Мънички микрокамери жужаха из въздуха като пчели и една от тях ме проследи, докато минавах през розовата градина към района, където една хлътнала пътечка се извиваше през потни тропични растения към участъка на Старата Земя, близо до моста. Седнах на каменната пейка, където бяхме разговаряли с Гладстоун.
„Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате. Опитайте.“
Вдигнах краката си на пейката, опрях брадичката си на коленете, притиснах слепоочията си с пръсти и затворих очи.
32.
Мартин Силенъс се извива и гърчи в чистата поезия на болката. Двуметров стоманен трън влиза в тялото му между плешките и излиза на един ужасяващ, остър метър от гърдите му. Мятащите му се ръце не могат да достигнат върха. Трънът не оказва триене и потните му длани и сгърчени пръсти не могат да се хванат за него. Въпреки че е гладък на пипане, тялото на Силенъс не може да се изплъзне — той е здраво набучен, като пеперуда, забита с карфица за изложба.
Няма кръв.
В часовете, след като разумът се върна през безумната мъгла от болка, Мартин Силенъс се чудеше на всичко това. Няма кръв. Но има болка. О, да, тук има изобилие от болка — болка отвъд най-безумните представи на поета, болка отвъд човешката издържливост и границите на страданието.
Но Силенъс издържа. И страда.
Той изкрещява за хиляден път — неравен звук, изпразнен от съдържание, без език, дори без нецензурни изрази. Думите не могат да изразят такава агония. Силенъс крещи и се гърчи. След известно време отпуснато увисва, а дългият трън леко пружинира в отговор на въртенето му. Над, под и зад него висят други хора, но Силенъс почти не ги гледа. Всеки е отделен в свой личен пашкул от агония.
„Но туй е ад — си мисли Силенъс, цитирайки Марлоу, — и аз съм вътре в него.“
Ала знае, че това не е ад. Нито пък отвъден живот. Но също знае, че не е някакво разклонение на действителността — трънът минава през собственото му тяло! Осем сантиметра органична стомана пронизват гърдите му! Но не е мъртъв. Не му тече кръв. Това място беше навсякъде другаде и всичко друго, но не и адът, нито пък животът.
Времето тук течеше странно. Силенъс и преди се бе сблъсквал с удължаване и скъсяване на времето — агонията на оголения нерв на зъболекарския стол, болката от камъка в бъбрека в чакалнята на медицинската клиника — времето можеше да се влачи, дори сякаш да спира, когато стрелките на засегнатия биологичен часовник замръзваха от шока. Но тогава времето всъщност течеше. Каналът в корена на зъба биваше затворен. Ултраморфинът накрая пристигаше и подействаше. А тук самият въздух е замръзнал от отсъствието на време. Болката е хребета и пяната на вълна, която не се разбива.
Силенъс крещи от гняв и болка. И се гърчи на тръна си.
— По дяволите! — накрая успява да каже той. — По дяволите, да го еба кучия син. — Думите са спомен от друго време, останки от съня, който беше живял преди реалността на дървото. Силенъс помни само отчасти онзи живот, както само отчасти си спомня Шрайка да го донася тук, да го набучва тук и да го оставя тук.
— О, Господи! — крещи поетът и с две ръце сграбчва тръна, опитвайки се да се приповдигне и да облекчи огромната тежест на тялото си, която така безмерно усилва неизмеримата болка.
Под него се вижда пейзажът. Може да обхване с поглед километри. Това е изпълнена в папие маше, замръзнала диорама на долината на Гробниците на времето и на пустинята наоколо. Дори мъртвият град и далечните планини са възпроизведени в пластична, стерилна миниатюра. Няма значение. За Мартин Силенъс съществуват единствено дървото и болката, а те са невидими. Силенъс оголва зъби в сгърчена усмивка. Като дете на Старата Земя заедно с Амалфи Шварц, най-добрия му приятел, бяха посетили християнска комуна в Северноамериканския резерват, бяха научили суровата им теология и след това много пъти се бяха шегували с разпятието. Младият Мартин беше разперил ръце, кръстосал крака, вдигнал главата си и бе казал: „Брей, че оттук виждам целия град“. Амалфи беше изревал от смях.
Силенъс изкрещява.
Времето не тече наистина, но след малко умът на Силенъс се връща към нещо, напомнящо линейно наблюдение… нещо, различно от пръснатите оазиси на бистра, чиста агония, откъснати от пустиня на несъзнателно приемана агония… и в това линейно възприятие на собствената му болка Силенъс започва да налага време върху това безвременно място.
Първо, нецензурните изрази добавяха яснота в болката му. Викането боли, но гневът му пречиства и прояснява.
После, в миговете на изтощение между виковете или чистите гърчове на болка, Силенъс си позволява да мисли. Отначало това е само усилие да бъде последователен, да повтаря наум разписания, каквото и да било, за да отдели агонията отпреди десет секунди от агонията, която предстои. Силенъс открива, че в опита да се съсредоточи агонията леко отслабва — все още е непоносима, все още разпилява всички истински мисли, както вятърът — слама, но отслабва до някаква неопределима степен.
Затова Силенъс се съсредоточава. Той крещи, ругае и се гърчи, но се съсредоточава. Тъй като няма върху какво друго, той се съсредоточава върху болката.
Болката, открива той, има структура. Има план на етажите. Има конструкция, по-сложна от тази на черковен кораб, черти, по-чудновати от тези на готическа катедрала с безброй контрафорси. Дори докато крещи, Мартин Силенъс проучва структурата на тази болка. Разбира, че е поема.
Силенъс извива тялото и шията си за десетхиляден път, търсейки облекчение там, където облекчението е невъзможно, но този път вижда позната фигура на пет метра под себе си да виси на подобен трън и да се гърчи в нереалния повей на агонията.
— Били! — задъхано казва Мартин Силенъс — първата му истинска мисъл.
Бившият му господар и покровител е втренчен в невидимата бездна, ослепен от същата болка, която бе ослепила Силенъс, но се извърта леко, сякаш в отговор на повика на името му на това място, където нямаше имена.
— Били! — отново вика Силенъс и после загубва зрение и мисъл от болката. Той се съсредоточава върху структурата й, следва моделите й, сякаш опипва дънера, клоните, вейките и тръните на самото дърво. — Милорд!
Силенъс чува глас над крясъците и с изумление открива, че и крясъците, и гласът са неговите:
…О, спящо нещо,
ти — своя собствена възбуда, виж — къде блаженство има на Земята за тебе? Дом си имат всички живи; човеците си имат скръб и радост, при труд възвишен или низък труд и скръб, и радост имат — поотделно. Мечтателят сам дните си отравя — понася скръб, по-тежка от греха му.21
Знае стиховете, не негови, а на Джон Кийтс, и усеща как думите структурират мнимия хаос от болка около него. Силенъс разбира, че болката е с него от рождението му — дарът на вселената за поета. Тя е физическо отражение на болката, която беше изпитвал и напразно бе опитвал да вкара в стих, да затвори в проза през всички онези безполезни години от живота си. По-зле е от болка — това е нещастие, защото вселената предлага болка на всички.
Мечтателят сам дните си отравя — понася скръб, по-тежка от греха му.
Силенъс извиква думите, но не крещи. Ревът от болка откъм дървото, по-скоро душевна, отколкото физическа, стихва за нищожна частица от секундата. Сред този океан на всеобхватност има един остров на разсейване.
— Мартин!
Силенъс се извива, вдига глава и се опитва да се съсредоточи в мъглата от болка. Тъжният крал Били гледа към него. Гледа.
Тъжният крал Били изграква някаква сричка, която, след безкраен миг, Силенъс разпознава като
