Някъде виеше вятър и тътнеха гръмотевици. Някъде навяваше яркочервена прах като завеса от изсъхнала кръв на ужасната светлина на Гробниците. Някъде крещяха гласове и се носеха писъци.
Сол не обръщаше внимание на всичко това. Той гледаше единствено лицето на дъщеря си и зад нея, сянката, която сега изпълваше блестящия вход на гробницата.
Шрайка се появи. Създанието трябваше да се наведе, за да може триметровата му грамада и стоманените шипове да минат през вратата. Той излезе на преддверието на Сфинкса и тръгна напред, отчасти жив, отчасти скулптура, която се движеше с ужасната отмереност на кошмар.
Отмиращата светлина играеше по черупката на създанието, бликаше по заоблената му гръд към стоманените тръни и искреше по шиповете на пръстите и остриетата, стърчащи от всяка става. Сол притисна Рахил към гърдите си и се втренчи в многофасетовите червени пещи, които минаваха за очи на Шрайка. Залезът изтля в кървавочервения блясък от повтарящия се сън на Сол.
Главата на Шрайка леко се обърна и се завъртя без да оказва триене на деветдесет градуса надясно и после на деветдесет градуса наляво, сякаш създанието оглеждаше владенията си.
Шрайка направи три крачки напред и спря на по-малко от два метра от Сол. Четирите му ръце се извиха и издигнаха, шиповете на пръстите му щръкнаха.
Сол притисна Рахил по-силно към себе си. Кожата й беше влажна, лицето й бе червено и на петна от усилията на раждането. Оставаха секунди. Очите й гледаха в различни посоки, после като че ли се фокусираха върху Сол.
„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си.
Главата на Шрайка се наведе и ужасните му рубинени очи се втренчиха единствено в Сол и детето му. Живачните челюсти леко се отвориха и разкриха пластове и редици стоманени зъби. Четири ръце се вдигнаха напред, с металните длани нагоре, и спряха на половин метър от лицето на Сол.
„Кажи «да», татко.“ Сол си спомни съня си, спомни си прегръдката на дъщеря си и разбра, че накрая — когато всичко друго е прах — верността към онези, които обичаме, е единственото, което можем да отнесем в гроба. Вярата — истинската вяра — се уповаваше на тази обич.
Сол вдигна новороденото си и умиращо дете, което сега изплакваше първия си и последен дъх и го подаде на Шрайка.
Отсъствието на малката й тежест го връхлетя като ужасен пристъп на замайване.
Шрайка пое Рахил, отстъпи назад и бе обгърнат от светлина. Зад Сфинкса тръненото дърво престана да искри, синхронизира времето си със „сега“ и вече се виждаше ужасяващо ясно.
Сол пристъпи напред, като опипваше пътя си с ръце, когато Шрайка се плъзна назад в сиянието и изчезна. Експлозии развълнуваха облаците и ударните им вълни хвърлиха учения на колене. Зад и около него се отваряха Гробниците на времето.
ЧАСТ ТРЕТА
31.
Събудих се и това не ме зарадва.
Претърколих се на другата страна, отворих очи и изругах от внезапно нахлулата светлина. Видях Лейт Хънт, седнал на ръба на леглото, все още с аерозолен инжектор в ръка.
— Взел си достатъчно сънотворни хапчета, за да те държат в леглото целия ден — каза той. — Ставай и се оправяй.
Седнах в леглото, потърках утринното стърнище по бузите си и изгледах накриво Хънт.
— Кой, по дяволите, ти е дал правото да влизаш в стаята ми? — Усилието от говоренето ме накара да се закашлям и спрях едва, когато Хънт се върна от банята с чаша вода.
— Вземи.
Изпих я, като напразно се опитвах да изхвърля гнева и обидата си между пристъпите на кашлицата. Остатъците от сънища се разнасяха като утринна мъгла. Изпитвах ужасно усещане за загуба.
— Обличай се — изправи се Хънт. — Президентът на Сената иска да те види в нейните покои след двайсет минути. Докато спеше, се случиха разни неща.
— Какви неща? — потърках очи аз и прокарах пръсти през разрешената си коса. Хънт се поусмихна.
— Влез в инфосферата. После по най-бързия начин слез в покоите на Гладстоун. Двайсет минути, Севърн. — И той излезе.
Влязох в инфосферата си. Един от начините да характеризирате нечие влизане в инфосферата е да си представите океан на Старата Земя в различни степени на бурност. В нормални дни обикновено приличаше на спокойно море с интересни модели вълнички. При кризи вълните бяха неравномерни и разпенени. Днес беше започнал ураган. Влизането се бавеше по всички пътища на достъп, смущения господстваха в разбиващите се вълни на съвсем нови вълнения, промени и големи кредитни трансфери бушуваха в инфоравнинната матрица, а Всеобема, обикновено многопластов шум от информация и политически дебати, представляваше яростен вихър от смущения, изоставени референдуми и излезли от употреба позиционни шаблони, носещи се като дрипави облаци.
— Мили Боже — прошепнах аз и прекъснах достъпа, но още усещах ударите на информационното вълнение във веригите на импланта и мозъка си. Война. Изненадващо нападение. Предстоящо унищожаване на Мрежата. Разговор за сваляне на Гладстоун. Бунтове на десетки светове. Въстания на култа към Шрайка на Лусус. Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изоставила системата Хиперион в отчаяна ариергардна акция, но твърде късно, твърде късно. Хиперион вече е нападнат. Страх от телепортаторно нахлуване. Изправих се, изтичах гол под душа и се изкъпах за рекордно време. Хънт или някой друг беше оставил официален сив костюм и пелерина, и аз припряно се облякох, като сресах назад мократа си коса, така че в яката ми паднаха влажни къдрици.
Не би било добре да карам президента на Сената на Хегемонията на Човека да чака. О, не, изобщо не би било добре.
— Пристигнахте горе-долу навреме — рече Мейна Гладстоун, когато влязох в частните й покои.
— Какво, мътните ви взели, сте направили? — озъбих се аз.
Гладстоун премига. Очевидно президентът на Хегемонията на Човека не беше свикнала да й говорят с такъв тон. „Порочно лайно“ — помислих си аз.
— Спомнете си кой сте и с кого разговаряте — студено каза Гладстоун.
— Не знам кой съм. И може би разговарям с най-големия масов убиец след Хорас Гленън-Хайт. Защо, по дяволите, допуснахте да започне тази война?
Гладстоун отново премига и се огледа. Бяхме сами. Дневната й беше продълговата, приятно тъмна и украсена с оригинални предмети на изкуството от Старата Земя. В момента не ме беше грижа дали съм в стая, пълна с оригинали на Ван Гог. Втренчих се в Гладстоун, чието напомнящо за Линкълн лице всъщност си беше само лицето на старица на бледата светлина, която се процеждаше през щорите. За миг тя отвърна на погледа ми, сетне отново извърна очи.
— Извинявам се — без никакво извинение в гласа си изръмжах аз, — вие не сте я допуснали, а сте я предизвикали, нали?
— Не, Севърн, не съм я предизвикала. — Гласът й беше тих, почти шепнещ.
— Говорете ясно — казах аз. Разхождах се напред-назад до високите прозорци и гледах как светлината от щорите минава през мен като боядисани ивици. — И не съм Джоузеф Севърн.
Тя вдигна вежди.
— Г. Кийтс ли да ви наричам?
— Можете да ме наричате Никой — отвърнах аз. — Така че, щом дойдат другите циклопи, можете да им кажете, че Никой ви е ослепил и те ще си тръгнат, заявявайки, че такава е волята на боговете.
— Имате намерение да ме ослепите ли?
— Точно сега бих могъл да ви извия врата и да си отида без никакви угризения. Милиони ще загинат преди да изтече тази седмица. Как можахте да го допуснете?
Гладстоун докосна долната си устна.
— Бъдещето се разклонява само в две посоки — меко рече тя. — Война и пълна неизвестност или мир и
