През Мрежата минаваха два телепортаторни пътя с пълен достъп: Главната магистрала и р. Тетида. Телепортирах се до Магистралата, където половинкилометровата лента на Цингтао Ксишуанг Панна се свързваше с Нова Земя и с крайморската лента на Невърмор. Цингтао Ксишуанг Панна беше свят от първата вълна на трийсет и четири часа от нахлуването на прокудените. Нова Земя беше от списъка на втората вълна, както се съобщаваше в момента и разполагаше с малко повече от една стандартна седмица преди нападението. Невърмор се намираше дълбоко в Мрежата, на години разстояние от атаката.
Нямаше признаци на паника. Хората се отдаваха повече на инфосферата и Всеобема, отколкото на улиците. Докато вървях по тесните улички на Цингтао, чувах гласа на Гладстоун от хиляди слушалки и персонални инфотерми — странен словесен шепот на фона на крясъците на амбулантните търговци и скърцането на гумите по мокрия паваж, когато електрическите рикши пробръмчаваха над главата ми на транспортните равнища.
— …както е казал един друг лидер на своя народ в навечерието на атаката преди почти осем столетия — „Нямам какво да ви предложа, освен кръв, труд, сълзи и пот“. Питате каква е нашата политика? Аз ви казвам: да водим война — в космоса, на земя, във въздуха и по море — да водим война с цялата мощ и с всичките сили, които могат да ни дадат справедливостта и правотата ни. Това е нашата политика…
Близо до зоната на препращане между Цингтао и Невърмор имаше отряди на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. но пешеходният поток изглеждаше достатъчно нормален. Почудих се кога ли военните щяха да реквизират пешеходната алея на Магистралата за транспортен трафик и дали той щеше да бъде насочен към фронта или в обратна посока.
Минах през портала към Невърмор. Тук улиците бяха сухи, освен случайните пръски от океана на трийсет метра под каменните кейове на Магистралата. Небето беше в обичайните си нюанси на заплашително охраво и сиво, зловещ сумрак посред бял ден. Малки каменни магазини блестяха от светлини и стоки. Съзнавах, че улиците са по-пусти от обикновено — хората стояха в магазините или седяха по каменни стени или пейки и слушаха със сведени глави и разсеяни погледи.
— …питате каква е целта ни? Ще ви отговоря с една дума. Победа, победа на всяка цена, победа въпреки целия ужас, победа колкото и дълъг и труден да е пътят — защото без победа няма оцеляване…
Опашките при главния портал в Едгартаун не бяха големи. Набрах кода за Mare Infinitum и прекрачих.
Небето беше, както обикновено, безоблачно зелено, океанът под плаващия град бе по-тъмнозелен. Към хоризонта се носеха келпови ферми. Тълпите тук бяха още по-малки — тротоарите бяха почти пусти, а някои магазини — затворени. Група мъже стояха до док за кожени лодки и слушаха стар векторен приемник. Гласът на Гладстоун беше безизразен и звучеше металически в морския въздух.
— …дори сега части на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ неумолимо се придвижват към своите бази, твърдо решени и уверени в способността си да избавят не само заплашените светове, но и цялата Хегемония на Човека от най-мръсната и душегубителна тирания в историческите анали…
Mare Infinitum беше на осемнайсет часа от нападението. Погледнах към небето, като почти очаквах да видя някакви признаци за вражеските рояци, някакво указание за орбитална защита, движение на космически отряди. Небето беше чисто, денят топъл и градът леко се полюшваше в морето.
Небесна врата беше първият свят в списъка на нападението. Минах през VIP-портала на Мъдфлат и погледнах от възвишенията Рифкин надолу към красивия град, чието име създаваше невярна представа за него20. Беше дълбока нощ — толкова късно, че бяха излезли механичните улични чистачи. Четките им стържеха по паважа, но тук имаше движение, дълги опашки от безмълвни хора пред обществения портал на възвишенията Рифкин и още по-дълги опашки пред порталите на Променадата. Виждаше се и местната полиция — високи фигури в кафяви бойни комбинезони, — но ако частите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бързаха насам да подсилят района, то те бяха незабележими.
Хората на опашките не бяха местни жители — земевладелците от възвишенията Рифкин и Променадата почти със сигурност притежаваха частни портали, — а изглежда бяха работници от проектите за култивиране на много кликове отвъд папратовите гори и паркове. Нямаше паника, разговори почти липсваха. Опашките маршируваха напред с търпеливия стоицизъм на семейства, тътрещи се към атракциите на тематичните паркове. Малцина носеха нещо повече от пътна чанта или раница.
„Дали наистина сме успели да постигнем такова хладнокръвие — почудих се аз, — че да запазваме достойнството си дори в лицето на нашествието?“
Небесна врата беше на тринайсет часа от началото на операцията. Включих инфотерма си във Всеобема.
— …ако посрещнем тази опасност, световете, които обичаме, ще останат свободни и животът в Мрежата ще продължи напред към слънчевото бъдеще. Но ако не успеем, цялата Мрежа, цялата Хегемония, всичко, което познаваме и обичаме, ще потъне в бездната на нови Тъмни векове, безкрайно по-зловещи и дълги поради огньовете на една извратена наука и отнемането на човешката свобода.
Ето защо нека изпълним дълга си и да се държим така, че ако Хегемонията на Човека, нейният Протекторат и съюзници оцелеят десет хиляди години, човечеството все още да може да каже: „Това бе техният най-хубав час“.
Някъде в смълчания, свежо ухаещ град отдолу започна стрелба. Отначало се разнесе тракащият звук на иглометни пушки, после дълбокият тътен на зашеметители за борба с масови безредици, след това писъците и цвъртенето на лазерни пистолети. Тълпата на Променадата се втурна напред към портала, но от парка се появи полицейският отряд за борба с масовите безредици, запали халогенни фенери за претърсване, които окъпаха тълпата в ослепителен блясък и им нареди да възстановят опашките или да се разотиват. Тълпата се колебаеше, щураше се назад-напред като медуза в измамно течение, а после — подтикната от звука на стрелбата, вече по-близо и силно — се втурна напред към платформите на портала.
Ченгетата изстреляха сълзотворен газ и замайващи гранати. Между хората и портала започнаха да вият виолетови забранителни полета. Ниско над града се спусна рой военни ЕМПС и плъзгачи на службата за сигурност, които пронизаха въздуха под себе си с фарове за претърсване. Един от лъчите попадна и се задържа върху мен, докато инфотермът ми не замига със запитващ сигнал, после се отмести. Започна да вали.
„Толкова за хладнокръвието.“
Полицията беше оградила портала на възвишенията Рифкин и минаваше през частния портал на Атмосферния Протекторат, който използвах. Реших да отида другаде.
Командоси от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ охраняваха залите на Правителствения дом и екранираха пристигащите през портала, въпреки факта, че той беше един от тези с най-труден достъп в Мрежата. Минах през три пропускателни пункта, преди да стигна до жилищното крило за ръководните функционери, където беше апартаментът ми. Внезапно стражите започнаха да изпразват главната зала и завардиха входовете й. Покрай мен префуча Гладстоун, придружена от вихреща се тълпа съветници, помощници и военноначалници. Неочаквано тя ме видя, предизвика несръчното спиране на свитата си и се обърна към мен през барикадата от облечени в пълно бойно снаряжение морски пехотинци.
— Хареса ли ви речта, г. Никой?
— Чудесна — отвърнах аз, — Вълнуваща. И ако не се лъжа, открадната от Уинстън Чърчил. Гладстоун се усмихна и леко сви рамене.
— Щом трябва да се краде, то поне да е от забравените майстори. — Усмивката й изчезна. — Какво ново от границата?
— Едва сега започват да осъзнават действителността — отвърнах аз. — Очаквайте паника.
— Винаги очаквам — рече президентът на Сената. — Имате ли новини от поклонниците?
— От поклонниците ли? — Бях изненадан. — Не съм… сънувал.
Течението на кортежа на Гладстоун и предстоящите събития започнаха да я отнасят.
— Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате — извика тя. — Опитайте.
Наблюдавах я как се отдалечава. След като ме освободиха да потърся апартамента си, намерих вратата и се извърнах, отвратен от себе си. Отстъпвах от страх и шок пред ужаса, който се спускаше над всички ни. Щях да съм много щастлив да си легна без да спя, здраво завит до брадичката и да плача за Мрежата, за детето Рахил и за самия себе си.
Напуснах жилищното крило, намерих пътя до централната градина и се заскитах по чакълените пътеки.
