пълно унищожение. Избрах войната.
— Кой казва това? — Сега в гласа ми имаше повече любопитство, отколкото гняв.
— Това е факт. — Тя погледна към своя инфотерм. — След десет минути трябва да се изправя пред Сената, за да обявя война. Кажете ми новините за поклонниците на Хиперион.
Скръстих ръце и погледнах надолу към нея.
— Ще ви кажа, ако ми обещаете да направите нещо.
— Ще го направя, стига да мога.
Замълчах, осъзнавайки, че никакъв натиск във вселената не би могъл да накара тази жена да се подпише под обещанието си.
— Добре — продължих аз. — Искам да се свържете с Хиперион, да освободите кораба на консула и да пратите някого до р. Хули да открие самия него. Той е на около сто и трийсет клика от столицата, над шлюзовете Карла. Може да е ранен.
Гладстоун изви пръст, потри устната си и кимна.
— Ще пратя някого да го открие. Освобождаването на кораба зависи от това какво друго имате да ми кажете. Живи ли са останалите?
Загърнах се в късата пелерина и се пльоснах на дивана срещу нея.
— Някои от тях.
— Дъщерята на Байрън Лампа? Брон?
— Шрайка я взе. Известно време беше в безсъзнание, свързана с инфосферата посредством някакъв неврален шунт. Сънувах… че се носи нанякъде, че се прибира отново при имплантната личност на първата възстановена индивидуалност на Кийтс. Че просто влиза в инфосферата… всъщност, в мегасферата, във връзки и измерения на Техноцентъра, за които никога не съм и сънувал, както и за достижимата сфера.
— Сега жива ли е? — напрегнато се наведе напред Гладстоун.
— Не зная. Тялото й е изчезнало. Събудиха ме преди да видя на кое място личността й влиза в мегасферата. Гладстоун кимна.
— Ами полковника?
— Касад беше отнесен някъде от Монита, жената, която изглежда обитава Гробниците, докато се движат през времето. Когато го видях за последен път, той нападаше Шрайка с голи ръце. Всъщност — Шрайковете, защото бяха хиляди.
— Оцелял ли е? Разперих ръце.
— Не зная. Това бяха сънища. Фрагменти. Парченца, късчета от усещания. — Ами поета?
— Силенъс беше отнесен от Шрайка. Набучи го на дърото с тръните. Но го мернах там по-късно в съня на Касад. Силенъс все още беше жив. Не зная как. — Значи дървото с тръните е истинско, а не само пропаганда на култа към Шрайка?
— О, да, истинско е.
— А изоставения консул? Опитал се е да се върне в столицата ли?
— Разполагаше с хокинговото килимче на баба си. Работеше нормално, докато не стигна онова място до шлюзовете Карла, което споменах. Килимчето… и той… паднаха в реката. — Изпреварих следващия й въпрос. — Не зная дали е оцелял.
— Ами свещеника? Отец Хойт?
— Кръстоидът го върна като отец Дюре.
— Наистина ли е отец Дюре? Или е безмозъчен дубликат?
— Дюре е — отвърнах аз. — Но… не е наред. Обезсърчен е.
— И все още ли е в долината?
— Не. Изчезна в една от Пещерните гробници. Не зная какво е станало с него.
Гладстоун погледна към инфотерма си. Опитах се да си представя объркването и хаоса, които царяха в останалата част на тази сграда… на този свят… в Мрежата. Президентът на Сената очевидно се бе оттеглила тук петнайсет минути преди речта си пред Сената. Това можеше да е последното й подобно усамотяване за следващите няколко седмици. А може би и завинаги.
— Капитан Мастийн?
— Мъртъв. Погребан в долината. Тя пое дълбоко дъх.
— Ами Уайнтрауб и детето? Поклатих глава.
— Сънувах всичко извън всякаква последователност… и време. Струва ми се, че вече се е случило, но съм объркан. — Вдигнах очи. Гладстоун търпеливо чакаше. — Бебето беше само на няколко секунди, когато дойде Шрайка — продължих аз. — Сол му я даде. Мисля, че я е отнесъл в Сфинкса. Гробниците блестяха много ярко. Появяваха се… други Шрайкове.
— Значи Гробниците са се отворили?
— Да.
Гладстоун докосна инфотерма си.
— Лейт? Дежурният офицер от комуникационния център да се свърже с Тео Лейн и съответните хора от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на Хиперион. Освободи кораба, който държим под карантина. Освен това, Лейт, кажи на генерал-губернатора, че след няколко минути ще му пратя лично послание. — Уредът изцвъртя и тя отново ме погледна. — Има ли нещо друго от сънищата ви?
— Образи. Думи. Не разбирам какво става. Долавям само откъслечни части.
Гладстоун се поусмихна.
— Съзнавате ли, че сънувате събития извън обхвата на другите преживявания на личността на Кийтс?
Не казах нищо, замаян от думите й. Контактът ми с поклонниците се осъществяваше чрез някаква Техноцентрова връзка с личностния имплант в Шрьоновата уредба на Брон, чрез нея и чрез примитивната инфосфера, която споделяха. Но личността беше освободена. Инфосферата беше унищожена от разделянето и разстоянието. Дори векторният приемник не може да приема съобщения, ако няма предавател.
Усмивката на Гладстоун изчезна.
— Можете ли да обясните това?
— Не — вдигнах очи аз. — Навярно са били само сънища. Истински сънища. Тя се изправи.
— Сигурно ще научим, когато и ако открием консула. Или когато корабът му пристигне в долината. Разполагам с две минути преди да се явя пред Сената. Има ли нещо друго?
— Един въпрос — отвърнах. — Кой съм аз? Защо съм тук? Отново лека усмивка.
— Всички си задаваме тези въпроси, г. Сев… г. Кийтс.
— Говоря сериозно. Струва ми се, че знаете повече от мен.
— Техноцентърът ви прати да бъдете връзката ми с поклонниците. И да наблюдавате. В края на краищата сте поет и художник.
Издадох презрителен звук и се изправих. Тръгнахме бавно към частния телепортал, който щеше да я отведе на етажа на Сената.
— Какъв е смисълът от наблюдението, щом настъпва краят на света?
— Сам разберете — отвърна Гладстоун. — Вървете и вижте края на света. — Тя ми подаде микрокарта за моя инфотерм. Вкарах я и погледнах дисплея — беше универсален упълномощителен чип, който ми позволяваше достъп до всички портали, обществени, частни или военни.
Беше билет за края на света.
— Ами ако ме убият? — попитах аз.
— Тогава никога няма да чуем отговорите на вашите въпроси — отвърна президент Гладстоун. Тя докосна за кратко ръката ми, обърна се с гръб и пристъпи през портала.
В продължение на няколко минути останах сам в покоите й, като се наслаждавах на светлината, тишината и предметите на изкуството. На една от стените имаше картина на Ван Гог, която струваше повече, отколкото можеха да платят повечето планети. Представляваше стаята на художника в Арл. Лудостта не е ново откритие.
След известно време излязох и оставих паметта на инфотерма ми да ме води през лабиринта на Правителствения дом, докато не намерих централния телепортатор и не пристъпих през него, за да открия края на света.
