полет. Бягащото Състрадание ще открие дома си у мен… у мен, господин Джон Кийтс, висок метър и петдесет… а после започва помиряването, нали?
— Какво помиряване? — Хънт се приведе по-близо, като се стараеше да не диша към него. Кийтс сякаш се бе свил в пижамата си, в купчината одеяла, но излъчващата се от него жар изпълваше стаята. Лицето му се виждаше като блед овал на изтляващата светлина. Хънт съвсем бегло осъзнаваше златната ивица отразени слънчеви лъчи, движеща се по стената точно под мястото, където тя се срещаше с тавана, но очите на Кийтс не се откъсваха от този последен знак на деня.
— Помиряването на човека и машината, на Твореца и творението — отвърна Кийтс и се закашля, преставайки едва когато изхрачи червена слуз в легена, подаден му от Хънт. Отпусна се назад, задъхан за миг и прибави: — Помиряването на човечеството и онези, които се опитаха да го унищожат, на Техноцентъра и човечеството, което се опита да изличи, на болезнено създадения Бог на Празнотата, Която Обвързва и неговите предци, които се опитаха да го премахнат.
Хънт поклати глава и престана да пише.
— Не разбирам. Можеш да станеш този… месия… като оставиш смъртното си ложе?
Бледият овал на лицето на Кийтс се залюля напредназад върху възглавницата в движение, което можеше да замества смях.
— Всички бихме могли, Хънт. Човешкото безумие и най-голямата му гордост. Ние приемаме болката си. Градим път за децата си. Това ни заслужи правото да станем Бога, за когото мечтахме.
Хънт погледна надолу и видя, че е свил юмрук от безсилие.
— Ако можеш да сториш това… да се превърнеш в тази сила… направи го. Измъкни ни оттук! Кийтс отново затвори очи.
— Не мога. Не съм Този, Който Идва, а Този, Който Идва Преди. Не съм кръстеният, а кръстителят. Merde, Хънт, аз съм атеист! Дори Севърн не можа да ме убеди в тези неща, когато се удавях в смърт! —
