„Още!“.
Силенъс крещи в агония, гърчи се в скован спазъм на безумна физическа реакция, но когато престава, увиснал от изтощение — с болка, неотслабнала, а предизвикана от токсините на изтощението в двигателните области на мозъка му, — той позволява на гласа в него да вика и мълви песента си:
Малкият кръг от тишина се разширява, за да включи съседните клони — няколко тръна, носещи своите гроздове от човешки същества в последния час.
Силенъс поглежда нагоре към Тъжния крал Били и вижда своя предаден господар да отваря тъжните си очи. За пръв път от повече от два века покровител и поет се поглеждат. Силенъс предава посланието, което го е довело, което го е овесило тук.
— Съжалявам, милорд.
Преди Били да може да отговори, преди хорът от писъци да заглуши всеки отговор, въздухът се променя, усещането за замръзнало време се раздвижва и дървото се разтърсва, сякаш цялото нещо беше пропаднало с един метър. Силенъс изкрещява с другите, когато клонът се разтърсва и трънът разкъсва вътрешностите му и отново раздира плътта му.
Силенъс отваря очи и вижда, че небето и пустинята са истински, че Гробниците блестят, вятърът вее и времето отново потича. Мъчението не отслабва, но яснотата се е върнала.
Мартин Силенъс се смее през сълзи.
— Виж, мамичко! — вика той и се кикоти, а стоманената пика все още стърчи на метър над разкъсаната му гръд. — Оттук виждам целия град!
— Г. Севърн? Добре ли сте?
Задъхан, застанал на четири крака, аз се обърнах към гласа. Отварянето на очите ми беше болезнено, но никоя болка не би могла да се сравни с това, което току-що бях изпитал.
— Добре ли сте, сър?
Около мен в градината нямаше никой. Гласът идваше от микрокамера, която жужеше на половин метър от лицето ми — навярно някой от хората от сигурността, някъде от Правителствения дом.
— Да — успях да отговоря аз, докато се изправях на крака и изтупвах чакъла от коленете си. — Добре съм. Внезапна… болка.
— Можете да получите медицинска помощ за две минути, сър. Биомониторът ви не отчита органични проблеми, но можем…
— Не, не — прекъснах го аз. — Всичко е наред. Няма нищо. И ме оставете сам. Камерата потрепна като нервно колибри.
— Да, сър. Само повикайте, ако имате нужда от нещо. Мониторът на градината ще отговори.
— Вървете си — казах аз.
Излязох от градините, минах през главната зала на Правителствения дом — сега пълна с пропускателни пунктове и стражи — и тръгнах през начупения релеф на Еленовия парк.
Районът на пристанището беше тих, а р. Тетида бе по-спокойна, отколкото я бях виждал някога.
— Какво става? — попитах един от стражите на вълнолома.
Мъжът влезе в инфотерма ми, провери изпълнителния сигнал и разрешителното на президента, но все още се бавеше да отговори.
— Порталите са изключени за ТС2 — провлечено обясни той. — Затворени са.
— Затворени ли? Искате да кажете, че реката вече не тече през Тау Сети Сентър?
— Точно така. — Той бутна надолу визьора си, когато приближи някаква малка лодка, а после го вдигна, щом разпозна двамата мъже от сигурността в нея.
— Мога ли да изляза по този път? — посочих аз нагоре по реката, където високите портали се виждаха като плътна, сива завеса.
Стражът сви рамене.
— Да. Но няма да ви пуснат обратно по него.
— Няма значение. Мога ли да взема малката лодка? Стражът промърмори нещо в миниатюрния си микрофон и кимна.
— Карайте.
Стъпих предпазливо в малката лодка, седнах на задната пейка, хванах се за перилата, докато люлеенето отслабна, докоснах енергийния диск и казах:
— Тръгвай.
Електрическите двигатели забръмчаха, малкият катер се включи, заби носа си в реката и аз посочих пътя срещу течението.
Никога не бях чувал част от р. Тетида да е била блокирана, но телепортаторната завеса сега определено беше еднопосочна и полупропусклива мембрана. Лодката мина през нея. Не обърнах внимание на изтръпването и се огледах.
Намирах се в един от двата големи града на канала — Ардмен или Памоло — на Ренесанс Вектор. Тук Тетида беше главна улица, от която се отклоняваха много притоци. Обикновено единственият речен трафик тук бяха туристическите гондоли във външните коридори, яхтите и всъдеходите на големите богаташи в пресечните централни коридори. Днес беше истинска лудница.
Лодки с всякакви размери и вид задръстваха централните канали, лодки се щураха във всички посоки. Лодки-вили бяха покрити с високи купчини вещи, по-малки съдове бяха толкова тежко натоварени, че сякаш и най-малката вълничка или диря от друга лодка беше в състояние да ги преобърне. Стотици декоративни джонки от Цингтао Ксишуанг Панна и речни вентоладии от Фуджи, струващи милион марки, се бореха за своя дял от реката. Предполагах, че съвсем малко от тези жилищни съдове някога бяха напускали пристанищата си. Сред бъркотията от вода, пластомана и перспекс всъдеходите се движеха като сребърни яйца, а задържащите им полета бяха нагласени на пълно отразяване.
Запитах инфосферата: Ренесанс Вектор беше свят от втората вълна, на сто и седем часа от нахлуването. Стори ми се странно, че плавателните канали тук са претъпкани с бежанци от Фуджи, след като на техния свят му оставаха повече от двеста часа, докато паднеше брадвата, но после разбрах, че освен отстраняването на ТС2 от водния път, реката все още тече през обичайната поредица светове. Бежанците от Фуджи бяха поели от Цингтао, на трийсет и три часа от прокудените, през Денеб Драй, на сто четирийсет и седем часа, през Ренесанс Вектор към Пестеливост или Трева, и двата вън от опасност за момента. Поклатих глава, открих сравнително нормална водна улица, от която да наблюдавам безумието и се зачудих кога властите ще пренасочат реката така, че всички заплашени светове да потекат към убежището.
„Могат ли да направят това?“ — почудих се аз. Техноцентърът беше инсталирал р. Тетида като подарък за Хегемонията по случай нейната петстотна годишнина. Но сигурно Гладстоун или някой друг се беше сетил да помоли Техноцентъра за помощ при евакуацията. „Дали са го направили?“ — запитах се аз. Щеше ли Техноцентърът да помогне? Знаех, Гладстоун бе убедена, че някои елементи на Техноцентъра са решени да премахнат човешкия вид — войната беше нейният Хобсънов избор при тази алтернатива. Какъв лесен начин античовешките елементи на Техноцентъра да изпълнят програмата си — просто като откажат да евакуират милиардите, заплашени от прокудените!
